4 години по-късно

Същото място..., но различна Аз, различни хора, различно усещане... Къде си ти, която придаваше смисъл на всичко това? Само в главата ми ли те има все още? А мен има ли ме все още в твоята? Знаеш ли... липсваш ми... но ме е страх да го кажа, страх ме е дори да си го помисля, защото имам усещането, че за теб не е така... отдавна вече не е така... Ти нямаш идея дори, нали? Спомняш ли си вечерите в No Sense? Същия този No Sense, в който бях тази вечер с непознати хора, с непознато усещане... А Пианото? А Петното? А шотовете "Свинаки"? Найлона? Shadows? Спомняш ли си нашия Shadows? С безброй вечери на чай или бира... Аз помня. Всичко е тук. Виното, което разляхме по улиците онази вечер в смешния си опит да отворим бутилката като счупим гърлото... Инициалите ни, издълбани в някоя от масите в "Пожараната". А поемата за Чернокрилия мамут...? Спомняш ли си я? Денят с железопътния мост? Филмите и чипс у вас? Пържени картофи и физика у нас? Бира по тепетата... Безкрайните разговори по улиците, градинките, кръчмите, в училище... Солетите в часа по литература. Малките ни "бунтове срещу обществото"... Емблемата от онзи Мерцедес? Бягствата ни от лудницата по време на купони на класа. Онази Нова година с виното и мандарините. Лилково... хамака... ние и метеоритния дъжд... Нашия "To do list"... който така и не изпълнихме докрай. Staind и For You на поредния купон... Недодяланото стихотворение, което написах и ти подарих за рождения ден... Улиците, които кръстосвахме заедно... И още милиони, милиарди, безброй неща, които имахме в безгрижните си тийн години. Трябваха ми 4 години, за да осъзная, че всичко това имаше смисъл само с теб. И че сега всичко е тук и уж си е същото... но не съвсем... Всяко прибиране тук поне веднъж ми навира твоето име под носа. Поне един бледничък спомен като мършав призрак се прокрадва в съзнанието ми, където и да се озова. Аз си повтарям, че това е неизбежно... че времето и пространството разделя хората, че не може да се очаква всичко да е както преди. И въпреки това не мога да излъжа... липсваш ми... мамка му, ужасно много ми липсваш!

Back in town :)))

Прекрасен зелен свеж жив истински... По-истински от всеки преден път. И мой! Пловдив :) И хората, и улиците, и тепетата... И те са мои. Как е възможно да ме обхваща такова опиянение просто докато си седя в автобуса и минавам покрай всичко това... А всъщност как е възможно да не ме обхване :) Надувам някаква музичка на iPod-а и предвкусвам сладостта на момента, в който ще тупна крачета на Пловдивските улици и ще вдишам Пловдивски въздух... и всичко е като за първи път. Дояждам нервно солетите, които си купих сутринта, докато чаках Ани и подскачам на седалката... Вероятно изглеждам лунатично на хората наоколо... Но какво пък. Аз два часа слушах скучните им бизнес разговори или още по-зле, любовни излияния... сега е техен ред да потърпят моето присъствие. Най-накрая пристигаме :) Слизам на гарата и се мятам на първото такси. Искам да се прибера възможно най-бързо, за да изненадам мама. Киселата физиономия на шофьора, когато чува адреса не ми харесва особено, но се качвам anyway. След минутки съм пред блока, подавам му 5 лв. като си мисля дори да оставя бакшиш... Той обаче ги взима и без да обели нито дума залепва банкнотата ми до апаратчето, което с огромни цифри сочи сумата 7.40... По дяволите... не знаех че живея толкова далеч от гарата??? Успявам да измрънкам само "А... това е интересно...", при което подавам още 5 лв. тотално объркана, взимам си рестото, което той има наглостта да ми пададе с огромна неохота, изпускам си 50-те стотинки, но с настървеност си ги прибирам обратно, грабвам си сака, тръшвам вратата на таксито и се чудя... кога аджеба ще ми прикипи и ще хвърля някой здрав бой на някой решил, че може да си позволява какви ли не своеволия... После по съветите на едно може би по-разумно същество вкарвам една доза Fukitol и отебавам случката с таксито. Нали съм богата! (just for the record, някой да не реши да ме ограбва... богата съм, ама духовно, хехехе) А и имам яйца да боядисвам, няма да оставя някакъв олигофрен да ми скапе деня :) Пъхвам ключа в ключалката и се чудя защо не мога да го превъртя... А, този е от София, бе идиот! Винаги правя така. Ровя в раницата известно време, защото там вече се навъртат какви ли не неща, откривам ключовете и най-накрая влизам. Мама я няма. Но пък тенджерата с яйцата е тук. И бележка. Всъщност цяло писмо. Такава е мама... :) Включвам котлона и слагам яйцата да се варят. Мамка му и таксиджия...

Пред болницата

Скинарите, влюбените двойки, кибиците, мрънкащите бабички, недоволните лелички, гълъбите, автобусите, колите... АЗ

Омръзна ми!

Имам над 250 телефонни номера в указателя. Ползвам максимум 10!

Just a normal day

Вече виждам всички като лунатици - майки, разхождащи колички без бебета (специално погледнах в количката, за да се убедя, че има бебе, е имаше, което обаче е по-притеснително... за мен...), хора, изпадащи безпричинно в истеричен смях в автобуса (този беше истински обаче) и такива, които просто са зле... като мен...