Flowers and animals...

So, let go

2011-12-08T07:29:00.000+02:00

Ever wonder why we hold on to things that keep bringing nothing but pain into our lives? Because pain is comfortable. Pain is familiar. You make your nest into it and never have to change a thing. You just have to bear it. And you'd rather bear this than get out of your comfort zone and change things. Cause change sucks. Change means facing the unknown. The what-comes-after. And it's fear of what comes after that stupifies you and makes you clench your teeth while agonizing and tell yourself it's okay, just keep breathing...

No anaesthesia

2011-12-02T13:28:00.000+02:00

Sometimes I would grab my hand with my other one and squeeze so hard you could even hear something inside cracking. Why? Theoretically, if the pain is strong enough, it is supposed to suppress any other pain that you may feel. In practice, though, I simply bruise.

Every moment of every day, into more pieces than my heart was made of.

2011-12-01T05:34:00.000+02:00

In the garden

2011-11-29T06:26:00.000+02:00

Нали всички знаем за обичайната цилкичност на нещата и как рано или късно се оказваш там от където си тръгнал. Е, преди някакъв брой години, месеци и дни изпитвах непреодолима нужда да се шляя по улиците на София в ранна сутрин в компанията на слушалки в ушите, баничка в ръцете или в краен случай просто друго същество от моя вид. Вселената хвана черпака и ръсна доволна доза хора, банички, музички и разходкички. После изведнъж спря. И сега, задушавайки се в абстинентен пристъп, искам да замоля: walk with me again.

I’ve acquired a kind of madness

2011-10-30T23:49:00.000+02:00

Morning passages

2011-09-21T09:37:00.000+03:00

Тази сутрин се субъдих в 7:14. Което не е учудващо, защото всичките ми опити да се събудя по-рано и да позлвам прекрасния градски транспорт са всъщност съвсем фалшиви. Абсолютно съзнателно си позволявам да спя до последния възможен момент, след което изскачам от леглото и се приготвям за минути, викам такси и изчезвам. Последните отломки на някаква гузна съвест ме карат от време на време да се кахъря и да се оплаквам как, видиш ли, просто не мога да се събудя навреме, поради което се "налага" да вземам такси до работа. (След като потроших колата и я оставих в пловдивската реанимация.)

Поредната сутрин, поредното такси. Почти симпатичен младеж на шофьорската седалка, примерно моя възраст. Симпатичен, като изключим кичозната сребърна гривна с дебелина два сантиметра в диаметър на дясната китка. Заблях се първо в нея, ако трябва да сме честни. После в цигарата между пръстите на същата ръка. После в кафето, което тази ръка поднесе към устните и след това постави обратно на малката "масичка" приспособена между двете предни седалки. После погледът ми прошари през таблото, уредите, стерео уредбата, вратите на колата, копчетата за прозорците, тавана, огледа движението навън - редовното задръстване по Евлоги по това време на сутринта - и се върна отново на сребърната гривна. И се почувствах странно уютно и някак у дома. В този момент ми се прииска да съм това момче. С гривната, ако щете. Точно в тази сутрин, в това такси, в това задръстване с тази цигара, това кафе и радиото. Кола, път, кафе и музика. И нищо друго да няма значение.

Lately

2011-08-14T04:19:00.000+03:00

I hate the overwhelmingness of everything which leaves you numb and dumb, and feeling like a snail smudged by the foot of a careless walker.

Let's get depressed ('The Hours')

2011-05-27T10:23:00.000+03:00

Richard: I wanted to write about it all. Everything that happens in a moment! The way the flowers looked when you carried them in your arms; this towel, how it smells, how it feels, its thread; all our feelings, yours and mine; the history of it. Who we once were; everything in the world. Everything all mixed up. Like it's all mixed up now. And I failed. I failed. No matter where you start with it, it ends up being so much less. Sheer fucking pride. And stupidity. We want everything. Don't we?

Clarissa: I remember one morning getting up at dawn. There was such a sense of possibility. You know, that feeling. And I, I remember thinking to myself: So this is the beginning of happiness, this is where it starts. And of course there will always be more...never occurred to me it wasn't the beginning. It was happiness. It was the moment, right then.

Virginia Woolf: You cannot find peace by avoiding life, Leonard.

Richard Brown: Just wait till I die. Then you'll have to think of yourself. How are you going to like that?

Virginia Woolf: Dear Leonard. To look life in the face. Always to look life in the face. And to know it for what it is. At last to know it is. To love it for what it is. And then to put it away. Leonard always the years between us, always the years. Always the love. Always the hours.

Right?

2011-04-10T17:58:00.000+03:00

- I can't believe he is actually our music guru.
- He's not. We hate him. We sing his song because we hate him.
- Right. Worship is the new hate.

03.03.2011

2011-03-03T10:13:00.000+02:00

Трети март. Не, няма да последва излияние в стил "Честит празник, българи! Гордейте се с България!". За мен това е просто поредният ден на работа, с тази разлика, че имам привилегията за него да ми плащат двойно. Ден, в който навън прехвърча сняг, градския транспорт е с празнично разписание и няма къде да обядвам, защото ресторантът в сградата не работи. Ден, в който решаваме, че ще приютим Кристиян и неговите приятелчета, които ще отскочат от Белград до София, за да пообиколят клубовете. Също така, вторият ден подред, в който ми трепери десният клепач. Неприятно усещане, на нервна почва било според bgmama. В същия този ден си продупчих билетче, защото автобусът беше сравнително празен и защото вероятността от близки срещи с гости от третата планета беше голяма. Пътуващият контигент се състоеше от обичайните пенсионери, джипсита, странни зализани гангста-подобни субекти, две изпаднали девойки, с които пътувам всяка сутрин и винаги ме изумяват разговорите им от гледна точка на дълбочина и интелект, някакъв заблуден, пътуващ за Панчарево тип ииииии... ами, аз. Нямаше ги учениците, студентите, вкиснатите лелки, бизнес чичковците и дамите с лисици около врата. Някак нормалните средностатистически пътници се бяха изпарили и се озовах сама сред някаква нееднородна маса хора, чиито състав предполагаше настъпил малко по-рано Апокалипсис. Докато се опитвах да измисля какво ме различава или прави част от тази тълпа, всъщност ме озари идеята, че вероятно такъв ще е нормалният пейзаж в България след време. След като всеки способен, кадърен, средно интелигентен човек си хване дисагите и се изнесе към незнайно бляскаво бъдеще в чуждестранни земи. Да, да, знам. Твърде злободневно и песимистично. Окей. Да бъдем оптимисти. Честит ви празник, българи. Гордейте се...

Dear Diary,

2011-01-04T04:30:00.000+02:00

everyone at work is sick. Like, physically. I feel like I'm also getting sick. Like... mentally.

The Invitation

2010-11-03T04:48:00.000+02:00

In a state of total despair at 4:45 am I started searching the web on how to find out what really interests me in life (almost as pathetic as googling how to boil an egg). So here's what I stumbled upon:

" It doesn't interest me what you do for a living. I want to know what you ache for and if you dare to dream of meeting your heart's longing.

It doesn't interest me how old you are. I want to know if you will risk looking like a fool for love, for your dream, for the adventure of being alive.
It doesn't interest me what planets are squaring your moon. I want to know if you have touched the centre of your own sorrow, if you have been opened by life's betrayals or have become shrivelled and closed from fear of further pain.
I want to know if you can sit with pain, mine or your own, without moving to hide it, or fade it, or fix it.
I want to know if you can be with joy, mine or your own; if you can dance with wildness and let the ecstasy fill you to the tips of your fingers and toes without cautioning us to be careful, be realistic, remember the limitations of being human.
It doesn't interest me if the story you are telling me is true. I want to know if you can disappoint another to be true to yourself. If you can bear the accusation of betrayal and not betray your own soul. If you can be faithless and therefore trustworthy.
I want to know if you can see Beauty even when it is not pretty every day. And if you can source your own life from its presence.
I want to know if you can live with failure, yours and mine, and still stand at the edge of the lake and shout to the silver of the full moon, 'Yes.'
It doesn't interest me to know where you live or how much money you have. I want to know if you can get up after the night of grief and despair, weary and bruised to the bone and do what needs to be done to feed the children.
It doesn't interest me who you know or how you came to be here. I want to know if you will stand in the centre of the fire with me and not shrink back.
It doesn't interest me where or what or with whom you have studied. I want to know what sustains you from the inside when all else falls away.
I want to know if you can be alone with yourself and if you truly like the company you keep in the empty moments."

A poem by Oriah . Nevermind I have no idea who she is.

This is The Secret

2010-10-20T13:31:00.004+03:00

Story time

2010-10-18T19:22:00.004+03:00

Вярно, не е краят на ноември, но пък съвсем си е време за приказки, филифьонки и други подобни неща. А тази веднага ми стана любима. Малко напомня на някого, когото бегло познавам :)

ФИЛИФЬОНКАТА, КОЯТО ВЯРВАШЕ В БЕДСТВИЯ

Имаше едно време една Филифьонка, която се залови да пере голямата си парцалена черга в морето. Търкаше с четка и сапун до синята ивица и изчакваше всяка седма вълна, която идваше тъкмо навреме и изплакваше сапунената пяна.
После търкаше до следващата синя ивица; слънцето топлеше гърба й, а тънките й крака бяха потопени в бистрата вода и тя триеше ли, триеше.
Беше мек и спокоен летен ден, от онези, които са най-подходящи за пране на килими. Вълните се надигаха бавно и сънливо, за да й помагат, а около червената й шапка бръмчаха няколко едри горски пчели, защото я мислеха за цвете.
"Преструвайте се вие! - мислеше си мрачно Филифьонката . - Знам аз какво ще стане! Винаги е толкова тихо и спокойно преди да настане бедствие."
Тя стигна до последната синя ивица, остави седмата вълна да я облее, а после изтегли цялата черга в морето, за да я изплакне.
Под водата скалата беше гладка и червена и по нея светлееха игриви слънчеви отблясъци. Те танцуваха по краката на Филифьонката и бяха позлатили десетте им пръста.
Тя потъна в размисъл: "Би трябвало да си купя нова шапка - оранжева. Или да избродирам слънчеви отражения по старата. Златни. Но, разбира се, няма да е същото като да се движат. И освен това какво да правя с новата шапка, когато дойде страшното? Все едно, мога да замина и със старата…"

Филифьонката измъкна чергата на сухо, метна я върху скалата и започна сърдито да гази по нея, за да се отцеди водата.
Времето беше прекалено хубаво, просто неестествено. Положително щеше да се случи нещо. Тя беше убедена в това. Нейде зад хоризонта се готвеше нещо мрачно и страхотно - то се надигаше, приближаваше, все по-бързо и по-бързо…
- Дори не знам какво е - шепнеше си Филифьонката. - Цялото море става черно, роптае, слънчевата светлина угасва…
Сърцето й затуптя силно, тръпки полазиха по гърба й и тя се обърна трескаво, сякаш зад нея е застанал враг. А там морето си блещукаше както преди, слънчевите отражения танцуваха в игриви осморки по дъното и летният вятър я погали утешително по носа.
Никак не е лесно обаче да утешиш една Филифьонка, обзета от паника, без да знае защо.
С треперещи лапи тя разпъна чергата да съхне, грабна сапуна и четката и хукна към дома си, за да сложи вода за чай. Гафсата беше обещала да намине към пет часа.

Къщата на Филифьонката беше голяма и не особено хубава. Някой сигурно е искал да се отърве от залежалите си бои, та я боядисал тъмнозелена отвън и кафява отвътре. Филифьонката я взе под наем без мебели от един хемул, който твърдеше, че на младини баба й редовно прекарвала там лятото. И тъй като Филифьонката много държеше на рода си, веднага реши, че трябва да живее в същата къща, за да почете паметта на баба си.
Първата вечер тя бе седнала на стъпалата и се чудеше на баба си, която изглежда в младите си години никак не е приличала на себе си. Просто невероятно, че една истинска Филифьонка, с усет към красотата на природата, ще се засели на този пуст и ужасен бряг. Нямаше градина, където да си вариш сладко. Нямаше и следа от широколистно дърво, което да превърнеш в беседка. Нямаше дори сносен изглед.
Тогава Филифьонката бе въздъхнала и втренчила недоумяващ поглед в позеленялото от здрача море, което поръбваше с прибоя си целия бряг докъдето се виждаше. Зелено море, бял пясък, червени водорасли. Пейзажът беше като създаден за бедствия - нямаше нито едно безопасно местенце.
Естествено, Филифьонката по-късно разбра, че всичко било някакво недоразумение.
Напразно се беше пренесла да живее в ужасната къща край ужасния бряг. Баба й живяла в съвсем друга къща. Такива работи стават в живота!
Но по това време Филифьонката беше писала вече на целия си род къде се е преместила и счете за неуместно да смени отново жилището си. Можеха да си помислят, че не знае какво иска.
Сега Филифьонката затвори вратата подире си и се опита да създаде малко уют. А това не беше лесно. Стаите бяха толкова високи, че таваните винаги оставаха в сянка. Прозорците зееха големи и строги и дори най-хубавите дантелени пердета в света не можеха да ги направят приветливи. Това не бяха прозорци, през които да гледаш навън, а прозорци, през които някой можеше да наднича вътре - а това никак не се нравеше на Филифьонката.
Тя непрестанно се опитваше да подреди уютни кътчета, но те не ставаха уютни. Групичките от мебели сякаш се губеха. Столовете търсеха закрила под масата, канапето се долепваше в ужас до стената, а светлите кръгове под лампите изглеждаха залутани като плахата светлинка на джобно фенерче в тъмна гора.
Подобно на всички Филифьонки и тя притежаваше купища от украшения. Малки огледала, снимки на роднини в кадифени рамки с черупки от охлюви, порцеланови котенца и хемули, които стояха върху бродирани покривчици, мъдри поговорки извезани с коприна или сърма, много вазички и сладки грейки за чайници, ушити във формата на мюмли - все такива неща, които правят живота по-лек и не толкова опасен и голям.
Но в мрачната къща край морето всички тези красиви, любими предмети губеха топлотата и смисъла си. Тя ги местеше от масата на скрина и от скрина на прозореца, но като че ли никъде не им беше добре.
Ето ги и сега. Все така загубени.
Филифьонката застана до вратата, огледа се и потърси утеха в своите притежания. Но те бяха безпомощни като нея. Тя отиде в кухнята и остави сапуна и четката за килими на мивката. После Филифийонката сложи чайника да се грее и извади най-хубавите си чаши със златна ивица. Тя свали от рафта чинията със сладките, издуха умело трохите от ръба и нареди най-отгоре няколко сладки с глазура, за да смае Гафсата.
Гафсата пиеше чая си без сметана, но Филифьонката за всеки случай приготви бабината сребърна каничка, която приличаше на кораб. Захарта постави в малка кошничка с мъниста по дръжката.
Докато подреждаше масата, тя се чувстваше съвсем спокойна и сякаш бе отхвърлила всички мисли за бедствия.
Жалко само, че в тази зловеща местност не се намираха красиви и подходящи цветя. Те приличаха на малки зли храсти и по цвят никак не подхождаха на всекидневната. Филифьонката побутна недоволно вазата и пристъпи към прозореца, за да види дали Гафсата не идва вече.
Но веднага си помисли: "Не, не! Няма да поглеждам. Ще я изчакам да почука. Тогава ще изтичам да отворя и двете ще бъдем ужасно радостни и дружелюбни и ще говорим като водопади… Ако погледна навън може би ще видя, че целият плаж е пуст чак до фара. Или - че приближава една малка точица, а никак не обичам неща, които приближават, неумолимо приближават… Но още по-лошо ще бъде, ако точицата изведнъж започне да става по-малка и си отиде…"
Филифьонката се разтрепери.
"Какво става с мен - помисли си тя. - По този въпрос трябва да си поговоря с Гафсата. Може би не бих избрала именно нея за такъв разговор, но нали не познавам никой друг."
На вратата се почука. Филифьонката се втурна в антрето и още преди да отвори вече приказваше:
-…и какво прекрасно време - извика тя. - Морето, погледнете морето… колко е синьо, колко приветливо, нито една вълничка! Как сте, да, изглеждате просто чудесно, тъй си и мислех… Но ето, като живеете така, природата и всичко - нещата се нареждат, нали?"
"Днес е по-объркана от обикновено" - рече си наум Гафсата и свали ръкавиците си (защото беше истинска дама), а на глас каза:
- Точно така. Колко сте права, госпожо Филифьонк
Те седнаха на масата и Филифьонката толкова се радваше на гостенката си, че бърбореше врели-некипели и разливаше чая по покривката.
Гафсага похвали сладките и захарницата и всичко, което можа да измисли, но за цветята нищо не каза. Естествено! Гафсата беше добре възпитана, а всеки можеше да види, че този див и зъл храст не подхождаше на сервиза за чай.
Подир известно време Филифьонката престана да бърбори врели-некипели, а тъй като и Гафсата нищо не казваше, в стаята постепенно стана съвсем тихо.
В същия миг слънчевата светлина върху покривката на масата угасна. Големите строги прозорци се изпълниха с облаци и двете дами чуха вятърът да наближава откъм морето. Много отдалеч, като шепот.
- Видях, че сте изпрали чергата си, госпожа Филифьонк - подхвана Гафсата с учтив интерес.
- Да, нали казват, че морската вода била полезна за всякакви килими - отвърна Филифьонката. - Боите им не се разливат една в друга, а след това ухаят на свежо…
"Трябва да накарам Гафсата да ме разбере - мислеше си тя. - Трябва да накарам някой да разбере, че ме е страх; някой, който може да ми отговори: Естествено, че те е страх, да знаеш само колко добре те разбирам. Или пък: Но скъпа, от какво се страхуваш? В този чудесен, спокоен летен ден. Или едното, или другото, но поне да каже нещо."
- Тези сладки са по една рецепта на баба ми - рече Филифьонката. А после се наведе над масата и прошепна:
- Това спокойствие е неестествено. Сигурно означава, че ще се случи нещо страхотно. Скъпа Гафса, повярвайте ми, ние сме много нищожни с нашите чаени сладки и нашите килими и всичко онова, което ни се струва важно, нали разбирате, ужасно важно, но винаги застрашено от неумолимото…
- О! - възкликна Гафсата и много се притесни.
- Да, да, неумолимото - продължи трескаво Филифьонката. - Онова, на което не можем да се помолим, да му обясним, да го проумеем, а още по-малко да го питаме. Онова, което приближава зад черното стъкло на прозореца, идва отдалеч по пътя, или откъм морето и расте ли расте, а ние го забелязваме едва, когато вече е късно. Гафса, нали и вие сте имали това чувство? Кажете, нали сте го преживяли - поне веднъж? Миличка, кажете?
Лицето на Гафсата беше почервеняло, тя въртеше безспирно захарницата в кръг и й се дощя изобщо да не беше идвала.
- Е, да, към края на лятото понякога задухват доста силни ветрове - рече тя най-сетне предпазливо.
Филифьонката се загърна в разочаровано мълчание. Гафсата почака малко, и продължи леко раздразнена.
- В петък си прострях прането и, ако щете ми вярвайте, трябваше да гоня най-хубавата си калъфка до оградата. Какъв прах за пране употребявате, госпожа Филифьонк?
- Не помня - отвърна Филифьонката и изведнъж се почувства ужасно уморена, защото Гафсата не се опита да я разбере. - Искате ли още чай?
- Не, благодаря - отказа Гафсата. - Беше наистина много приятен следобед. Но за съжаление, лека-полека трябва да си тръгвам.
- Да, да - рече Филифьонката. - Разбирам.
Като погледна навън тя видя, че над морето беше притъмняло, а вълните роптаеха по бреговете.
Беше прекалено рано, за да запали лампата, без да изглежда страхлива, но и прекалено тъмно, за да е приветливо. Тънкият нос на Гафсата беше още по-сбърчен от обикновено, сякаш изразяваше, че не й е приятно. Но Филифьонката не й помогна да си тръгне; тя не казваше нищо, само седеше безмълвно и трошеше глазираните си сладки на дребни парченца.
"Ех, че притеснително" - мислеше си Гафсата и незабелязано придърпа чантата си от скрина и я мушна под мишницата си. Навън задуха югозападен вятър.
- Говорите ми за вятър - подхвана внезапно Филифьонката. - Вятър, който отнася прането. А аз ви говоря за циклони. За тайфуни, мила Гафса. За смерчове, фъртуни, урагани и пясъчни бури… За приливни вълни, които отнасят къщи… Но на първо място говоря за себе си, макар и да знам, че това не е прието. Знам, че ще стане голяма пакост. Непрекъснато за това мисля. Дори докато перях парцалената си черга. Можете ли да го разберете? Не чувствате ли подобно нещо?
- Най-добре с оцет - отговори Гафсата и втренчи поглед в чашата си. - Парцалените черги запазват цветовете си, ако се сипе малко оцет във водата за плакнене.
Тогава Филифьонката се ядоса, а това беше нещо много необичайно за нея. Тя изпита неудържимо желание да предизвика Гафсата по някакъв начин и се хвана за първото нещо, което й дойде наум. Посочи отвратителното храстче във вазата и извика:
- Погледнете го! Нали е красиво! И колко хубаво отива на чаения сервиз!
А Гафсата също се ядоса, всичко й беше втръснало и затова избухна:
- Ами! Прекалено е голямо и бодливо и ярко. То се натрапва и изобщо не подхожда на една маса за чай!
После двете дами се сбогуваха, Филифьонката затвори вратата и се върна във всекидневната.
Беше наскърбена и разочарована и имаше чувството, че визитата е излязла несполучлива. Храстчето стоеше насред масата, синкаво, бодливо и покрито с тъмночервени цветове. Изведнъж на Филифьонката й хрумна, че не цветята бяха причина за несходството със сервиза, а сервизът не отиваше на никое от другите неща.
Тя премести вазата на прозореца.
Цялото море бе променено. Беше посивяло, вълните имаха бели зъби и злобно ръфаха края на плажа. Небето изглеждаше червеникаво и тежко.
Филифьонката се застоя дълго до прозореца и слушаше как вятърът се усилва.
Телефонът иззвъня.
- Вие ли сте, госпожа Филифьонк? - попита гласът на Гафсата доста неуверено.
- То се разбира, че съм аз - отговори Филифьонката. - Тук не живее никой друг. Добре ли се прибрахте?
- Да, да - каза Гафсата. - Струва ми се, че пак е малко ветровито.
Тя помълча малко, а сетне продължи любезно:
- Кажете, госпожа Филифьонк, онези страхотии, за които говорехте… често ли ви се случват?
- Не - отговори Филифьонката.
- Само понякога, така ли?
- Всъщност никога - рече Филифьонката. - Но имам такова едно чувство.
- Аха - проточи Гафсата. - Исках само да ви благодаря за приятния следобед. Значи никога нищо не ви се е случвало?
- Не - отвърна Филифьонката. - Много мило от ваша страна, че ми се обадихте. Надявам се някой път да се видим пак.
- И аз се надявам - каза Гафсата и прекъсна.
Филифьонката поседя известно време; зъзнеше и гледаше телефона.
"Скоро прозорците ми ще станат черни - мислеше си тя. - Бих могла да ги закрия с одеяла. Бих могла да обърна огледалата към стената."
Но не направи нищо, а продължи да седи и да слуша вятъра, който виеше в комина. Като изоставено малко животно.
Рибарският кош на хемула започна да думка по южната стена, но Филифьонката не посмя да излезе и да го махне оттам.
Къщата потръпваше съвсем лекичко; вятърът сега идваше на талази, чуваше се как бурята набираше сила, а после се втурваше с големи скокове откъм морето.
По покрива се изпързаля керемида и се разби в камъните. Филифьонката трепна и стана. Отиде бързо в спалнята си. Но тя беше прекалено голяма и не й подейства успокоително. Килерът! Той беше достатъчно малък, за да й вдъхне чувство на безопасност. Филифьонката прегърна завивката си, хукна по коридора към кухнята, отвори с ритник вратата на килера и задъхана я затвори зад гърба си. Тук бурята не се чуваше толкова силно. Освен това нямаше прозорец, а само малък отдушник.
Опипвайки слепешката в тъмното, тя се провря покрай чувала с картофите, омота се в завивката и се сгуши досам стената под рафта със сладката.
Малко по малко въображението й почна да си измисля някаква собствена буря, много по-черна и дива от онази, която разтърсваше къщата. Вълните на прибоя се превърнаха в големи бели змейове, един ревящ смерч развъртя водата и я издигна като черен стълб на хоризонта - и този стълб беше лъскав и фучеше насам, все по-близо и по-близо…
Нейната собствена буря бе винаги най-страшната, но така е било от край време. А в дъното на душата си Филифьонката малко се гордееше със своите бедствия, за които само тя си знаеше. "Гафсата е магаре - мина й през ума. - Някаква си глупава госпожа, която не мисли за нищо друго, освен за чаени бисквити и калъфки за възглавници. Дори от цветя понятие си няма. А мен изобщо не ме разбира. Сега седи и си въобразява, че никога нищо не ми се е случило. На мен, дето всеки ден преживявам края на света и все пак продължавам да се обличам и да се събличам, да ям и да мия съдове, и да посрещам гости, сякаш нищо не е било!
Филифьонката подаде носа си навън, взря се строго в мрака и се закани:
- Ще ви дам да се разберете!
Кой знае какво искаше да каже с това! После пак се свря под завивката и запуши уши с лапите си.

Но към полунощ бурята започна да се усилва и в един часа достигна 46 метра в секунда.
Към два часа през нощта вятърът събори комина. Половината се строполи откъм външната страна на къщата, а останалата част падна в огнището. През дупката в покрива се откри черното небе, по което летяха огромни облаци. Тогава бурята се втурна в къщата и вече нищо не се виждаше от сажди и веещи се пердета, и покривки за маса, и роднински фотографии, които профучаваха покрай ушите на Филифьонката. Всичките й подплашени притежания сякаш оживяха, навред пращеше, звънтеше, дрънчеше, вратите се блъскаха и картините изпадаха на пода
Насред всекидневната стоеше самата Филифьонка, стресната от сън, с буйно развяваща се пола, и смутено си мислеше:
"Стана тя каквато стана! Всичко ще пропадне. Най-сетне! Вече няма какво да очаквам."
Тя вдигна телефонната слушалка, за да се обади на Гафсата и да й каже… тъй де, да й каже нещо, което да разгроми Гафсата за вечни времена. Нещо спокойно и тържествуващо.
Но вятърът беше скъсал телефонните жици.
Филифьонката чуваше само бурята и керемидите, които трополяха по покрива.
"Ако се кача на тавана вятърът сигурно ще отнесе покрива - помисли си тя. - Ако сляза в мазето цялата къща ще се срути отгоре ми. Но тя така, или иначе ще се срути."
Филифьонката грабна едно порцеланово котенце и го притисна силно към себе си. В същия миг вятърът блъсна прозореца и стъклата се посипаха по пода.
Дъждът заплющя върху махагоновите мебели и красивият гипсов хемул се катурна от стойката и се разби на парчета..
Големият стъклен полилей на вуйчо й се строполи с ужасен трясък на пода. Филифьонката чу как притежанията й пищяха и се жалваха, за миг зърна пребледнелия си нос в счупеното огледало и без да му мисли повече, хукна към прозореца и скочи навън.
Там приседна в пясъка. Усети топлия дъжд по лицето си, а роклята й се развя и запляска около тялото й като корабно платно.
Тя замижа силно, защото знаеше, че вече се намира сред опасността - съвсем безвъзвратно.
Бурята продължаваше невъзмутимо да си бучи както преди. Но страхливите звуци бяха изчезнали заедно с всичко, което виеше, тряскаше, пращеше, думкаше и се раздираше. Опасното беше вътре в къщата, а не навън.
Филифьонката предпазливо вдъхна свежия мирис на водорасли и отвори очи.
Мракът вече не беше черен като във всекидневната.
Тя видя прибоя и лъча на фара, който описваше бавни кръгове в нощта, плъзваше се покрай нея, продължаваше из пясъчните дюни, губеше се по далечния хоризонт, връщаше се и кръжеше, кръжеше спокойната светлина, наблюдаваше бурята и й държеше сметка какво прави.
"Досега никога не съм излизала нощем сама - помисли си Филифьонката. - Ех, да знаеше мама…"
Тя запълзя срещу вятъра към брега, за да се отдалечи колкото е възможно повече от къщата на хемула. В лапата си все още държеше порцелановото котенце; успокояваше я мисълта, че има какво да закриля. Сега забеляза, че цялото море беше покрито със синкавобяла пяна. Вятърът отвяваше гребените на вълните и ги понасяше над брега като пушек. Въздухът имаше солен вкус.
Зад гърба й нещо изтрещя и се счупи - нещо в къщата. Но Филифьонката дори не обърна глава. Седеше сгушена зад един голям камък и наблюдаваше нощта с широко отворени очи. Вече не й беше студено. А най-странното бе, че изведнъж се почувства в пълна безопасност. Това усещане беше съвсем необичайно за Филифьонката и затова й се стори очарователно приятно. Пък и за какво ли трябваше още да се тревожи? Нали бедствието най-сетне беше настъпило!
Призори бурята поутихна. Филифьонката почти не го забеляза, а седеше и размишляваше за себе си, за своите бедствия и за своите мебели, и се чудеше как да подреди всичко, че да стане както трябва. Всъщност нищо не беше се случило, освен дето падна коминът.
Но тя имаше чувството, че това е най-забележителното събитие в живота й. То я разтърси, обърна всичко с главата надолу и Филифьонката не знаеше какво да предприеме, за да стъпи отново на краката си.
Струваше й се, че досегашната Филифьонка вече я няма, но не беше сигурна дали съжалява. А какво щеше да стане с всичко, което притежаваше оная Филифьонка?
Всичките строшени, омацани със сажди, пукнати и мокри вещи? Ами ако се залови да ги поправя? Седмица подир седмица да лепи, да кърпи и да търси загубени парченца…
Да пере, да колосва, да пребоядисва и да съжалява за онова, което не можеше да се поправи и винаги да си знае, че пукнатините все пак са останали и че по-рано нещата са били много по-хубави... О, не! А после отново да подреди цялата жалка сбирщина по същия начин в същите мрачни стаи и да продължава да си внушава, че е уютно…
- Не, няма да го направя! - възкликна Филифьонката и се надигна на вдървените си крака. - Ако се опитам да наредя всичко както си беше преди, ще стана и аз каквато бях. Ще започна отново да се страхувам… Предчувствам го. И пак ще идват да ме дебнат циклони и тайфуни, и фъртуни…
Тогава за пръв път погледна към къщата на хемула. Тя си стоеше на мястото. Всичките парчетии бяха вътре в къщата, лежаха там и я чакаха да се погрижи за тях.
Досега никоя истинска Филифьонка не беше изоставяла красивите си наследствени мебели на произвола на съдбата…
- Мама би казала, че има нещо, наречено дълг - промълви Филифьонката.
Беше се зазорило.
Източният хоризонт очакваше изгрева на слънцето. Над морето прелитаха плахи вихрушки, а по небето имаше пръснати облаци, които бурята бе забравила да отнесе. Няколко слаби гръмотевици проехтяха и отминаха.
Морето беше неспокойно и вълните не знаеха накъде искат да отидат. Филифьонката се двоумеше.
И тогава зърна смерча.
Той не приличаше никак на онзи смерч, дето си го беше измислила тя, и който изглеждаше като черен, лъскав воден стълб. Този беше истински. Той беше светъл. Състоеше се от развихрени бели облаци, които се въртяха надолу в огромна спирала, а там, където водата се издигаше от морето, за да се съедини с тях, имаше тебеширено бял цвят.
Той не ревеше и не бързаше. Движеше се съвсем безмълвно и бавно към брега, като лекичко се полюляваше и изведнъж поруменя от изгрева на слънцето.
Смерчът беше безкрайно висок, въртеше се беззвучно и лудешки около себе си и приближаваше ли приближаваше.
Филифьонката не можеше да помръдне. Стоеше неподвижно, съвсем неподвижно, стискаше порцелановото коте и си мислеше:
"Ох, ти, мое красиво, великолепно бедствие…"
Смерчът прекоси плажа недалеч от Филифьонката. Бялата вихрушка се плъзна царствено покрай нея, вече като стълб от пясък, и най-спокойно дигна покрива от къщата на хемула. Филифьонката видя как покривът се извиси и изчезна. Видя как мебелите й полетяха нагоре и изчезнаха. Видя как всичките й украшения се понесоха право към небето: покривчици, фамилни снимки, грейки за чайници, бабиното канче за сметана и везаните с коприна и сърма поговорки, всичко, всичко, всичко! А тя стоеше и си мислеше възторжено:
"Ох, че хубаво! Как бих могла да се боря аз, бедната малка Филифьонка, с великите природни стихии? Какво би могло да се направи след такова премеждие? Нищо! Всичко е почистено и изметено!"
Смерчът се понесе тържествено по сушата, изтъня, прекърши се и рухна. Беше си свършил работата.
Филифьонката си пое дълбоко въздух.
- Никога няма да се страхувам повече - каза си тя. - Сега съм напълно свободна. Готова съм на всичко!
Тя сложи котето върху един камък. През нощта едното му ухо се беше счупило, а по нослето му имаше мазут от плажа. Това му придаваше ново изражение, малко хитричко и горделиво.
Слънцето се издигаше. Филифьонката слезе на мокрия пясък. Там лежеше парцалената черга. Морето я беше накичило с водорасли и мидички и едва ли някога е имало толкова съвестно изпрана черга.
Филифьонката се изкикоти. После грабна чергата с двете си лапи и я повлече към прибоя.
Гмурна се в една голяма зелена вълна, седна върху чергата и отплува по кипналата бяла пяна, отново се гмурна и стигна чак до дъното.
Над Филифьонката преминаваха вълни - прозрачни и зелени - а сетне изплува пак на повърхността при слънцето. Пръхтеше, смееше се, викаше и си играеше с чергата в прибоя.
През целия си живот не беше се веселила така хубаво.
Най-после Филифьонката забеляза Гафсата, която отдавна я зовеше от брега.
- Просто ужасно! - провикна се Гафсата. - Миличка, бедничка госпожа Филифьонк!
- Добро утро! - рече Филифьонката и измъкна чергата на плажа. - Как сте?
- Не мога да дойда на себе си. - възкликна Гафсата. - Каква нощ! През цялото време само за вас съм мислила. Аз го видях! Видях го, като идваше! Та това е същинско бедствие!
- Нима? - невинно попита Филифьонката.
- Вие бяхте права, да, бяхте права - вайкаше се Гафсата. - Вие казахте, че ще стане бедствие. И всичките ви хубави неща! Целият ви красив дом! Толкова бях разтревожена, че цяла нощ се опитвах да ви се обадя по телефона, но жиците бяха прекъснати…
- Много мило - каза Филифьонката и изцеди водата от шапката си - Но наистина нямаше нужда. Нали знаете, трябва само да се сипе малко оцет на водата за плакнене и боите на чергите се запазват отлично! Всички тревоги са излишни!
И Филифьонката седна на пясъка и се смя до сълзи.

Туве Янсон

:)

A hitchhiker's guide to heaven and hell

2010-09-27T16:43:00.010+03:00

Десет дни, 3000 километра, четири държави. 550 километра на предната лява седалка - България и Гърция. 2450 километра, където падне - България, Сърбия, Хърватска. С Меги, без Меги, в коли, бусове, тирове, при българи, сърби, хървати, македонци, турци... Турци - yok problem. Сърби и хървати - Hvala! Hvala! Hvala! Македонци - луди луѓе. Българи - ...

Да кажем просто, че пътуването на стоп не е за мен. Стара съм вече, не ги мога тия работи. Несигурността на утрешния... какво ти, на днешния ден дори, не крие никаква запленяваща очарователност, а болезнено притеснение, което в края на деня намира своя си път навън.

Търпение му е майката, казва Денц, а от него аз имам много. И късмет не ни липсва, не може да се отрече. Намерихме си Милан, с който 300 километра си говорихме за балкански живот и филми за цигани. И се оказа, че е гледал филма за 22-ри блок (да се чете 'Хотел рай') и мислеше, че е сниман в София. После човекът с невероятната озвучителна система, който слушаше Michael Jackson и който ни остави по средата на нищото, някъде около Zagreb. След това нас ни намериха лудите германци, спринтираха с нас до Нарния, само за да ни покажат вратата, която води към другия свят. И въпреки всичкото им старание пак изпуснахме кораба-майка. После те изнудиха един нищо неподозиращ, невинен хърватски германец да ни закара до центъра на Zagreb, което той смутено и безропотно направи.

Там - топъл хостел, легла, чисти чаршафи, безвкусен чай, сън и кратка разходка. После обратно в Нарния и напред към Rijeka. Качват ни двама младежа и ни питат дали сме танцьорки някакви, а ние им обясняваме, че сме българи, после дълго мълчим, докато те говорят помежду си и от време на време ни обясняват как Rijeka бил най-мръсният и гаден крайбрежен град, в който можем да отидем. Все пак ни стоварват в центъра му и не след дълго се озоваваме в единствения там хостел. И отново разходка, сън, закуска, разходка, Адреатическо море, кристално влюбване и пак на път.

От Rijeka с дядото моряк до някакво село на 20 километра, откъдето правим най-красивия стоп до самото крайбрежие и хващаме експреса от баща и син, които ни предлагат работа в семейния им бизнес на туристически кораб и безплатни нощувки в една от 5 стаи по избор на остров Rab. Ние обаче трябва да стигнем до Senj, за да допълзим след това до Plitvicka jezera. Подаряват ни карта на Хърватска и пенсионираме 20 годишната такава, която има Денц.

От покрайнините на Senj се стопира трудно, почти невъзможно, гледат ни като безполезни изкопаеми, спират, за да ни предложат себе си и разни плътски уж удоволствия. Учтиво отказваме и тази оферта и сменяме мястото. Новата локация ни донася хърватска баба, живееща в Цюрих, говореща безумен немски диалект, която не беше много уверена в карането на новата си автоматична кола. Освен това очевидно не знаеше, че все пак езиците ни не са чак толкова различни и 'Тежко ми е' и 'Жал ми е' си е съвсем разбираемо за две привидно изпаднали българчета. След като не успя да ни намери място за спане в Otočac, ни остави на гарата с тежка въздишка, а ние поехме по незнайния път, набързо проговаряйки хърватски. Очевидно Sobe za spanje свършва работа, продавачката на вестници мълчаливо ни упътва и след около километър нервно оглеждане намираме оазис с табелка 'Zimmer Rooms Privatne sobe'.

Топла стая, евтина дори, сигурност и спокойствие за цяла една нощ, мисълта, че сме близо до целта. По изчисления и слухове - Plitvicka jezera на 30 км. от Otočac. На сутринта - мъгла, бисквити, кафе в кутийка и гордо вдигнат палец. Не спират. А и пътя този ли е? Бисквитки за стопа. Търпени и вяра. Във вярата е май разковничето, ама често ми се губи. Минават, заобикалят, спират, не за нас. На 100 метра спира кола. Спира и си стои. На безопасна дистанция. Поглеждаме с надежда, но няма знак. Махаме. След неизвестно време колата все пак обръща и идва към нас. Двама хърватски дядовци, свалят стъклото и питат за къде сме. Plitvicka jezera. Хм, не са натам. Но ще ни хвърлят до разклона. Минаваме го. Не, няма да ви оставим тук, по-надолу има друг път, по-добър. Напрегнато мълчим. Добре. Нова табела Gospić, дестинацията на дядовците - напред, Plitvicka jezera - наляво. Не спират. Знаете ли, по този път не минават много коли, ще ви закараме, те са 60-ина километра... Онемяваме. А те не само ни закарват, но и не ни оставят, преди да сме си намерили къща за преспиване.

Село Jezerce, пълно с къщи за гости, спираме пред първата, говорят с жената. Имате ли свободни стаи? Имам, само една обаче. Е, става, ние имаме само две девойки, забрахме ги на стоп... Аааааа, не, не, нямам... Три крачки назад. Споглеждаме се. Те махват, елате, елате, тук познаваме един човек. Спазаряват ни стая, подбиват цената и казват да споменаваме хърватския народ с добро като се върнем и като видим стопаджии, да ги качваме. Обещаваме и още как. Иде ми да ги разцелувам дори. После ни оставят да се наслаждаваме на националната им гордост Plitvicka jezera.

Езерата са абсолютното безумие. 16 на брой, километри вода и зеленина. Губим се във времето, водопадите, омагьосаните гори, искрящо зелените мъхове, полазили дърветата и кристално чистата, лазурно синя вода. В края на деня сме изтощени от обикаляне и запечатване на моменти. Вечеряме в селското бистро, после спим бързо и нервно, ставаме в 6, за да хванем автобус за Zagreb. Пътуваме с местните тийнеджъри, отиващи на училище и слушаме едновременно хърватски турбо-фолк, диско и разни електроники от телефоните им. Загребски автобуси ни отвеждат отново в Нарния и оттам за пореден път вдигаме палец, този път спокойни, че трябва да стигнем в Beograd и да спим при приятели.

Не след дълго спира македонския дядо, който кара кола за 250 Евро, която току-що е купил от Словения и кара към Skopje, за да я продаде. Взима ни директно за Beograd и ни черпи с круши. Подава ми нож, за да ги обеля с думите 'Само нема да ме колите' :)

После не спира да ни налива с бира, да ни тъпче със снакс и да ни приканва да си правим сандвичи и да хапваме. Сваля ни в Beograd привечер с препълнени стомаси и продължава неуморно към Skopje. Ние се намираме с Крис, който ни приютява за вечерта, налива ни с още бира и пелин (който е някаква съвсем различна от нашия пелин смес от горчиви билки) и ни замъква по белградски клубове, 3 в рамките на половин час. Уморени го зарязваме в 2 през нощта и като слепи кученца надушваме пътя обратно към къщата му, където спим безпаметно до късно на другия ден.

Тук правим груба тактическа грешка и след като ставаме, пием кафе, мотаем се и разглеждаме Beograd, предвождани от Крис, шегуваме се на българо-сръбски, смеем се, говорим за пътешествия и музика и се озоваваме на магистралата чак в 4 следобед. Вали, духа, студено и мрачно. Взема ни шофьор на бус само до близката Puterina, където мислим, че ще е по-лесно да стопираме. Но не е. Оставаме там с часове, подгизваме стабилно, мръква се. След дълго махане спират два български тира и ни предлагат да ни закарат до София, но всяка от нас в различен тир. Замисляме се, но отказваме и продължаваме да махаме. След часове ни взима човек, който пътува до Ниш. В колата е топло, но ние, все така подгизнали, треперим. Отбивка от магистралата, плескавици, бюреци, студен чай, пак ни нахранват и продължаваме.

При Ниш ни оставя на място, което мисли, че е добро, защото има два ресторанта. Казва, че там се хранят много българи и ще се намери кой да ни вземе. Благодарим, слизаме, изпиваме по един чай и отново махаме. Табелката 'София', която сме направили още в буса, който ни откара до Puterina-та се е разкапала в ръцете ни, но все още става. Махаме отчаяно, аз 'нахранвам' стопа с парчета плескавица. Иронично, кучета я изяждат. Това, с храненето, го научих от Тольо (поздрави, човек :) ), носело късмет. Минават българи, и празни и пълни коли, но не спират. Все по-отчаяно махаме. Спира тираджия. Казва, че ще ни откара до границата. Щастие!

Пропътуваме с него 5-10 километра, застигаме българска кола, влачеща се след български автобус. Тираджията започва да маха, да свири с клаксона, спира и набързо прави задръстване, автобусът спира до него. Обяснява, че сме българи и сме го закъсали. През това време ние търчим до колата отзад, но жената до шофьора размахва пръст, който не търпи възражение. Притърчаме и до автобуса, обясняваме на шофьора цялата ситуация, искаме да си платим дори, но и той е неумолим. С държавна група сме, не можем да ви вземем. Отпрашват и ни оставят на пътя, тираджията казва, че се отбива някъде да спи и също изчезва.

Тук сме преебани отвсякъде. Повървяваме малко до някакво светло място с магазинче, естествено затворено, защото е след 12, а малко по-надолу очевидно има кръчма, от която се разнася сръбска чалга и влизат и излизат съмнителни същества. Околостите са тъмни и хора няма. Прилича на някакво безлюдно село или крайпътна станция за отмор на тъмни балкански субекти. Отчаянието е пълно, колите профучават наоколо със свръхзвукова скорост, от време на време някой присвирва с клаксон, ей така, за идеята. Там, признавам си, не издържах и го ударих на гняв, яд, рев и всички отрицателни емоции, на които можех да се поддам. Обмислихме вариантите да платим на някой от селото да ни закара до границата или до Ниш, за да си хванем влак. Но набързо отхвърлихме мисълта, след като единствените живи същества наоколо вероятно бяха безумно пияни. Писахме отчаян SMS на тати (Деничка, бе, нот дъ риъл уан, да не съм луда...), хранихме стопа отново и се надявахме.

И тъкмо бяхме писали отчаяния зов за помощ, отново спря тир. Каза, че е за София и втора покана не чакахме. Настанихме се, както обичаше да казва баба, като кучка в каручка, той наду парното и ни обля блажена топлина. Разговорът почти не ни се получаваше, защото не говорим турски, той пък не говореше нищо друго. Черпи ни турско кафе и локум в крайпътно кафене Istanbul. Свали ни на границата и се нареди на тировата си опашка. Ние минахме пеша пред невярващите погледи на митничарите, озовали се в странната компания на още две изпаднали пишман-туристки. Трудно ги накарахме (митничарите, де) да повярват, че не сме с тях и за пореден път си разказахме историята. Те ни казаха да внимаваме с горнобанската. Е, не знам какво, тях питайте.

Вдишахме щастливо български въздух, тръшнахме се на бензиностанцията и зачакахме нашия човек с тира. Той се забави, но все пак се появи, ухилен, прибра ни, черпи ни със словенски шоколад, говори ни на турски, иска ни телефоните и накрая ни стовари в София призори.

Не си спомням да съм била по-щастлива да се озова в този сив и задушаващ град. Никога по-щастливо не съм цапала през дупките-локви и не съм се радвала на заобикалящата ме грозота. В таксито към къщи продължих да говоря високо, отчетливо и с опростени понятия като 'това е добро'. Тялото ми се прибра вкъщи, премръзнало, изморено, неспало, а душата, не, не си я оставих в хладилника, нея още я чакам да се прибере.

Така че, деца, ако не сте готови, или ако просто това не е вашата чаша чай, не опитвайте това извън къщи. Ако сте телета като мен, винаги имайте и план Б. А аз сега ще заключа лошото в този пост и ще оставя само хубавите спомени :)

Imagination to reality

2010-09-07T10:59:00.003+03:00

Нали знаете как, ако много силно искате нещо, то то се случва. Или в случая как, ако в магазина до вас се намира най-сладкия малък зайо на света, то той на секундата става вашият Унуфър! Та ето го и него:

Swingaby

2010-07-31T10:45:00.016+03:00

Та-ра-да-дан-та-да-даааааа!

Мне. Не така.

Та-даааааааа!

Воала!

Алеееее-хоп!

Така по-добре ли е? Хайде, зарадвайте ми се малко, де. Нали ме нямаше едно известно време. Не знам мързел ли, или липса на движеща жизнена енергия, ама ей на. Вдигаш чашата, сваляш чашата - 3 месеца. Тц, тц, тц, как си лети пустото му време! Аз някакъв рожден ден съм била имала. На 25 съм била станала. Едно време си се представях голяма и зряла жена на тази възраст. Къдееееее ти. Влача се по улиците като окаян призрак и събирам от интересни по-интересни погледи от мирните, никому-лошо-не-мислещи граждани. От празнуването на въпросния ми юбилей имам смътен спомен за традиционна празнична кавга в тесен семеен кръг.

След това биде мрак. Два месеца нощни смени, литри, не - тонове и цистерни кафе, шоколад, енергийни напитки, клечки за очи, похъркване в офиса, безумие. Съвсем междувременно, на заден план протичат продажба на старата ми квартира, с огледи в мое, спящо посред бял ден присъствие, и от наша страна огледи за нова квартира с неистови старания да съчетаем очевидно разминаващите ни се вкусове и виждания за липса или наличие на стени в жилището...

Бога ми, видяхме всичко. И бяха малки, големи, твърде скъпи, твърде евтини , в твърде централни и не достатъчно централни квартали. С твърде много обзавеждане или с недостатъчно такова. С ръждиви перални, счупени печки, миризливи хладилници, (перфектни миялни машини и климатици), изгнили гардероби, микроби... Оглед #463 протича по следния начин: Стрелбище, детска градина, блок. Последен етаж, малък двустаен апартамент, примерно 60 квадрата. Спалнята - празна, може да побере максимум едно двойно или човек и половина легло.

Хазяйката:

- Хубаво, тук ще купим легло, ама на вас ще ви трябва още едно!

Смигаме й, подсмихваме се:

- Няма проблем, не ни берете грижа.

- Е как, млади момичета сте, не сте монахини! Ами като ви дойдат приятелите на гости, четиримата в едно легло ли ще си легнете?!

Осъзнаваме си грешката, плюем си на петите и търтим далеч от любопитни лелки-хазяйки, които ни държат сметка къде и как ще спим. После срещи с брокери, разходки, обаждания, кошмари, пот, кръв, безсъние и накрая находка! Лепящо листче-договор, капаро и бягство в Германия. А там Apfelmus, Stachelbeere, Rhabarberkuchen и Рена, недоумяваща какво се случва. Връщаме се в прекрасната си нова къща, в аристократична стара постройка, на последния, шести етаж, без асансьор.

Пренасянето е един малък разкош, траещ неизвестен брой дни, около 10-ина курса с Меги и неограничена физ-зарядка up and down the stairs. Дет' се вика - We like to move it, move it... Като теглим чертата, оказва се, че Моем Да Носим.

До ден днешен още се подреждаме в новата къща. Уреждаме се с маси, пердета, килими и разни такива изключително домашни и семейни неща. Имаме и засега въображаем, с тенденция да стане истински, заек - Унуфри. Мъкнем го навсякъде с нас, щото ни е жал да го зарежем сам вкъщи. Ако някой изяви желание да му прави компания, когато ни няма, моля да изпрати CV и мотивационно писмо на Unufri_home_alone@hrup-hrup.au /Only short-listed candidates will be contacted./

Междувременно успях да излъжа системата и да взема цели 2 отпуски през Юли (забележителните 5 дни сумарно, които обаче хитро се комбинираха с почивните ми Сряди и Вторници). Та тях посветих на морето, по което, Бога ми, не знам защо така отчаяно съм се побъркала тази година. 2 пъти дотам и обратно. С Меги, на стоп и с Червената стрела (aka C1). От заплануваните 10 дни, прекарахме на море цели 5, от които 3 и половина слънчеви. Няколко нощувки на хотел, една на бунгало и една на палатка. Оказа се, че няма нищо по-хубаво от това да се събудиш на плажа рано сутрин и да пиеш коктейли на същия този плаж, прикрит под сламения чадър на някакъв бар, докато отгоре се излива пороен дъжд, а по-късно някакъв човек пуска хвърчило. Твърде кратко продължава това щастие обаче и остатъкът от този иначе така идилично започнал ден бива прекаран в дремуцане в C1 и яко лющене на семки.

Back то life, back то reality. Back то work. Заварвам фоайето на офиса в нови цветове - графитено сиво и глобулско зелено. И двете са глътка свеж въздух на фона на досегашното бетонено сиво. A dream is finally coming true.

И в общи линии това е. Пък понеже всяка история трябвало да си има поука, ето ви тази: Ако някога ви хрумне да лекувате ужилване от оса/пчела/whatsoever с чесън, то, моля, намажете, повтарям само намажете засегнатата повърхност и не оставяйте този коварен лек да действа дълго, защото пък реактивния дерматит е упорито и гадно нещо и трудно се лекува.

Oh, and always wear sunscreen ;)

How to be a genius

2010-04-26T11:34:00.002+03:00

"Nothing is original. Steal from anywhere that resonates with inspiration or fuels your imagination. Devour old films, new films, music, books, paintings, photographs, poems, dreams, random conversations, architecture, bridges, street signs, trees, clouds, bodies of water, light and shadows. Select only things to steal from that speak directly to your soul. If you do this, your work (and theft) will be authentic. Authenticity is invaluable; originality is non-existent. And don’t bother concealing your thievery - celebrate it if you feel like it. In any case, always remember what Jean-Luc Godard said: “It’s not where you take things from - it’s where you take them to. "

Stolen from here.

Много ти благодаря за отровата!

2010-04-26T10:49:00.002+03:00

Реших да изпонапоуствам разни стари неща, които по някакви причини съм надраскала някога и оставила да се търкалят в проектоблоговото пространство, нещастни и отритнати...

13.10.08

My days are bigger than me. My words are gone, but they've never even been here. And I'm small. I'm insignificant. I'm a particle. I'm floating. Floating... Do not stop me. Just give me direction.

Кашлицата се опитва да ме задави. Досадно е. А дори не пуша. Редовно. Какво е станало с гласа ми... Хапчета... и надали само. Просто. Така. Трябва да отида на фризьор. А не мога. Не мога да се откъсна от това парче.

If I had to choose a day to die it would be any day of my last 3 weeks. And I'd die happy. My days have never been more complete. My life has never been larger. Though it's always been larger than me. And my words have never been more insignificant. Though they've never been significant eonough.

My sweet suicide. Реване, кадаиф, широка усмивка от момичето зад щанда.

Искам да го направя хубаво. Даомашно. Уютно. А нямам време.

Идея си нямам какви демони са ме владеели тогава. Ако имах обаче, щях да изпълня всякакви езически ритуали, за да ги призова отново. А това с отровата бяха последните думи на някакви случайни жени, които долових някъде по улиците.

Vicious circle

2010-04-25T10:33:00.005+03:00

Колкото по-сиви са стените на кутията, толкова по-синьо е небето навън. И колкото повече пътят примамва, толкова повече кълбото тежи.

I'ma get medieval!

2010-04-24T09:41:00.010+03:00

Е, няма да го продължа тоя Лондонски поуст пък. Който видял - видял, който не видял - попитал, който не попитал - си взел чантата, шапката, гащите и отишъл в Carrefour да граби мляко за 9 стотинки и да се сближава с още милион обез(у)моляли напоследък жертви на цивилизования свят. Че то и социализация си требе. Не може, Пено, по цял ден да ми седиш дома да доиш кравите. Те така се става човек - нахлузи налъмо и бегай у мола. Сено не знам да има, ама фураж колкото щеш. Евтинко за добитъка. За Лондон че ти редим га изведем козите на паша. Белким и някой чорап изплетем дорде гмечим сланината с лука от лани...

Ей така искам да живея. Май. Ама не ме разбирайте погрешно... не че не ми е хубаво да мога да си кръстосвам из Европата, че и извън нея, и да се фукам с последните модни парцалки дето съм си закупила на страхотно мега-гига-ултра намаление (вместо 599лв. сега плащате само 365 за тази страхотна двулицева чанта за еко-емо-етно-хипи-дзен-art имиджа ви, която ви предлага две алтернативи - пепел от рози на черни черепчета за вашите клубни вечери с приятели и дискретен леопардов десен за гала-вечерите ви в бизнес обстановка)! Да, та изключително съм признателна на вселената, че ми дава възможността да имам всичко това. Но все пак някак си... ами винаги съм била едно много назадничаво мислещо същество. Твърдо ЗА регреса. Мисля си, че трябва да грабнем каруците, вилите, търнокопите, лопатите и - обратно на село! Да си копаме картофите, да си плевим пащърнака, да си поливаме ягодите (ах, никога повече няма да опитам ягоди като тези дето баба гледаше на село!) и да си квасим млякото, да колим кокошки дори (да, толкова съм зла) и да затваряме прасета в буркани! Да ви кажа честно, на мен тия салати с авокадо, синьо сирене, хумус, кал и е*а ли го още какви лайна ми е***т произвелия ме майчин организъм. Или добре, айде да не са салатите. Ама знаете за какво говоря.

Честно, още утре бих си грабнала нещата от първа необходимост, като със сигурност първото нещо към което ще посегна са лаптопа, телефона, iPod-а, зарядните... та ще посегна, после ще спра, ще ги зяпам 5 минути, после ще ги метна в колата (виж, колите са хубаво нещо, макар че и те са ми черни) и ще ги кача на 1600-ина м. надморска, за да ги метна в някое бунище... такива поне много... после ще се сетя че и аз съм много еко-етно-art и не може така да замърсявам аз наляво и надясно с неразграждаеми боклуци и тихомълком ще си ги прибера. След това някой ще ме събуди с деликатно побутване по рамото и ще ми подшушне да си отпуша носа, че малко прихърквам и да не слюноотделям твърде много върху клавиатурата, че после ще се наложи да обяснявам...

Междувременно започвам да колекционирам кутийки от енергийни напитки. Приемам залози колко дълго ще откара това. Първите ми 4 са от Ниш, който проспах, ама така стабилно, че, Бога ми, не знам кой е карал до там и обратно. Имам само някакъв спомен за нечии ръце на волана, пищящи жени и деца и старци, скубещи белите си коси... Или и това го сънувах..? Както и да е. Имам си и любима напитка вече, но за съжаление се наблюдават известни проблеми с логистиката й...

Та, очевидно развивам пристрастености. Лоша работа. От кафето се започна, сега и на по-тежки вещества взех да минавам. Всичко, което може да ме задържи в състояние различно от това на дишащ зеленчук. Я ми кажете, баба ви колко Шарк-а на ден е трябвало да изгълта, за да си полее морковите? М? Мълчите ми, а? Аз ще ви кажа. Малко краве мляко сутрин за отскок, после и морковите си е поливала, и боба, че и деца е правила, че ги е и гледала, и свивала по някоя цигара със съседката Куна, когато дядото го няма. А н тъй. А ся... сериали ше ми гледат. Перли разни. Скучно им е на хората, скучнооооо... Ама друг ми беше на мен пойнта. Бе не може така, бе! Че ние за това ли сме правени? Да се трепем от 6 до 6 в корпоративните си кутийки, за да изкараме парички да се нахраним и облечем, че да дойдем на другия ден да правим отново същото. Хм. Не знам, ама за мен има нещо много гнило. И ме хваща много яд, когато вместо да ида да изрина 3 тона боклук от парка и да ги затикам в чували, от онея черните, които винаги изглеждат сякаш мъкнеш труп, до най-близкото сметище, аз трябва да се постарая да стигна възможно най-бързо до животоспасяващо устройство, което да ме постави в хоризонтално положение и да ми предостави гореспоменатата енергийна напитка преди огромната наковалня висяща над главата ми съвсем да я е смазала, оставяйки следи от бледосивкаво ежедневие. Ух, дългичко стана. Ама, сериозно, яд ме е! Много, ама МНОГО ме е яд!

So, I guess we should mind the gap?

2010-03-25T10:33:00.011+02:00

Let this be a tale of how sometimes journeys need to be survived instead of utterly enjoyed. That's of course if you are unreasonable enough to go with friends. And, of course if you're lucky enough for them to be couples that have just split up. And if you're even more lucky, one of them will happen to be an obsessive-compulsive control-freak crazy genius artist that will make you wanna chew up on your own arm with requests for you to be the buffering substance between her and the ex-girlfriend that she supposedly cannot communicate with (which is why they're souping it up together when you finally give her that call) and meanwhile giving you a hilarious one-girl sit-down comedy show only by verbally picturing a video to the song 'All the single ladies' by Beyonce with Justin Timberlake playing the female lead in sexy leotard... God, this sentence is really making me pant...

Now, to make things even more spicy, throw in a pinch of a 29-year old minx, the ex-girlfriend, who is still undecided on how and what exactly to pack for her trip 7 hours before the flight. And who at the face of 6 hours remaining to take-off has the nerve to state that she does not really want to go and does not want to have anything to do with the above mentioned obsessive-compulsive control-freak crazy genius artist ever again in her life. Oh, did I mentioned that your amount of sleep actually depends on the benevolence of this person to pack up her s%#& and bring her a*% over as arranged so everybody can go to bed quietly and then leave together in the morning... See that happening?

If that's not enough for making your trip a completely unforgettable experience, consider spicing up the stew with another just ex-ed couple which you very nearly almost used to date, being with them every evening on a monday to friday basis (well, relatively, cause mondays and fridays are not what they used to be) and off-ing out there with them whenever there happens to be a regular weekend that can be spent away. Now, in this perfect, little, almost family-like portrait, where you have the part of the self-proclaimed infant with ambiguos sex, imagine going away with recently divorced mommy and daddy and mind the... well, not exactly the gap, but the flourishing Oedipus complex that is just about to take place in its full...

Now, if you have all the necessary components all packed and ready, then off you go. Out and in there! Loud and proud and pretty damn well wondering how exactly you are going to survive this. So, final review of what is now a seemingly pretty insufficient hand luggage - ear plugs - check; vitamins - check; tranquilizers - check; no sharp objects, no containers with substances under pressure, no harmful liquids - check; last drops of sanity... (following is a complete search of your poor soul cavities and finally...) - check!

So, at last, you find yourself armed with everything you need and ready to meet what has been the subject of long night and daydreaming and indulge yourself into an atmposhere of exploration, adventure and discovery!
And now: To sleep... perchance to dream: ay, there's the rub! For in that sleep of death what dreams may come when we have shuffled off this mortal coil...
Bugger off, Hamlet! Let me put my troubled mind to a three 'n a half hour rest before plunging into the unknown!

But alas, sleep has yet decided not to be and there you find yourself tossing and turning into a bed you have long been given the notice for, ticking away the minutes with that monstrous plastic time-killer on the wall. Tick-tock, tick-tock, tick-tock... This is practically hammering down the last nails in your coffin as you start imagining the first day of your trip ruined by insomnia, fatigue and complete lack of interest towards anything due to the above two. Finally, if you are a will-driven individual, you may find it in your unlimited abilites to get up and put the damn thing down, draining it of its devilish sanity-depriving source of power. And now... it's oh, so quiet, it's oh, so still. You're all alone, and so peacuful until... CLING-BANG-KABOOM-DING-DONG goes the passing by 126 year old tramcar in the background of your I'm-really-trying-hard-to-get-at-least-some-sleep self-awareness...

All attempts in vain, 3:50 am and off goes Beirut needling through your head the incredibe fact that, you see, It's been a long time, long time now...

The rest is some kind of blurry mixture containing dishwashing at around 4:10 am and some weary cab driver until first final destination is reached at around 5... All drama put on hold, check-in, boarding (unallowed liquids along) and 3 hours of solitude and silence, each of the amazing 5 seated safely away from others. No plane crash, no uncontrollable flight sickness, no eyes scracthed out. So far, so good!

Set a foot in London once and it will all be awesomeness. At least it should....

P.S: To be contuninued... or maybe not...

NB! With all written here, no hard feelings have ever been meant. I still love you all.

8-ми март. Or something like that.

2010-03-08T14:45:00.003+02:00

Great revelations today...

В таксито към работа, 'Тройка на разсъмване', Дарик Радио:

Дискусия на тема 'Какво прави жената жена?'. Multiple choice test с три блестящи опции. Dare pick a wrong one:

1. Това че изглежда като жена (WTF?)

2. Това че знае какво иска (No Comment)

3. Това че харесва мъжете (WTF? No Comment!)

Малко по-късно, колега в офиса:

'Честит празник, бъдете красиви. Мъжете само това търсят!' (I'm still searching for a reference to the above and below mentioned discussion, I believe they all read the same guide on 'How to be a prejudiced dumb-ass').

Междувременно дискусията по Дарик продължава. Какво прави жената жена?

1. Това че изглежда като жена.

2. Това че знае какво иска.

3. Това че харесва жжжжжжжж... мъжете.

Не знам. Аз залагам на 'жжжжжжжж'. Вие?

Empire state of mind

2010-02-18T18:04:00.003+02:00

You know, I was wrong when I said I didn't love you this way. And I messed up. I messed up really bad. I was scared and confused, I still am. I can't take it back though, and can't make it right. I don't even know if it could all be started over, probably not. But I'm sick of pretending it's alright. And that I don't miss you. Things are not so back-and-white. Out of sight turns out not to be out of mind. And although I've almost gotten used to not knowing anything about you, it still hurts. Your ignoring me, your attempts to get even for what I did, the awkward moments when we accidentally meet. I wish I could just erase it all and fast forward or just rewind to a happily everafter, or a happily everbefore. But this fairytale does not exist, does it? Am I such a fool for still thinking about this? I'm not expecting a reply. I'm not even expecting you to read. Cause this shouldn't be here... But think of it as an apology.

Beautiful nightmares and sudden explosions

2010-02-07T18:18:00.005+02:00

Не, не са никак безметежни дните. Някакви малки кризи непрекъснато се просмукват в процепите на каменното ми спокойствие, набъбват, раздуват се и пропукват.... Експлоадирам и тихичко повръщам вакуумната каша в главата си, за да я сдъвча и преглътна отново, докато треперейки се правя на супергърл, размятам гаечни ключове, свивам цигари и кимам разбиращо. Мислено крещя и събарям сгради с поглед, усмивката ми е застинала в съвършена неестественост. Прокарвам език по устните, опитвам да я счупя, но е стегнала от студ, от стискане, от втoрачените погледи...

Стерилна злоба се е отцедила и материализирала наоколо под формата на ръждиви пирони, всичките мои.

Сънувам котки с опашки на парчета и плъхоподобна чинчила-самоубиец...

- Какво искаш днес?
- Нищо!
- Сори, нямаме...

An everlasting smile

2010-01-27T10:53:00.002+02:00

Днес ме е избило на някаква вселенска любов. И ако не беше пустия офис internet restriction, щях да ви наспамя с парчето, с което се дрогирам цял ден. Вместо това, пуснете си каквото ви е кеф, нещо от което ви настръхват косъмчетата на врата and think happy thoughts :)

Small talk

2010-01-26T09:36:00.002+02:00

Елитарна кучка? Не, не мисля, че съм елитарна кучка, по дяволите. Може да се държа хапливо, саркастично и дори агресивно понякога, но истината е (шшш, тихо, това ще ми развали имиджа, ако някой разбере), че inside the package съм едно голямо плюшено мече, което обожава да го гушкат. И онази вечер вкъщи с двете ми семейства беше едно от най-милите и прекрасни неща, които са ми се случвали напоследък. Не мисля, че една елитарна кучка би оценила факта как два пъти в рамките на една седмица се намира по някой Ники, който да ми смени гумата. Намират се и мама и тате, които се появяват като по поръчка, точно когато съвсем по елитарнокучкенски съм готова да орева света, защото е твърде страшно да трябва да бъдеш голям, когато всъщност си просто един малък принц. И после като едно задружно елитарно семейство кучки готвим и пием по повод това, че всичко е наред и че можем да прекараме поредната вечер заедно и дори да се забавляваме. Но нали съм елитарна кучка и в длъжностната ми характеристика не се вписват спонтанни изблици на сантименталност, то аз няма да кажа на прекрасните си семейства, роднини, приятели и съседски деца, че ги обичам и се радвам, че ги има. Ся, свийте ми една цигара, подайте коняка и да продължим да си водим естествения повърхностен разговор, моля.

City of gold

2010-01-25T18:53:00.006+02:00

Искам да ви разкажа за прекрасното небе тази вечер. За меката златиста светлина наоколо, разливаща се над града като меден дъжд. За морския шах, очертан от следите на разминаващи се самолети. За светлините на светофарите, фенерите, прозорците, неоновите надписи. За детенцето, усмихващо се от съседната кола. За портокалите и букетът лилави цветя с подарък калинка... Усещането е горе-долу такова:

Photo of the day

2010-01-24T10:42:00.003+02:00

Days counted

2010-01-16T11:59:00.006+02:00

Action-packed дните започват в сряда. С мистериозният блокаж на сешоара в 6:50 сутринта. Докато си суша дънките, грижливо наводнени в 6:39. Продължават с липсата на сешоар у Теди и с наличието на печка "духалка". След това 204 което почти сме изпуснали, но въпреки това успяваме да хванем и раницата ми смачкана между вратите. Вътре Веси спи и не отговаря на никакви повиквания, махания, погледи, скимтене и въобще нищо. Кроасан и мляко за закуска и един почти неясен работен ден с включвания от лондонски и канадски баби и "Oh, hi, Jackie". В 5:10 се мятам на маршрутката и излитам. Out of town. Out of space. Out of everything. Just out. Централна гара, билетче, влак, тудуф-тудуф и съм в Пловдив, а бащаткото ме чака на гарата и ми се хили. Както обикновено. Може би заради олелията която вдигнах поради факта, че отново си бях забравила ключовете. А аз не можех и името да си кажа заради 3-те часа стискане във влака само и само да не отида до мизерните кенефи. Вкъщи ме посреща прасето изтегнало се по царски на единия фотьойл, мама полуспяща и топла манджичка. Чувствам се като клошар дето са го прибрали за празниците. Да го нахранят и изкъпят, за да е чист и свеж, готов за нови подвизи, кашони и кофи с боклук. Четвъртъкът е относително спокоен, с преобладаващи рождени дни на роднини, козметични процедури и тук-там някое кормуване или подаръкокупуване в последния момент. Agent 00Цвети се справя безупречно както обикновено. Междувременно се включва по някоя семейна драма, ей така за баланс. Петъкът протича далеч не толкова дзен започвайки с котешки изпражнения на килима и завършвайки с готовността ми да се издрайфам от изпражненията наоколо. Регистрации, годишни данъци, винетки, зимни гуми, пиле с ориз, яйца на очи, очи на яйца, too much information. И точно преди да си кажа стига и за пореден път да си хвана автобуса бащаткото се мята с мен в колата и 150 км аз съм зад кормилото, а той ровичка я парното, я касетофона. И после в 10:24 тичаме в подлеза на централна гара, дори не успяхме да кажем едно "Благодаря" на ватмана. Не ми дава да му купя билетче, праща ме да се забавлявам и се качва на влак за пръв път от... ХХХХХХ години. И аз се запътвам с все лаптопи, фотоапарати и касетофони на "Гуца парти" да бъда с тукашното си семейство. Което е почти такова, като изключим факта, че най-якия баща на света пътува с влака, за да се прибере в 1 през нощта и да ходи пеш до вкъщи. И дори да ми се обади, че е пристигнал и има забавни истории за разказване. Винаги има забавни истории по влаковете казвам му аз, поемайки си въздух след като изпълзявам от тематичната дупка, в която, О, Венето, защо се навряхме? А там нивата ми на hate толкова се покачват, че се прибирам и Гери го отнася за една нищо и никаква капачка от Туборг в тъй наречената ми стая. Пък ключовете ми за вкъщи все пак се оказват в раницата, където са си били през цялото време.

Cranes in the sky

2010-01-07T16:08:00.002+02:00

И настръхнали кристалчета щастие пълзящи по гръбначния ми стълб. I'm not sure they know their way. But it's alright. Everything is perfect now.

Heartbeats

2010-01-03T01:36:00.002+02:00

One night to be confused
One night to speed up truth
We had a promise made
Four hands and then away
Both under influence
We had divine sense
To know what to say
Mind is a razorblade

To call for hands of above to lean on
Wouldn't be good enough for me, no

One night of magic rush
The start - a simple touch
One night to push and scream
And then relief
Ten days of perfect tunes
The colors red and blue
We had a promise made
We were in love

To call for hands of above to lean on
Wouldn't be good enough for me, no
To call for hands of above to lean on
Wouldn't be good enough for me, oh

And you, you knew the hand of a devil
And you kept us awake with wolves teeth
Sharing different heartbeats in one night

To call for hands of above to lean on
Wouldn't be good enough for me, no
To call for hands of above to lean on
Wouldn't be good enough for me, oh

Jarred

2009-12-05T02:14:00.004+02:00

Nije Sve Tako Sivo

2009-12-01T02:35:00.000+02:00

At these little hours

2009-11-09T01:38:00.005+02:00

1:11 и нечувано-невиждано-учудваща лекота след предполагаемо най-тежката смяна от време насам. Вървя към поредното подозрително изглеждащо такси с походка наподобяваща сиртаки, аха-аха да не се кача в него. Ама е тъпо, от 20 метра ме видя, че се засилих натам. Качвам се. Пита ме за къде съм все едно има някакво значение, затваря прозореца преди да измрънкам и ми позволява да пуша, ако поискам. Малко заеква, говори без да те гледа в очите, веднага го етикетирам като поредния фрийк. 2 минути и една психология по-късно решава, че съм много общителна. А аз втрещена за стотни от секундата изведнъж ставам точно такава. Мога бе. Мога всичко, стига да поискам. И ето ти най-откровеният безсмислен никого неинтересуващ и нищо не значещ таксиджийски разговор. Може дори да се поспори за безсмислеността, незначителността и неинтересността му.
01:26 пъхам ключовете в ключалката и няма следа от умора. Само едно непреодолимо желание за искреност. Искам на всички всичко да си кажа. Но в такива моменти никой не ти е под ръка. Пък е толкова просто... А докато си ги играем тия игрички, свещите горят.

Бог да благослови Радо, задето е Човек, тийм билдинга задето държа злите духове далеч от офиса и Лин, задето е изровила това парче

Подозирам... че или имам слухови халюцинации наподобяващи регулярни телефонни вибрации... или някой някъде много вибриращо хърка.

Портокалови корички от едно оглозгано ежедневие

2009-11-08T09:57:00.003+02:00

Магаре. Катър. Катил. Келеш. Ебеш ли му майката. Моята дори не ме поздравява сутрин. Апатия, браче. Ама не, то било любов. Глупости.

50 кила нафта. Километри, километри. Път да ти види окото. И задника. Кацам на седалката отстрани и димя. Няма време, само трескавост. И тази не е. Е, хубаво де, нали ги харесваше тия? Знам, ама не е моята. Всичко, само не и бяла.

Е, бяла е, да му е*а майката. Ама човек не може да има всичко в тоя шибан живот. И все пак 9 от 10 не е като да не е джакпот. Джакпот, джакпот... колко да е джакпот... Ники. Имаше рожден ден. 35. Жена му на 24-5 (май и той не беше сигурен). Синче на 4. Да ви черпя ли нещо? Ракия. Голяма. И после още 2 и половина. А по тавана й имаше птиче ако. Късмет?

Да беше се зарадвала поне. Заради мен. Вместо мен. Щото аз не знам дали се. В главата ми още е твърде маслено зелено. И съмненията се отцеждат едни гъсти и капят по главата ми, после се стичат надолу като масло. Скалата, ако не я разцепиш с динамит, с чукове ще я млатиш и пак ще стигнеш до златото. Ама си е повече зор.

Край не четвъртъко-петъчно-съботните обиколки в състояние на инсомниа изпиляваща съзнанието до червено с оттенъци на кафе, банички и цигарен дим. Забавно е да се движиш в бившо-тираджийска компания, да се припичаш като котка на керемида и да лапаш мухи в ранните утрини с по 100 километра зад гърба.

100 пейзажа за снимане. 100 пъти липса на фото. 100 пропуснати бири с поне корен квадратен от 100 човека. 100 пъти по-учестено сърцебиене и 100 словесни шамара, които искам да й забия всеки път. 100 пъти, в които не го направих. Застоипървиянезнам.

И всичко си заслужаваше заради варената тиква.

Salt, sun and time

2009-11-04T12:28:00.003+02:00

То се събуди, потърка очички, почуди се и накрая стана.

Знаеш ли, вкъщи започва да ми харесва... Само свещите ми свършиха и сега стоя на светло, когато се наложи. Но не примижавам колкото преди, когато светлината беше твърде.

Понякога ми се плаче, но генерално (искам да) обичам. И понякога есента е най-красивата, мека, червено-златисто-зелена. А понякога ми се вие от студ и пръстите ми треперят сутрин. Но ми харесва да отворя очи, точно когато първите снежинки танцуват пред прозореца ми.

Чаят си го обичам ароматен, с боров мед, понякога и с мляко... зависи. Канела, ванилия и кокос все така не понасям. Освен в странни псевдо-хипи-еко-етно-арт-дзен комбинации спомагащи за фън шуй-то на нам какво си.

А колко щеше да е хубаво... (минутка wishful thinking), ама нейсе. Но да, умът наистина е като парашут. И често те предава в кофти моменти. Важното е да има резерва. По-отлежала по възможност и за препоръчване да се употребява в добра компания.

Дали е удачно да си направиш списък с несвършени неща, за да си напомняш колко си назад с материала или е по-далавера да си замажеш очите с "to do list", с идеята че все някога ще ги свършиш и тия работи... (минутка чуденка)...

Въздиш.

It was about time.

2009-10-14T21:50:00.003+03:00

To tidy up a little bit. My room, around here and the Self for desert.

Друго ми кажете обаче. Кой дръпна шалтера на циганското лято! И въобще кога се изтърколи цялото това време. Периодът Март - понастоящем като че ли тотално ми остъства от тефтерчето. С малки включвания. Не се бяхме разбирали така. Сега докато се огледам, ослушам и измисля как предпочитам да си пия чая, ще трябва пак нови години да се посрещат. Срамота!

и още малко

2009-09-28T14:58:00.004+03:00

А всъщност с него си говорим и на български. И се получава. Дори е някак екзотично след всичкия английски цялото това време. И почти не ми се дразни като му казвам, че е принцеса.
А тя наистина е cae sukarie. "Не го правим за всички" казва. "Само за симпатичните". И половин час мента и Ирландия в полусъзнание и тиха лудост. После бягство като след всеки прилив на самоубийствена смелост, примесено с бадемов ликьор и доза самодоволство.

Ейс и Ясен.

Кратичка историйка

2009-09-28T14:24:00.003+03:00

За колегата с чай шукарие, за сутрешния коз, за градинските цветя, есенните листа, кестените и любовта, която е навсякъде.

Толкоз.

2009-08-08T11:02:00.000+03:00

Science of window breaking

2009-08-06T09:40:00.002+03:00

Because it seems like happiness comes to those that have built the least defences against it.

Voicing out a happy phantom

2009-08-05T09:43:00.004+03:00

Lovely weather, ay? I just don't understand why everybody likes sleeping when it rains... I'd rather have a nice wet walk outside. Bleed my feet to death as those foppish trainers turned out to be the most uncomfortable thing on planet Earth. Or better simply stay in and watch, kill no snails accidentally. Gaze at the pouring raindrops hypnotized... Silent as always. Absent as I have been. And letting it all slide by. Maybe I'm starting to vanish. Getting transparent. Maybe that's why rain doesn't get me, doesn't scare me. Maybe it simply does not even detect my presence...

It feels weird even writing in here. Feels like I have packed my stuff and left some long time ago. And been just occasionally dropping in for a cup of tea and a little chit-chat. Not too good at that anyway. Seems like all the silence evokes nothing but more silence until finally it feels like there is just nothing to say. Ever. As if every thought can be spared as the world will not collapse for its being shared or not. And what the hell do you reply to "Say something"? It's like bringing a disco light in a cave full of bats and asking them to perform an organized dance.

See, I guess I might go for a Brit after all, ay? Starting off with the weather and cunningly moving on to subjects completely different but still of as little interest as the weather topic itself.

And last but not least - officially tested the "If you don't know where you're going, you'll end up somewhere else" case and it works flawlessly. Was the happiest person when I kicked off those shoes. Anybody have some ointment for soul blisters?

Into the blue again

2009-08-03T20:44:00.002+03:00

Diggin' deeper... and plagiarizing

2009-07-22T04:28:00.003+03:00

It doesn't hurt me.
You wanna feel how it feels?
You wanna know, know that it doesn't hurt me?
You wanna hear about the deal I'm making?
You be running up that hill
You and me be running up that hill

And if I only could,
Make a deal with God,
And get him to swap our places,
Be running up that road,
Be running up that hill,
Be running up that building.
If I only could, oh...

You don't wanna hurt me,
But see how deep the bullet lies.
Unaware that I'm tearing you asunder.
There's a thunder in our hearts, baby.
So much hate for the ones we love?
Tell me, we both matter, don't we?

You, be running up that hill
You and me, be running up that hill
You and me won't be unhappy.

And if I only could,
Make a deal with God,
And get him to swap our places,
Be running up that road,
Be running up that hill,
Be running up that building,
If I only could, oh...

C'mon, baby, c'mon, c'mon, darling,
Let me steal this moment from you now.
C'mon, angel, c'mon, c'mon, darling,
Let's exchange the experience...

And if I only could,
Make a deal with God,
And get him to swap our places,
Be running up that road,
Be running up that hill,
With no problems

If I only could, be running up that hill...

...

And I'd be smiling back at you, seeing that inside I'm dying. But no, I won't admit it. You bastards know it anyway, and I hope you're happy. You should be. You should be triumphant when someone you so lovingly despise is agonizng. So, here, take this emptiness and breathe it. Take this pain and wear it proud. Take me. If there's anything left to take.

So fuckin' emo...

Condition status report: satisfactory

2009-07-15T09:30:00.002+03:00

И когато взе нощни смени, тя започна да се усмихва.

And what's not to like about it?

Вършиш това, което не искаш да вършиш, докато всички останали спят. После спиш, докато всички вършат това, което не искат да вършат.

Ставаш свидетел на събуждането на деня цели 5 дни в седмицата. А какво по-хубаво в края на работната нощ от един изгрев? Банално, нали? Мен пък ме радва...

Прибираш се, когато сутринта все още се прозява, жужи и протяга лениво ръчички, сърба кафето си и се готви да се превърне в тромав, дълъг ден. Хората в авобусите отиват да вършат задълженията си с обичайните кисели физиономии. Крещят на шофьора, крещят помежду си, или просто се гледат злобно. Ти не си част от това.

И всичко е някак наопаки. Което винаги прави нещата по-поносими.

Странно е колко мъничък става светът ти, когато се затвориш в кутия.

And...

2009-06-30T20:50:00.000+03:00

... still missing you. But pssst. Please, pretend that you don't know.

Still here, still...

2009-06-23T20:00:00.005+03:00

Не мога да стигна никъде по-далеч от момичето с пералнята. А пребродих половин България, че и в малко Румъния бях. И дъжд ме пра, и слънце ме суши. И спах, и се събуждах. Пях. Мълчах. Смях се. Гледах през малко прозорче летящи въздушни дървета. Подскачах, пищях. Крещях с пълно гърло. Бях нависоко. Бродих по незнайни улици. Не се изгубих, не се и намерих. Страхувах се, радвах се, потъвах. Престрашавах се да говоря с непознати. Мислех си за онова изчезнало вкъщи. Тук съм. Но ме няма. Виждам. Но не цветове. Буря вън - буря вътре. But it doesn't wash away the poison. Off my soul. Още ли искаш да знаеш как съм?

P.S. I love you.

Не, това беше един друг филм.

А иначе, в един по-ведър вариант на горенаписаното, бих замолила следното - ако имате някога път към Букурещ в Събота вечер, наминете през Purple (един от най - препоръчваните гей барове), пък после докладвайте как е. Защото в Неделя е огромно, пусто, червено на всичкото отгоре, а разни мъже пеят "Every night in my dreams..." И сигурно са винаги Кейт Уинслет...

2009-05-31T02:55:00.002+03:00

Lazy Tuesday morning

2009-05-26T09:33:00.003+03:00

Speaking about favorite authors - Richard Bach. And almost everything he wrote...

"You are never given a dream without also being given the power to make it true. You may have to work for it, however."

Clever boy he is... :)

Fed up

2009-05-25T10:51:00.003+03:00

Recently I have come to feel disgusted... absolutely and genuinely appalled by the immense amount of bullshit we can produce and then bury ourselves into it. Counting myself in as well. I don't want somebody going about saying "Well, look at her, who is she to judge? And isn't she doing the same thing after all?" I am. And therefore, I am appalled by myself as well. Look at us. Just take a look. We are always unhappy, always moaning, complaining, grupming, always fighting with or for something. This never neding turmoil, our never ending adventures in the land of mysery we create. What the hell? And who needs that? It's like the end of the world has come only because I have decided to feel so today and bother everyone with it. Is it the end of the world if I fail an exam? (yes, I do remember I made a big deal out of my state exam fever). NO! Is it the end of the world that I want to have weekends off but I don't? NO! The ugliness or beauty of the whole world is all in the eye that contempltes it. And here... it's not about sharing anymore, it's not about discovery. It's about some fuckin' crooked fetish to feed the hunger for attention. Of any kind. Approval or disapproval. Verbal aggression. Hate. Whatever. Let it be, as long as we're noticed. Cause agony and suffering alone is not enough. IT HAS TO BE noticed. Fuck that, I say. If you wanna waste your lives being miserable, fine! But don't go around saying someone's ought to save you. Cause they don't. And the world owes you nothing. It was here first.

Recently rediscovered

2009-05-17T18:39:00.001+03:00

Easily a(m/b)used

2009-05-16T00:02:00.004+03:00

Раздавам вяра. В неща, които съм убедена, че не съществуват. Поправям счупени надежди. Връщам изгубени усмивки. Преподавам по строене на въздушни кули. Провеждам екскурзии в измислени светове. И като всяко истинско дете на обущар, ходя със скъсани обувки.

2009-05-15T23:56:00.002+03:00

Lost and found again

2009-05-13T18:35:00.000+03:00

...cause if I find
If I find my own way
How much will I find

Jesus, Gabby!

2009-05-09T23:38:00.003+03:00

those fuckin' castles in the sky

2009-05-06T23:06:00.007+03:00

(Не)възможност.
Which dies before it lived.
Самотата между двама души е доброволен ад.
No man is an island.
Each woman is.

and islands of purple haze...

2009-05-03T16:38:00.002+03:00

Липсва ми ето това усещане...

The happy sinner

2009-04-27T12:16:00.003+03:00

Well, I woke up Monday morning and I thought to myself
Well, I'm not going to drink one more of those pills
No, no, no...
And then I woke up Tuesday morning and I sighed
Well, I'm not going to smoke one more cigarette
No, no... oh, oh, oh...
Well, as soon as I stepped into the shower
my mind began feeling better
and as I washed my naked body
my sins just ran off
I'm too weak to stop
Well, I woke up Wednesday morning and I promised myself
Well, I'm not going to tell you one more of those lies
No, no... no more lies, no...
And then I, I woke up Tuesday morning and I said
Well, from now on I ain't gonna eat no more of that garbage
No, no! It's time to lose weight...
But, as soon as I stepped into the shower
my mind began feeling better
and as I washed my naked body
my sins just ran off
I'm just too weak to stop
Yeah, I wake up every morning and I think
that I'm strong enough to start a life without sex
No, no. No, no, no, no.
Cause in every other morning I'd even known
that this agony of mine ain't working on me
No, it ain't working on me
Cause, as soon as I stepped into the shower
my mind began feeling better
and as I washed my naked body
my sins just ran off
I'm just too weak to stop
Cause, as soon as I stepped into the shower
my mind began feeling better
I might as well live as a happy sinner
cause I'm just too... I'm just too weak to stop, come on...
I might as well, I might as well...
live as a happy, live as a happy sinner
Yes, I might as well, I might as well
live as a happy sinner
cause I'm just too weak to stop
and I might as well live, I might as well live, I might as well live
knowing that
no need to try to change that
I'm just a hopeless sinner
No, there's no need to change
cause I, I'm just too weak to start
I'm too weak to start...

with your hands open

2009-04-15T20:24:00.003+03:00

- Колко щастие можеш да понесеш?
- Много.
- Сигурна ли си?
- Не. Но със сигурност бих понесла малко повече.

2009-04-13T15:12:00.002+03:00

Oh girl.
We are the same.
We are young and lost and so afraid.

Цветнишко

2009-04-12T11:57:00.007+03:00

Събуждам се с Миро, който е у съседите и отново губи контрол. Аз обаче вече не му се радвам толкова, което е тъжно, защото де факто нищо не се е случило. Между нас, де. До главата ми лежат няколко пропуснати честитки, предложения и откази. А в нея - обичайния хаос, сред който някак е успял да се промъкне следния Трейнспотинг цитат:

"Choose Life. Choose a job. Choose a career. Choose a family. Choose a fucking big television, choose washing machines, cars, compact disc players and electrical tin openers. Choose good health, low cholesterol, and dental insurance. Choose fixed interest mortgage repayments. Choose a starter home. Choose your friends. Choose leisurewear and matching luggage. Choose a three-piece suite on hire purchase in a range of fucking fabrics. Choose DIY and wondering who the fuck you are on a Sunday morning. Choose sitting on that couch watching mind-numbing, spirit-crushing game shows, stuffing fucking junk food into your mouth...
Choose your future..."

Аз обаче избирам да не избирам нищо от това. Избирам да изтърся горчивите мисли от последните дни и да ги оставя за когато им е времето. Да вляза в банята и да разкарам бобдилъновската прическа, с която се надигам от леглото всяка сутрин. Да се посмея от сърце на пожеланието да ми е живо и здраво името, да опъна зелените чаршафи с маргаритки на леглото си, да махна с ръка и да давам нататък. Че "нали актьооооори смееее в теаааатър, театър ту добъъъър, ту мааааалко лоооош...". И отивам да се превръщам в светлина...

Work shite

2009-04-10T14:28:00.003+03:00

Ако някой си умира да работи като Customer Support на някой от следните езици: английски, немски, френски, испански, руски, португалски, унгарски, моля да вдигне ляво ухо сега :)

P.S. несериозно ли ви звуча?

Бяло

2009-04-08T23:36:00.002+03:00

Мирише на цъфнали дървета... В 7:00 сутринта е хладно, крачиш бързо, студът се плъзга по ръкавите на якето ти и аха-аха да се промъкне през него. Слънцето, огромно яркооранжево кълбо, обещава топлина и усмивки. Подаряваш ги на сивите бетонени стени. А след това опитваш да откраднеш нечии други. И пак мирише на цъфнали дървета...

How

2009-04-07T22:14:00.001+03:00

... do you fall asleep troubled and aching?

...

2009-04-06T00:22:00.005+03:00

Музика. Повече музика... Пиано. Обичам да слушам как някой свири на пиано, знаеш ли? Посвири ми малко. Аз ще бъда пианото. И белите и черните му клавиши. Нека пръстите ти тичат по мен и рисуват картини. Тъжни картини с дълги коси. Вечни като времето. Картини с женски смях. Като наздравица във вечерна дрезгавина. Картини спомен за никога неслучилото се. Картини за онова, което няма да бъде... Не се страхувай от тишината на клавишите... Тя е копнеж... няма да нарани крехките ти пръсти... Хайде, разкажи ми, измисли си... измисли ме... Аз съм просто пиано, не мога да разказвам само. Налей ми живот. Искрящ, пенлив, червен... Да, чаша вино ще ми дойде добре. Само внимавай с лака... Слушам. За вечерите ми разкажи. Онези летящи вечери, в които въздухът е сладък, тъмнината мека, небето безкрайно... И в които вятърът навява... Вземи столчето и седни до мен. Да разкажем, да си измислим, да бъдем...

...

За-глави-е

2009-03-26T19:34:00.006+02:00

Губи ми се. Не контролът. А цялото. Изтича отнякъде и не мога да си обясня какви са тия бели петна и черни дупки по никое време. Надали е от течът вкъщи, щото Захари го е оправил с френския ключ... И други течове също нямат отношение по темата. Изобщо отношение липсва като цяло. И сушени смокини. И ако вземеш ябълки и ги дъвчеш като сливи имат вкус на... забравих какво... много повече от ревена!

Иначе всички сме невинни.

А ако си живял 23 години, това прави 8395 (много малко, бе!) дни. 8395 дни, във всеки от които е трябвало да вземеш поне едно решение. Поне една дилема. Каква паста за зъби да си купя? Да продупча ли билетче? Да ям ли сушени смокини? Да се кача ли в претъпкания автобус или да гледам във вцепенение как отминава покрай мен? Какво да облека днес? Капучино или чай? Да изкрещя ли за помощ или да почакам докато неизбежното се случи? Да си купя ли зелени чорапи с усмихнато човече?

И несъзнателно откачаш чорапите и ги мяташ в кошницата. После крачка, две, три... Вдишване, издишване, вдишване, издишване... You're the best. Все така несъзнателно.
Та, кое му е толкова сложното, питам аз?

8395 дни. Най-малко 8395 взети решения. 8395 успешно преминати изпитанийца. Щото дали си си купил паста за заздравяване на косъма на четката и искрящи и меки зъби или суперпаста, която мие вместо теб, диша вместо теб, мисли вместо теб, на края на деня пак си направил достатъчно добри избори, за да продължиш напред. And that's all that matters.

А в неделя ще ми правят баница със спанак!

Малък, незначителен ъпдейт

2009-03-17T19:31:00.004+02:00

1. Шофьорът на автобуса ми казва добър ден, заповядайте и благодаря. И ми пожелава приятен следобед.

- Моля? - очевидно недоумявам.
- Приятен следобед. - повтаря той.

(Усмивка...)

2. Излизам от Т-маркет и за пръв път вдигам поглед изпод русия перчем, а от върховете на дърветата се чуват птичи песни...

(Усмивка...)

3. Happy St. Patrick's day тръбят навсякъде... Irish is in the air.

(А, това ли било...)

:)))

Faith promises to be back, maybe?
(Съмнителен поглед с повдигане на вежда...)

Вълшебният амулет на Жи (който аз провъзгласих за такъв) май работи...
(Усмивка...)

Глупавички реминисценции

2009-03-16T12:37:00.010+02:00

Някога преди...

много зими и много лета. много закуски, обеди и вечери. много усмивки. много глупаво сини дънки. много четки за зъби. много прашни автобуси. много обувки, набутани в шкафчета. много рисунки в пясъка. много фантазии... за летящи колички и отровни гъсеници. много вяра. много корабчета, издълбани от кора на дърво. много безгрижие. много мълчание.

Имало едно малко момиченце. Слабичко и русоляво. Дребничко, крехко и болнаво. С обичливи родители, малко приятели и много... Lego. Защото малките крехки дечица не могат да издържат дълго в детската градина. Те прекарват повече време в големи бели сгради, с хора, облечени в бяло, френетично търсещи слушалките си, които се оказват на врата им. Малките крехки дечица побъркват тези хора с мълчанието си. Не защото не могат, а защото не искат да говорят. Защото комaндата "говори" е твърде безсмислена сама по себе си. Защото преди да говориш трябва да имаш какво да кажеш. А момиченцето нямаше какво да каже на тези хора, които по цял ден влизаха, излизаха, разглеждаха някакви неща, питаха как е, може ли да ходи, може ли да следи химикалката с поглед, може ли да си докосне носа (естествено че можеше да си докосне носа, що за идиоти???)...
Момиченцето със сигурност беше едно от най-забавните неща, случвали се в отделение за онкоболни. Защото моментално след като бъдеше обявено за неспособно да се движи и говори, изприпкваше до манипулационната и сестрите прихваха в смях...
През дългите седмици и месеци момиченцето обожаваше да чете книжки. Да строи къщички от Lego. И да чете книжки отново.
Студентите бяха най-досадни. Идваха на групи, гледаха странно, изучаваха, разпитваха, опипваха, тук боли ли, там какво усещаш, вдигни си ръката, подскочи, завърти се, направи се на умряла, хайде сега излай, добро куче... Нищо чудно че при поредното им посещение, момиченцето се скри под масата в занималнята. Да си намерят друго опитно зайче.

Неизвестно време след...

безброй изчетени книжки, безброй изградени и разрушени къщички, костно-мозъчни манипулации, плазми, тромбоцити, левкоцити, еритроцити, хормони и какви ли не други митологични чудовища...

по улиците тича вече не толкова малко и крехко момиченце. Все така русоляво. В лилав плетен пуловер. Баба му тича зад него, колкото може, и се опитва да го прибере вкъщи. Момиченцето се скрива зад дърво, за да не го намерят, нали така правят по филмите.
Две какички минават покрай дървото, чуват викащата баба и се изкикотват...
-Не можеш да се скриеш, много си дебело.
-Знам.
А знаеше ли всъщност? Никога не беше мислила за размерът на тялото като нещо, което има значение. Никога не беше мислила за размерът на тялото изобщо. И никога не беше мислила, че някой може да мисли за това. Дума като дебел можеше да се отнася за пуловери, книги, котки... но за хора...? Но пък тези момичета... те бяха слаби. Те сигурно можеха да се скрият зад дървото...

Момиченцето тръгна на училище. И стоеше до кошчето за боклук в двора, за да не го забележат. Опитваше се да не каже нещо глупаво, за да не го забележат. Да не привлича внимание изобщо беше най-добре...

А момиченцето не беше глупаво. Дори беше по-умно от връстниците си. И не беше толкова дебело. Но нямаше кой да му го каже.

15 години по-късно, след награди от литературни конкурси, олимпиади по химии и биологии, отлични оценки, участия в театър, много прекрасни приятели, тя не е малкото пухкаво момиченце с лилав пуловер зад дървото. Но продължава да й се иска да се скрие. И да казва "знам", когато я заболи.

И безброй пъти са й казвали, че е хубава, прекрасна дори. И безброй пъти й се е приисквало да стане невидима, защото е привлякла внимание.

А мълчанието... то не е липса на интерес, не е бягство, не е наказание. Не е опит за привличане на внимание, за цупене, за дистанциране... То е страх. Глупав, инфантилен, ненужен, дразнещ, побъркващ страх. И означава, че ми пука. Твърде много. Ако можеше да се издълбае с лъжица, като тиква за хелоуийн, то вече щях да съм го направила. И да съм го изхвърлила някъде надалеч. Вместо това, обаче, го дялкам, малко по малко, докато се усети, че вече не му е тук мястото. И ще си отиде, знам го. Стига да не си тръгнеш преди това.

Let it all out

2009-03-10T22:50:00.003+02:00

Искам...
да крещя.
Да спя.
Да трещя.
Да счупя някого от бой.
Да хвърлям енергия в празното пространство.

или..

Да стоя тихичко на слънчева пейка.
Да чета, да пиша, да знам, да мога, да виждам, да бъда...
Да се събуждам с усмивка и кафенце...?

...

Вместо това

Губя. вяра. в. не. всичко. но. достатъчно.

И не проумявам.

И се възмущавам (и огорчавам?).

И искам да седна и да пиша, истерично, както ме боли. Не, не ме боли. Бясна съм. А вместо това отварям сайт за рецепти с картофи и слушам радио NRJ. Къде е грешката в матрицата? И не, определено не си мисли, че ми пука. Защото аз не съм сайт за онлайн гейминг и при мен достигнеш ли ограничението за депозиране на помия, това е. Не можеш да се свържеш с отговорния отдел и да поискаш увеличение на лимита. Защото и без това е бил прекалено висок. I'm taking back my love ми припява Enrique Iglesias от рАДиото.

Нямам какво да си взема обратно.
Защото ме е страх да дам.
Страх ме е, че ще го вземеш и ще избягаш.
И въпреки това...

Мога така. Мога и иначе.

И ще съм добре всякак. И почти си вярвам.

Мога да пренебрегвам важните неща, за да се впрягам за незначителните. Мога да се вкарам в грозни филми с дори незаслужили роли лица. Мога да прееба всичко и да махна с ръка. А мога и да не.

Но нека говорим за нещо друго, нещо хубаво...

За мокър мартенски сняг, за вино, свещи, прах за пране, за курса по масаж, на който така и не се записах...

Не става. Не излиза и половината от това, което е вътре.

И накрая пак ще бъде прочетено грешно, знам си. Ако изобщо. Затова отсега казвам - не, няма (почти) нищо общо с теб, в случай, че си вкарваш филма.

I'm just cracking the whip... (да, знам, английския...)

И кокоши крак за разкош...

2009-02-24T21:27:00.003+02:00

Терафлу, лимони, греяна ракия и Infected Mushroom! И ако някой вирус ви се опре след всичко това, заплашете го с работа. Аз със сигурност бих си плюла на петите.

It's been a long time, long time now...

2009-02-23T20:50:00.002+02:00

Чудя се тези дни дали с натрупаните от мен бонус точки в програмата за лоялни клиенти бих могла да си закупя продуктът вълшебна пръчица, която да премахва страхове, отрицателни енергии, акумулирани умори и всякакви подобни нежелани ефекти, придобити под влияние на експерименталната система Живот, пусната под пилотно изследване версия 13.01 (примерно). И ако не, то тогава дали би било възможно да получа някакъв бонус под формата на спокойствие и мързеливи слънчеви дни като компенсация...? Обещавам съвестно да си го заслужа, да спазя всички срокове, да изпълня всички критерии, да си ям супата, да си вземам хапчетата, да си правя тестовете, да си чета ъпдейтите, да се впрягам за щяло и нещяло, да откачам, да се закачам обратно, да си говоря сама и да не говоря когато всъщност трябва, да се обяснявам, да се укорявам, да побеснявам, накрая да схващам колко е просто всичко и да се връщам към любимото си simple is best. И още - да слушам. Най-вече това:

А, кво ще кажете? Може ли, може ли, може ли, може ли, може ли, може ли, може ли, може ли, може ли????????????????????????????
I promise I'll gamble away mi frights...

"new lives of corporate shits"

2009-02-17T00:29:00.000+02:00

sworn to protect

2009-02-11T21:51:00.001+02:00

2009-02-09T20:48:00.002+02:00

Не знам.

Не съм сигурна.

То не е важно.

Ще получиш паническа атака след 5, 4, 3, 2, 1...

Получаваш паническа атака.

Не съм сигурна.

Айде, ще ви кажа.

Губя контрол когато...

Tsveti, are you with us?

Small blind, Big blind, Royal Flush, Full House, Money in the pot, Webmatser ID, Raked hand, Sign up bonus, Neteller, Affiliate, Verification code, Transaction history...

Водка, водка, водка, бира, водка, водка... Capoeira.

take it from a Taurus

2009-02-04T00:23:00.002+02:00

Don't believe what you don't see.

Don't trust if you're asked to.

And Diamonds always win over Hearts.

never enough

2009-02-02T23:44:00.003+02:00

For fuck sake, come on then! Everybody get a piece of me! Clench those teeth and finally get to the bone. Let me hear it crunch, be it the last thing. And then spread pieces of warm flesh all around. But stop bleeding me slowly like a twisted little predator, fooling around with its prey. For I shall not die soon, nor shall I live! I'm just paused and waiting. So what the hell's it gonna be?

phrasals

2009-01-29T23:07:00.004+02:00

move in
step forward
go for
fuck up fuck off
take back
put in
make up
go ahed sleep over
act on
rat on
bet on
measure up
live up to
screw up screw around
mope about
quiet down
settle for rage about
care for care after look over look behind
look forward!
hack around hang around
hang in there
cope with
deal with
dig into
shut down
shut up
shut on shut off (shuttle?)
fall behind
fall in
log out
cut off cut off cut off

valium... or eluvium

2009-01-29T22:49:00.003+02:00

Let's talk.

2009-01-22T14:11:00.003+02:00

И ако този път не го взема? Защото не мога, защото не искам, защото съм тъпа, защото съм инат? А ако имам ниска оценка? Ако не запиша магистратура? Ако не работя в сферата на това, с което 4 години си уплътнявах времето? Am I automatically labelled "failure"? Приятелите ми ще ме обичат ли по-малко? Ще ме обичат ли изобщо? Ще ми се подиграват ли? Ще говорят ли зад гърба ми? Ще ме гледат ли съжалително? А родителите ми все още ли ще се гордеят с мен? Ще заемам ли същото място в сърцата им? Ще бъда ли по-различен човек, по-малко човек, по-лош човек заради една оценка? Заради последствията от нея. Заради изборите си. Заради изборите които не искам да направя, защото не са мен. Заради иборите които не съм направила, защото съм се страхувала. Заради страха, че си оценяван не като човек, а като система от провали и успехи... Заради всичко което "обществото" очаква от мен, а аз няма да му го дам. Защото не мога, защото не искам, защото не съм тъпа, но съм инат. Защото съм на 23, без ясна представа за желанията си, целите си, ценностите си, стремежите си и уменията си. Защото съм чаена лъжичка и се нося в океана, търсейки течен шоколад, в който да се потопя. И защото се питам... ще ме обичат ли и след това?

Flashback

2009-01-22T00:34:00.004+02:00

Пък аз си кисна в апартаментчето и правя безуспешни опити да чета за държавния. Междувременно в главата ми профучават изрезки от моменти... Аз и Сънчо киснем на тераската ни в студентски в някоя топла лятна вечер и пуфтим безпределно изтрещели от поредната сесия. Отсреща Витоша се вижда едва-едва иззад грозните блокове и пластовете смог, а някъде под нас бумти поредната сватбена вакханалия... Аз сърбам традиционното 3 в 1, а Съни се развява, наметната със зелено Алиталианско оделаце... И тогава повече не ми трябваше. Нито хол, нито кухня, нито дори хладилник, пералня или прахосмукачка.

In irish movies we trust! *

2009-01-15T11:44:00.003+02:00

Хм... не знам... то няма име... те самите нямат имена... и не ми се ще да пиша глупости за нещо, което не знам съвсем какво е. Просто искам да го споделя. Такова безименно, някак вътрешно, далечно и адски близко понякога.

Once.

* Erm, well, in British too, undoubtedly...

Antistress

2009-01-09T19:39:00.002+02:00

За пръв път от поне 5 години си купих зимни обувки. Студ ли, криза ли, или временно умопомрачение, не знам, но резултатът си седи кротко в кутията на леглото ми. И не че не съм имала желание преди... е, добре де, не съм... but it's all about meeting the right ones. И когато те се появят, просто знаеш. И прекрасни са. Заслужават си 5 години въздържание и кецове пълни със сняг. Сега съм спокойна, че дори и да умра поради липсата на хляб, ток и източници на топлина, то краката ми ще бъдат на сигурно и топло, обгърнати от висококачествена овча вълна!

Три пъти ура за житейските кризи и шопинг терапията!

2009-01-06T20:11:00.002+02:00

Every now and then say "What the fuck!". "What the fuck!" brings you freedom. Freedom brings opportunity. Opportunity makes the future.

За собствена смеСка...

2009-01-02T21:38:00.005+02:00

Не мога да си избия ето тази песен от главата. Мда, знам, поредната лиготия, но нали и без това съм кифла и слушам глупости, така че ми е позволено.
И припявайки си "да е честита година нова", обикалям все така неориентирано и гледам все така объркано по същите улици, в същите градове и усещането ми е не съвсем като за нещо ново, но и не съвсем като за нищо ново. И колкото и здравият ми телешки рационализъм да ми набива като с чук за пържоли в главицата, че времето е нещо много относително и независимо от това колко фойерверки си пуснал на 31-ви декември в 12 вечерта, то това не сваля отминалата година от гърба ти, а само облича следващата върху нея, все пак някъде високо над всичко това грее една ангелска усмивка, вече далеч не толкова русолява, поради смело отрязаните златисти кичури в последните миналогодишни дни, в самоубийствен порив на смелост, дързост, красота, откровение, подчинение и опит да си докажа, че всичко мога, че от нищо не ме е страх и че нищо няма чак такова значение за оцеляването, освен самото то... Задъхах се. Точка. Но то година ли бе да я структурираш... в изречения със запетаи, точки, главни букви и Чавдарова* знае още какво! But I'm fоckin' Mozart! I can do what I like :)
Една година... колкото да се сдобиеш със синусова аритмия, с цяла камара нови приятели... все страхотни..., с ъпгрейднат отчаяно-куражлийски поглед над света, със страхотни мускули на ръцете и краката, с тен дори, с огромни дози гняв, с достатъчни дози щастие... Колкото да се събудиш, да се намериш, да се изгубиш отново, да се влюбиш, да разплачеш, да се влачиш, да подскачаш, да се усмихваш, да те боли, да болиш, да пътуваш... в себе си и отвъд, да растеш, да се променяш, да искаш да промениш, да разбереш, че можеш, да даваш, да не се страхуваш, да танцуваш, да преяждаш, да се случваш, да бъдеш ангел, цвете, зайче, мече, кифла, twat, bitch, bestest buddy, да си го заслужиш и да се гордееш с това.
Косата ми е различна, ноктите ми са различни, дори смених предплатената програма с абонаментен план (което за човек, който от години яде една и съща салата в О!шипка, защото е решил, че това му харесва и няма смисъл от експерименти, си е направо все едно нюйоркчанин да се вдигне и да отиде да дои кози в Родопите) и всичко това не е благодарение на новата, а на отминалата година. И се благодаря за това, че я имаше. С всичките й истерии, разбити сърца, боклук, бетон в ноздрите, кръв, трева, слънце, псувни, алкохол, усмивки, хора, открития, откровения, дързости, желания и още и още и още...
И не мога да не кажа, че тази беше една от най-добрите! Да, спомням си ужасното лято в Щатите, спомням си ужасната февруарска сесия, спомням си тревожните пристъпи, болките в сърцето. Година, толкова наблъскана откъм неща, хора, случки и уроци, че свят да ти се завие. И благодаря на 2008-ма за всичко това. Because I'm still standing... as even a better version of myself.
А на 2009-та благодаря, че ме събра, ако не с всички, то с голяма част от хората, на които принадлежи неправилно биещото ми сърце. Че ми позволи да подскачам и да лудея до пълно изтощение, да се почувствам щастлива, намерена, можеща, обичана и обичаща. Само някой да ме беше предупредил каква ненормална мускулна треска ще ми донесе всичко това! И въпреки всичко предвкусвам, че тази също ще е една от добрите. Поръчала съм си го така. Пък God is a DJ и изпълнява музикални и всякакви желания. Няма да ме разочароваш, нали нова годино :)

* В седми клас сънувах кошмари с граматика заради тази жена...

П.С. Честита нова година, my friends! Усмивки на лицата и песен в сърцата :)

Christmas lights gone wild

2008-12-25T22:05:00.000+02:00

Закъсняла приказка

2008-12-24T23:32:00.004+02:00

Ето и за Мила. Хвърчила :)

И благодаря за изтрещялата картичка.

Знаци?

2008-12-24T20:28:00.006+02:00

Знаех си, че ще дойде време да го извадя от архивите. Малко изтъркан, но все пак се чете. За теб, Венетко.

Merry Christmas to all

2008-12-24T16:32:00.003+02:00

Дръжте здраво коледния дух :)

Обичам ви.

2008-12-16T02:35:00.001+02:00

Gotye. Heart's a mess.

Beautiful day?

2008-12-16T02:08:00.003+02:00

Ужасните дни винаги започват прекрасно. Със SMS за добро утро... или обяд в зависимост от случая. После се случват прекрасни неща като това да разбереш най-накрая, че Вера е била тази, която ти е давала да четеш Туве и това не е било в никакви болници, а по време на не знам си кой курс, след като Вася й е подарила книжката за рождения ден. Същата тази Вера в същия този прекрасен ден те снабдява с Роко, който е вълшебник и връща към живот издъхналия ти лаптоп. И в сърцевината на неговите чипове, жички, и Бог знае още какво отново потича ТОЙ - Интернет. Все в този прекрасен ден и все така тази прекрасна Вера си купува още две прекрасни книжки - пак Туве Янсон. И заявява, че е време за чай и приказки. Или беше само за приказки... Няма значение. Прекрасно е. Аз влизам в цели две книжарници и излизам оттам без поражения за джоба си. Горда, че съм устискала този път. Междувременно и Спасът вади отнякъде телефона на дълго издирвания Дончо. И фалафелите и лещата и цялата вселена, всичко е прекрасно. И ето така започва един ужасно-прекрасен ден. За да завърши с whatever!

Giving it up

2008-12-14T20:46:00.005+02:00

Моят вече не толкова малък, но все толкова разкош си търси нов дом. Иънчо си е страхотно коте-гризли. Както знаем ходи на фитнес, не е придирчив към храната (хапва всичко от котешки храни до варена тиква, картофи, салата с моркови и царевица, чипс... абе пада си по разнообразието... а да, обожава шоколад... :) ) И хигиенни навици си има. Заедно ги учихме номерата с тоалетната и дивана. Обожава да рахожда найлонови торбички наоколо... Ами... повече не мога да ви кажа... Не за друго, ами съм заета със сърцекъсане в момента. Моля ви, ако някой проявява интерес или познава някого който би имал такъв, нека се обади. Дотогава с Иънчо ще пием биричка тихичко и напоително и ще чакаме.

things we lost in fire

2008-12-07T17:58:00.003+02:00

So trivial. Yet says it all. Don't you think?

stay a while

2008-12-04T17:06:00.004+02:00

Нека вляза за мъничко в главата ти. Обещавам да не преча. Ще седна кротко в някое ъгълче и ще помълча. Ще събуя и обувките си, за да не те издраскам с острота, забила се като камъчета в подметките. Ще оставя тишината да се лее в празните ти коридори. И ще чакам. Ще чакам да се превърне в мелодия. После ще се разтворя в нея. А ти... ти няма дори да разбереш, че съм там. Както не разбра, когато бях в сърцето ти.

You'll be blessed.

2008-12-03T20:45:00.003+02:00

Във всичко има добро и зло. Черно и бяло. Светлина и тъмнина. Ин и Ян. Принципът Дао - не за борбата между тях, а за взаимното им допълване. За светлината в тъмнината. За бялото в черното. Не можеш да погубиш едното без да погубиш и другото.
Сивото не съществува. То е бяло и черно, които се въртят много бързо. Много, много бързо.
Безразличието обаче е сиво. Като дъждовен облак. И не е нито добро, нито зло, нито светло, нито тъмно. Безразличие. Дори не е крайност. А как се побеждава нещо, което си няма притивоположност?
Малки пръски черна боя, падащи вурху сивия лист. Почти всичко попива и не оставя следа. Без едно малко по-голямо черно петно. Капнало без да искаш. Или със... откъде да те знам. Но сивото сега е все по-бяло, черното се отдръпва при черното. Заформя си малка своеобразна черна дупка. Това вече е конраст. Благодаря.
А бялото непременно извиква още бяло. И огромен светлинен лъч се изстрелва точно в момента, в който мисълта го е сътворила, за да удари право в целта и да впръска милиони енергийни частици, заряди, вълни в полето вакуум. После кристални капчици се стичат по стените несъществуващи и оглеждат изумени черно-белите си голоохлювени тела.
Нова сива локвичка на черно-белия лист. Отвратена. Бялото се смее. До побеляване на сивото. Отново. Черното си трае и намига.

"А след това при мен дойде Диоген. Той държеше в ръцете си кърпа и повтаряше:
- Търся човека! Търся човека!
И тогава го попитах:
- А защо фенерът ти не свети?
- Защото няма повече Светлина. Всичката се изчерпа" - отвърна ми Диоген.
- Как може да се е изчерпала? - учудих се аз.
- Тя просто си е отишла - каза Диоген и ме остави насаме с моите въпроси.
- Но аз съм човек! - крещях аз след него.
- Но аз не те намерих! - звучеше някъде над мен."

Midnight pissed-ness

2008-11-22T00:15:00.001+02:00

Обожавам способността си всичко да омаловажавам in the twinkling of an eye. Хоп... и нищичко нищо не значи.

Иде, иде

2008-11-17T00:19:00.007+02:00

Време за чай, приказки и сгушване под одеалото...

Spray art

2008-11-16T13:09:00.005+02:00

Натъкнахме се на това последната вечер в Рим. Исках да изровя клипче точно от там, но youtube предлага твърде много такива. Доста разпространена практика явно, но на мен ми опадаха очичките, докато зяпах момичето да фучи по листа... Отмерени и резки движения, без секундичка за размисъл. Всичко е в главата й, а и тя самата явно беше доста там. Не посмях да снимам. Няколко минути, после картината беше в ръцете на новия си притежател. Избърсва ръчички и вади кубче Рубик :)

When in Rome...

2008-11-14T21:44:00.059+02:00

Мъжът, който се мислел за мъртъв

2008-11-05T10:39:00.004+02:00

Имало някога един мъж, който треперел за здравето си, но най-много се боял от смъртта.
Един ден, мислейки си разни глупости, му хрумнало, че може би вече е мъртъв. И попитал жена си:
- Кажи, жено, да не би да съм умрял?
Жената се засмяла и му рекла да докосне ръцете и краката си.
- Виждаш ли? Топли са. А това значи, че си жив. Ако беше умрял ръцете и краката ти щяха да са ледени.
Този отговор му се сторил доста разумен и той се успокоил.
След няколко седмици завалял сняг. Един ден мъжът отишъл в гората за дърва. Като стигнал там, си свалил ръкавиците, взел брадвата и се заел за работа.
Несъзнателно прокарал ръка по челото си и усетил, че тя е студена. Спомнил си думите на жена си, свалил си обувките и чорапите и с ужас установил, че и краката му са ледени.
От този миг за него вече нямало съмнение: "разбрал", че е мъртъв.
- Не е хубаво един мъртвец да броди из гората и да сече дърва - рекъл си. Оставил брадвата до мулето, излегнал се спокойно на заледената земя, кръстосал ръце на гърдите си и затворил очи.
Малко след като се излегнал, глутница ловджийски кучета наобиколили дисагите му. Като видели, че никой не ги гони, те разкъсали и излапали всичката храна в тях. Мъжът си помислил: "Имат късмет, че съм мъртъв. Иначе щях да ги изритам оттук".
Глутницата продължила да души наоколо и се натъкнала на мулето, вързано за едно дърво - лесна плячка за острите кучешки зъби. То заревало и започнало да хвърля къчове, но мъжът си мислел само колко хубаво би било да го защити, ако не беше мъртъв.
За няколко минути видели сметката на животното и останало само някое и друго куче да глозга кокалите му.
Ненаситната глутница продължила да души наоколо.
Не след дълго едно от кучетата усетило миризмата на мъжа. Огледало се и видяло дърваря, изтегнат неподвижно на земята. Приближило се бавно, съвсем бавно, защото за него хората били много опасни и коварни.
За секунди всички кучета наобиколили мъжа с олигавени муцуни.
"Сега ще ме изядат - помислил си той. - Щяха да видят те, ако не бях мъртъв".
Кучетата се приближили още повече...
... и като видели, че той не помръдва, го изяли.

"Нека ти разкажа"