An endless invisible thread like I said

Не се е скъсала, не се е скъсала! Невидимата нишка на онова случващото се. I guess it just takes some believing. And people. And love... in general. И се забърква прекрасен уикенд в Пловдив, за който се чудя дали не е някой от поредните ми летни daydream escapism-и. С толкова много усмивки, че получавам мускулна треска на лицето. И въпреки това не мога да спра да се усмихвам. Освен в моментите, когато съм резервирана осемнадесетгодишна шведка и се занимавам с изкуство. Но дори тогава е хубаво, радващо, приповдигнато. Не е било такова от... отдавна. Ах, благодаря, благодаря, благодаря!
И се присетих за една снимка, която съм забутала някъде из Паната и която ще кача някога от някой неседемгодишен компютър.

The long way home

се оказа всъщност много кратък по-кратък отколкото предполагах не го усетих дори честно ще карам хаотично не ми се подрежда омръзна ми да подреждам вече щото хаотичното е хубаво хаотичното е енергия пък и силните владеят хаоса нали не знам дали ми се разказва не знам дали искам да разказвам всъщност защото ми е достатъчно хубаво да си го чувствам обикновено когато толкова силно искаш нещо и накрая го получиш то се оказва някакво менте мейд ин чайна а не това истинското и хубавото което всъщност си си пожелал но не и този път сега като че ли не мога дори да обхвана всичко това и като че ли нямам достатъчно сетива с които да го усетя и затова го оставям просто да ме залива и е хубаво не глупости не е хубаво прекрасно е не по дяволите и това не е хиляди малки експлозии да да експлозии! на летището естествено първа грейва мама после спас и вени (просто не знаете колко много ви обичам!) изскачат от задните редици а леля простира ръка във въздуха и посреща моята и аз не знам на кого първо да се радвам и как да ги култивирам тия чувства за да не се тръшна по средата на летището и да се въргалям като разгонен котарак от кеф и някой ще си каже е кво толкова голямата работа като си се прибрала в българия е да да ама не голяма е огромна даже а сутринта преди заминаване беше по-вълшебна и от коледно утро когато си на 5 и още вярваш в чудеса и всичко беше картинки с малка магия багаж автобус георги който си реже ноктите вътре после огромната гара ескалатора и аз падаща надолу are you OK miss да да добре съм разбира се че съм добре отивам си вкъщи не ме занимавайте не ме спирайте скъсала ми се презрамката на раницата голяма работа все едно не мога на едно рамо да я премъкна не ме спирайте не ме спирайте раница втора раница камъче капачка куфар георги зад мен извинявай че паднах върху теб ама нямаше как ама аз дори не разбрах бе човек давай давай да вървим по-бързо ти хващаш shuttle оттам аз хващам оттам айде ще се видим в българия мятам раници и куфари в багажното подавам пари на шофьора и се качвам в автобусчето а той ме догонва с рестото бе за кво ми е карай към летището стоварвам се 5 часа преди полета на вече заформила се опашка за check-in и симпатична германка (което разбрах по-късно) ми се усмихва и ми казва And you are travelling with 3 other people? е не е като да нямам багаж ама провидението е с мен ебаси всичко е с мен тоя път не плащам свръхтегло и не усещам как минава времето до полета въреки че пак тръгваме с час закъснение язък им на британците за фалшивата слава няма такова нещо като точност от 4 полета ни един на време ама на кой му пука само да мине тва дванайсечасово летене и като казах че провидението е с мен не се наложи даже да сменям терминали в хийтроу най-големия ми кошмар и полетът не беше 8 часа а секунда тъкмо с георги си бяхме говорили що не може с някаква междуконтинентална тръба просто и да ни изстрелят и хоп да сме си вкъщи и то така и стана изобщо нямах време да се наскучая да се правя че чета книга и да се разхождам отегчено до тоалетната и обратно изгледах филм ядох безвкусна самолетна храна и тъкмо се готвех да подремна когато пилотът съобщи че дами и господа остават 40 минути до кацане не е истина в хийтроу се намираме и с другите бригадири и ася дръзва да ми се разреве че видиш ли щяло да и бъде мъчно за щатите къде беееее момиче я се освести малко на излитане се вижда нощен ню йорк светлини сгради коли движение абе хора как дишате в тоя град и ето кацаме в софия и тук там има някоя купчинка къщички и всичко останало е зелено зелено и нали знаем моята малка пристрастеност към зеленото ми не ебаси как да ми липсва онова там а тук всичко ми е по-мило и дупките по улиците са ми мили и навъсените пенсионери и обичам всичко всичко всичко и леля ми се заканва да ме прибере за отглеждане известно време на захранваща диета вени и спас ми се хилят а аз още не мога да осъзная че това са те и техните кости потрошавам в прегръдките си и не искам да пускам за да не се събудя а е толкова хубаво най-после да ги гушна и не не не мога повече спирам останалото го искам за себе си ей така да ми топли и да грее Обичам

Да, да, и един мармот...

В забързан и хаотичен Ню Йорк, местенце с приглушена светлина, хубава музика и много... шоколад... Напомни ми за тиха вечер на по чаша чай с любими хора. Исках с вас да го споделя. После ви се ядосах. Детинско е, но какво от това. Казвам си, за да не си легна с усещането.

По-добре късно, отколкото никога, нали

Малко снимки от Филаделфия. Като хубаво отлежа всичко дойде ред и до тях

Уау, Филаделфия!

Мостовете на Филаделфия.

Улиците на Филаделфия.

Щипките на Филаделфия!!!

Парковете на Филаделфия.

Арт музей...

... или център за отдих и туризъм?

Няма значение. Важното е мир да има.

Е, и любов де :)

Хайде, инаф... За повече, знаете кога, знаете и къде. Поне се надявам. Защото аз не знам :)

А пък най-обичам когато вали, вали, вали

И се прибирам рано вкъщи. Хвърлям работните дрехи и изхвърчам да снимам. Георги ме завежда на разходка. Из непознати, случайни улици. Където ни заведат краката и скиталческия порив. За първи път снимам с него и съм притихнало щастлива, защото осъзнавам, че ще се разбираме добре, моят нов малък приятел. Попивам крехките лъчи на залязващото слънце и се чувствам лека, пърхаща и свободна. След буря всичко е толкова... преродено... Шляпам в локвите и блуждая с поглед по посока на игрището, където деца тренират американски футбол. Като на филм.

В супермаркета Георги се лута в търсене на перфектната вечеря, а мен ме приковава отдавна забравен аромат. Спирам се пред щанда и почти благоговейно я поднасям към лицето си. Лъхва ме на лято на село, на слънце, на почва, попила любовта от ръцете на баба. Бързо напъхвам няколко в найлонова торбичка, като че крада ябълки от дръвчето на съседите. И излизам от магазина, притиснала до гърдите си 5 златистожълти круши. Защо 5, не знам. После вървя. Щастлива.

Прибираме се и Георги пържи гъби в масло и ориз със зеленчуци за нас двамата. С уговорката, че той готви, аз мия. Сервира и ме подканва "Хайде, порчо". Странно, звучи мило. После духва нанякъде, а аз запалвам свещи, за да дам своя принос към нашата семейна идилия. И решавам да заснема скришом тайната вечеря :)

Хей, без хихикане! Това е лукс.

Известно време по-рано пък пристигна туристическата ми раница. Потропа на вратата, каза Hello, после се настани кротко до шкафчето в очакване на. Дайте ми го сега този свят! Готова съм да превземам.

А това успяхме да сътворим аз и приятелчето, което Силвия, не разбирам защо, така и не одобрява. В някои от по-добрите части на Wildwood.