Yes, ma'm!

Да пиша, а...? Ръцете ми искат да се откъснат от раменете и да се свлекат до точка, в която земното притегляне няма да има значение. Главата ми пък се опитва да отлети в абсолютно противоположна посока. Като бисквитка съм, която потапяш в чай, но я държиш твърде дълго и когато я извадиш, тя просто се стича обратно в чашката.

Наталия си замина. Наработи се, накрещя се, накупи дрешки за бебето, намрази този-онзи, стегна си багажа и си замина. За България. А после - за Гърция, при съпруга си. Съпруг!

Мирослава изникна отникъде, донесе балони, запали ароматни свещи, вдигна купон (който всъщност беше за рождения ден на Ники), спа на дивана няколко вечери, почерпи ни с някоя и друга усмивка, събуди някакво смътно усещане за ведрина, после отлетя за Флорида, откъдето да поеме за Еквадор.

Елена не беше осъдена за опит за грабеж на чифт дънки от магазин Barefeet Shoes и отпразнува свободата си като дари 700 $ на адвокат, който просто да се усмихне (ако адвокатите правят това) в съда. Жалко всъщност. Тъкмо се бяхме размечтали за прекрасната оранжева затворническа униформа... Но пък поне прекарала незабравима вечер в местния петзвезден затвор в Atlantic City. Атракция за чужденци, предполагам.

And me? I'm good. I'm so good, I wanna kiss myself... (е, образно казано). След това лято мога само да се потупам по рамото и да си кажа браво, хлапе, добра работа! Бременна Наталия, откачена Силвия, обсесивно-компулсивно-маниакално-психотичен Уайти, тонове боклук, шепа сън, 4 спукани гуми, 2 прибирания от работа пеша (50 пресечки), домашни скандали и полицейска намеса за нарушаване на обществения ред, а аз се държа геройски. Е, как да не се гордея със себе си :) Особено след скандалът във Филаделфия, където Наталия се развика и си тръгна, Силвия се нацупи, изсипа всичките си монети във фонтана и прати всички ни на майната си, Елена и Наташа (е, може ли да няма някоя Наташа) мрънкаха, че никой не говори с тях, а аз през цялото време си припявах "Long time ago the times we had were so and so, it was the worst days of your life..." Не се развиках, не се разревах и не се тръшках. И не, този път не заради прословутата ми способност да задържам емоции, а заради някакво ново и непознато усещане, че може да бъде и иначе. И че нищо не се е разпаднало само защото някой се е вкиснал. И че никой и нищо няма да ми скапе единствения почивен ден и то в този град. Така че Филаделфия се състоя... с улиците си, музеите си, Hard Rock кафето и Арт музеят, на чиито стълби е заснета част от филмовия шедьовър "Роки", и за който пристигнахме 15 минути преди затваряне...

И да, когато животът ти поднесе лимони, взимаш ги. Правиш си лимонадата, отпиваш я на отмерени глътки и заявяваш, че О, да, това е страхотно, това е най-хубавото нещо, което си опитвал. После с онзи налудничав поглед на саблезъба катерица в очите питаш за още. Ако имаш късмет може да са свършили лимоните (щото не си само ти на тоя свят) и да ти подхвърлят някой друг портокал (или лешник, шоколадче, желирани бонбонки, anything?) Каквото и да е във всеки случай show must go on. А с киселия вкус на лимоните свикваш. Ако си достатъчно умен, може дори да ти дойде наум за разните му там подсладители. Никой не е казал, че трябва да си пиеш лимонадката plain. Just shake well before use!

И за да закрия the bullshit parade откривам гласуване за най-(без)успешен U.S. заместител на изключително сложното ми название. Ето и кандидатите:

* Betty

* Sweaty

* Vicky

* Sveti

* Debbie

* Reggie

* Becky

* Betsy

* Sam (от Samantha)

* Stevie

Аз лично си имам фаворит, но нека не издавам още...

Е, ето, писах. Други нек'ви желания? Изпълнявам всякакви, само да ми пристигне вълшебната пръчица от Amazon.

Prima vista

След поредния скапващ ден на работа, след като най-накрая ме спипаха да интернетствам в офиса, след безпаметното изминаване на половинчасовия маршрут до вкъщи, след търчането до Wawa за банкомат, мляко и кинти, после до Boardwalk-a за cheese fries, след като най-накрая се прибрах, преоблякох, включих компютъра, излапах картофите и с пълен стомах си помислих как ще седна и ще пиша мейли, след всичко това, естествено се оказва, че няма интернет. Затова започвам да цъкам безцелно по иконите на компютъра. Нищо не ми се прави. Не ми се слуша музика, не ми се гледа филм, снимките вече ги прегледах толкова пъти, че знам дори серийните им номера наизуст. DSC075 – С Гери и Захари на хижа. Гери и Захари... уф, трябва да им пиша, а няма нет, няма нет... Продължавам да цъкам и по някое време ми се включва медиа плеър без да съм му казвала да го прави. Пф, кво ли пък нащраках сега, каква ли глупост ще ми засвири. Не дай си боже нещо оптимистично. Ха, I wanna be adored… бе, нещо в това парче... И слушам I wanna be adored. Пушим трева с Георги. Мен не ме хваща. Никога няма да ме хване. Даже и да се науча да си задържам дъха по половин час, пак няма да се получи. Да му се не види и късмет. Да не може човек да преебе дори собственото си съзнание. Еми здраве да е. Като не става не става. Добре че Георги не се е запасил много. Иначе можеше да се прости с всичко тази вечер. Никога не съм си падала по пушенето. Даже в училище пропуших ей така, за гъзарията, идиотията и келешлъка. Обаче сега съм като неупотребяван комин... Имам нужда от дим, много дим, толкова, че да наваксам за всичките години. Има нещо успокояващо в самото пушене, не в тревата, не в тютюна, не в отвратителния горчив вкус, който оставят цигарите в устата ми и дращенето в гърлото, а в самия акт на вдишване и издишване, извадено от обикновения му ежедневен контекст и превърнато в съзнателен акт на съвсем желателно допускане в тялото на вредящи нему вещества и изтласкването им навън след това. Като да си играш с йо-йо, но по-забавно... Винаги съм си знаела, че водещият драйв в тоя живот е стремежът към саморазруха. И не ми обяснявайте колко всъщност целеполагащи и самоактуализиращи сме. Защото всеки си има своя малък унищожителен механизъм. И само се опитайте да ми кажете, че не е така, ще ви ги метна в лицето. Не, съвсем не съм се напушила. Само ми горчи на устните от проклетата цигара, и ми липсва усещането от пушенето, след като тя свърши. Като че ли ей тая гадост ей сега ще ме оправи. И като свърши по-бързо отколкото очакваш, а още нищо не се е случило... и ебаси, пак ли! А някой непрекъснато ми повтаря I don’t have to sell my soul, he’s already in me… И аз се чудя дали искам да съм adored всъщност или просто в момента Танатосът ми е толкова силен, че просто имам нужда от безсмисленото бъхтене, за което ми напомня проклетата песен, саундтрак към Green Street Hooligans, далеч не един от най-големите шедьоври в кино индустрията, но затова пък спечелил празноватата ми руса глава с бозавичката история за pushing yourself to the limit, както и абсолютно екстернализираната чиста агресия без никакви задръжки. В някакъв момент е страхотно да си помислиш какво можеш да направиш просто ей така, като ти писне... Хващаш се и хвърляш нечовешки бой на някого, на някое живо същество, заслужило твоя справедлив гняв. Представете си само да можехте да изтупате като прашен чувал всеки един който ви е късал нервичките в тоя живот... Всяко едно розово същество, автобусен шофьор, досадна колежка, скапан шеф, шумен съсед... всеки, на когото някога ви се е искало да си го върнете тъпкано... Знам, знам, абсолютно социално неприемливо е да ходиш и да биеш разни хора нялаво-надясно, само защото видиш ли са ти вгорчавали живота, да речем 5 месеца, 5 години... Но само си представете за момент как в един прекрасен свят, в който всички сме обречени на самоизтребване, ви се отдава невероятния шанс да сритатте the living shit out of everyone that ever gave you a hard time. Аз мога да си го представя. И усещането е по-хубаво, отколкото това да си пльоснеш задника във фотьойл след 16 часа на крак, а за това пък бях казала, че е по-добро от секс. Мога да го усетя даже на върха на кокалчетата на пръстите си. И в коленете. Бррр...студено ми е... С горнище, посред лято. Някой запали пура и се разнесе гадната й сладка миризма. Тракам със зъби, докато се оглеждам откъде идва. И погледът ми попада на пищна американска девойка, налегнала американски младеж, чиито размери по обективни причини не ми стават ясни... I wanna, I wanna, I gotta be adored!
Не, не съм съвсем изтрещяла и не мисля постоянно за пребиване на хора и пушене. Всичко това се роди, за нещастие, поради липсата на интернет, който естествено пак духна нанякъде. Иначе аз съм си просто f.i.ne.*

F – fucked up
I – insecure
N – neurotic
E - emotional

За кого бие камбаната

Шибано копеле! Какво си мислиш, че правиш? Какво си мислиш, че можеш? Кой си, по дяволите? И каква е тая излюзия, че ме притежаваш? Не ме! Кучи син! Искаш да умреш на 96, убит от ревнив съпруг? Мечтай си! Ти и твоите истории. Твоето самочувствие. Твоя "перфекционизъм"... Болно е, не усещаш ли?! Писна ми от игричките ти. От игричките ни! Аз знам и ти знаеш. Ти си скапаняк, а аз съм "bitch", както обичаш да ми казваш. Специално за теб е, извикваш в мен тези мои много дълбоко скътани качества, таен резерв от тъмната страна, която всеки неизбежно притежава. Но ей, каквото повикало, такова се обадило. И затова сега тъпчем в омагьосан кръг. Аз не си върша работата, ти ми правиш живота черен. Fine! I'll grin and bear it. После ще се махна и никога няма да ме видиш повече. Ще си живея мизерния живот в мизерната държавица, нещо, което не пропускаш да ми навреш в лицето всеки скапан ден. Но знаеш ли какво, по-скоро бих живяла в кашон, отколкото да стана роб на шибаната ви система. Но ти не можеш да го разбереш, нали? Не можеш да проумееш защо предпочитам да бачкам повече време за по-малко пари на място, където дори не мога да си позволя да седна, пред това да работя за теб "and make easy money". Защото ми харесва, копеле. Защото там се чувствам добре! Защото там никой не си поставя за главна цел да се ебава с мен. Защото ме карат да се усмихвам. И нщо не ти дължа. Нищо не съм ти искала. Каквото и да си дал е било твоя воля. Моя е грешката, че съм ти повярвала и че съм го приела. Как беше онази историйка за птичето и лайното... Все тая. В моята поуката е, че не всеки който ти спасява живота, ти мисли доброто.

Много държеше да ми го върнеш, нали копеле. Paybacks are a bitch. Само дето не знам за какво имам да ти се отплащам. Шибаняк. Не спираш да ми натриваш носа за това как не съм била права, че мъжете и жените са равни. И знаеш ли какво? Прав си. Не са равни. По-добри сме, кучи син такъв. По-добри сме!

Отвращаваш ме. Вземи си гнусната работа и си я заври някъде. И купищата пари, които уж съм изкарвала. Не искам да имам нищо общо с теб. И ако още веднъж кажеш, че си имал dirty dream за майка ми, се заклевам, че няма да доживееш, за да ползваш така прилежно трупания си пенсионен фонд! Още веднъж ми направи мръснишко подмятане, копеле, още веднъж и ще се погрижа всеки да разбере за hardcore порното на компютъра ти на работа. Знам за него, нали се скатавам и цъкам из интернет, губя време, за да съм възможно най-лошото employee, което имаш. Внимавай с кого се ебаваш, окаченяк такъв.

Дразни те, нали? Че може би за пръв път в живота си не си получил това, което си искал. Че дори с пари не си могъл да си го вземеш...

Мислиш се за много умен с непрестанните си подмятания и шегички. Не си. Не си смешен, не си интересен, не ме впечатляваш. Жалък си.

И не ме потупвай по рамото. После сънувам кошмари. Втрисам се от допира. Гнусно ми е.

Но с едно можеш да се гордееш. Никой никога не ме е карал да се чувствам така. Толкова отвратена. Искам да мога да обърна вътрешното си навън, като найлонова торбичка, за да мога да го измия. Да го дезинфекцирам. Да го изчистя от теб и никога повече да не те допусна там.

Съжалявам, че три може би прекрасни жени са те срещнали и са те имали в живота си. Радвам се, че са продължили пътя си без теб. Дано не си оставил твърде много дупки от гвоздеи във вратата.

Питай ме после защо не харесвам мъже. Питай ме. За да ти връча огледалце, копеле нещастно. Слава Богу, че не всички са като теб... Поне се надявам да не са.

И не ми повтаряй по сто пъти на ден, че си ми шеф и ще правя каквото ми кажеш. Щото ще отеба и ще си тръгна и да видим тогава чия охлювена черупка ще мачкаш с гнусния си крак.

Боже, не мога и сама да повярвам колко съм отвратена. А исках и се опитвах толкова силно да виждам само доброто, само човекът който ми подаде ръка и ми предложи безусловно приятелство и помощ. Нищо не остана от това. Нищо. Съжалявам. Но егоистично, за себе си. За още една разбита илюзия. Боже, толкова съм наивна. Като дете. Можеш да ми продадеш мост, копеле. И пещера, ако искаш. Но побързай. След два месеца ще можеш да ги пробуташ само на кучето си.

* Ако някой смята, че в този пост има твърде много груб език и е прекалено с употребата на думата "копеле", то това е, защото е така.

A place called home

От два часа съм официално пребиваваща на територията на столицата без адресна регистрация. Сега седя във временното си убежище, а около мен е целия ми живот в кашони и кутии от кецове. Дните тази седмица бяха трудни, при всяко движение си мислиш, че ти е последното. За последен път поглеждам през този прозорец, за последен път слизам по стълбите, вратите, асансьорите, балатумите, надписите по стените, омразните портиери, сбогом, и сякаш не е достатъчно трудно и така, ами и улицата, дупките, тротоарите, спирката, двестаиосемдесе, мъчно ми беше, за последно седя на това легло и си пия последното кафе от долу и това ми е последния махмурлук, лекуван в тази стая. Но то е от прехода, сега, когато е факт, се усеща някак леко. A whole new world, you know. Явно, станала съм с розовите очила. Пътувам с маршрутка към убежището, и минавам през непознати места, и си мисля, а мога да живея тук, или тук, или тук, и мога да правя каквото си поискам. Шофьорът е възпитан мъж и си увеличава Танцувам блус, самотен блус…Хубаво ми е, защото вече цяла седмица не съм слушала музика, а тя явно била по-важна за субективното ми благополучие, отколкото си мислех. Влизам и с треперещи пръсти си свързвам компа, и сега ти пиша. Така, в кашоните.

Днес бяхме на оглед, в намален състав. Някои неща се случват като по филмите, тази ни беше първата. Ще вземем да се настаним. Лаки излезе от блока отсреща и каза „Тук ли, Верче? Екстра". Нон-фикшън!

Надявам се да се разбираме добре с моите момчета, и да няма неприятни изненади откъм битовите условия. Ходих до студентски, и днес, ден по-късно, мястото е чуждо. Пътуваш в двестаиосемдесе, а всъщност не се прибираш вкъщи. Странно, дали не е. Скоро ще наричам вкъщи друго място (дори още днес вече го казах веднъж!), не е истина как бързо се адаптира човек – физически, психически...Веднага си създаваш когнитивната схема, попълваш си празнотите в представите, помиряваш реалността с очакванията, решаваш си когнитивния дисонанс, и хоп! – ето те адаптиран. Има нещо животинско в това, сякаш необходимостта ти от сигурност диктува всичко, да не говорим за физическото оцеляване…Нямаш много съзнателен контрол над нещата, да, да, взимаме я! Ако всичко протече безпроблемно и при утрешната среща милият хазяин не ни отхвърли като тотално недостойни за неговият недвижим имот, след като прозре колко мърляви и неплатежоспособни всъщност сме, и при подписването на договора през следващата седмица в мое отсъствие не възникнат проблеми, то моето бездомничене ще бъде пренебрежимо кратко. Няма да заслужава споменаване.

Лягам си. Утре трябва да се събудя свободно владееща холандски език. Иначе рискувам да изпадна в силно стресираща ситуация вдругиден. А нали знаеш, при стрес е застрашен живота или достойнството ти, и понякога второто е по-важно. Освен това, тепърва ще стягам багаж. Трябва внимателно да подбера всички остри и течни предмети, за да се съберат в ръчния ми. Да не забравя да си оставя всички важни документи вкъщи, най-вече билета. И накрая да си навия часовника за два часа след излитането на самолета.

by V.

Не знам защо, но не се сдържах. Просто на моменти имам чувството, че си се разходила из главата ми, видяла си го през очите ми, почувствала си го вместо мен и си го написала. Затова исках да го пусна тук. Thanks.

М?

Чета Вера. И се чудя. Писмо ли ми е изпратила или откъс от нещо. После започва да звучи познато. Писмо е. Едно от най-хубавите, които съм получавала всъщност. Не защото ми разкрива велики истини за живота или защото е уникално съдържащото се в него. А защото е обикновено, ежедневно и истинско. Защото е намерила време да обърне внимание на всички тези неща, да ги запомни, да ми ги напише. Подредено. И остро. Като Вера. Никога твърде обяснително. И винаги достатъчно. Успяла е да вмъкне и малко сарказъм. Разсмива ме. Като същевременно не пропуска да ме хвърли в обичайния водовъртеж на случващо и неслучващо се. Ех, Верче, надушвам проблем с letting things go. Кой да предположи, че напускането на студентски град, от който ревахме 4 години ще се окаже толкова трудно. Кое е дом, Вера? Където е леглото ти... кое легло всъщност...? Където е компютърът ти? Котката? Мама и татко? Приятелите? Where is home anymore? Просто място, Верче, просто място. Където се прибираш след дълъг ден. Където правиш пилешка супа. Където говориш с хора, които те познават. For who you are. В момента дори малко ти завиждам. Изглеждаш толкова уверена, че това цялото ще сработи. Искам това усещане. Искам да се получи. А не знам дали ще. Странно как целият ентусиазъм се превърна в страх. Хора, желания, взаимоотношения... И в същото време... може ли да е толкова сложно с приятели? Мечтая си само да имам място, което да нарека свое. Да бъде такова, каквото го искам, каквото съм си представяла. Но как можеш да наречеш свое място, където може да не се събудиш на следващата сутрин. Място, което всъщност далеч не ти принадлежи. Място, което други хора също се опитват да направят свой дом. Всеки за себе си. Страх ме е. Честно.

Няма да ми липсва пък! Няма! Нито студентски, нито 280, нито университета, нито едно от нещата, от които сме били част през последните 4 години. Ще ги смета в ъгъла и ще направя място за новите. Ще си мисля за новата ми хралупка, за съществата наоколо, за приключенията, които ни очакват... Нали ще бъде хубаво. Нали? Обещайте ми.