Днес излязох да потичам, просто ей така, не че съм голяма фенка на спорта, но пък имам ентусиазма... Друг е въпросът, че изплезвам език след 300 метра, но се надявам, ако успея да бъда малко по-постоянна в това си начинание да постигна някакво ниво на издръжливост различно от това на 80 годишна пушачка (а аз дори и не пуша... тц, тц, тц... за нищо не ставаме днешното поколение :P). И въпреки, че след първата нищожна обиколчица на игрището вече едвам си поемах въздух, се чувствах много по-добре от когато и да било през последната половин година. Какво ли не правят свежият (доколкото е възможно в пределите на София) въздух и отвореното пространство. Понякога толкова се заравям в себе си и в опитите да стана депресар номер 1, че забравям, че навън от стаята ми в студентски има свят, има хора, има слънце... Разбира се, има ги и странните погледи на другите тичащи по трасетата на НСА, означаващи Бог знае какво... Отначало ми е тъпо, мисля си, че ме гледат насмешливо, че знаят, че ще рухна след още 10 крачки и, че вече едва си поемам въздух, че ми се присмиват затова, че съм такава амеба и че искат да ми кажат че мястото ми изобщо не е там, така че да не се бутам между шамарите... Но всъщност, като се замисля... това са само моите болни проекции... Ако погледнем обективно (хммм... тук със Съни имаме един постоянен спор дали изобщо съществува обективност), то тези техни погледи могат да означават абсолютно всичко... или абсолютно нищо. Човекът със синьо-червеният анцунг и вадички пот, стичащи се по врата му прави вече n-тата си обиколка, докато аз се тътрузя наоколо... изглежда толкова погълнат от самото тичане, сякаш от това зависи оцеляването му в момента, че надали и през ум му минава да разсъждава защо русолявото девойче със слушалки в ушите и някакви едва задържащи се върху нея дънки (кой уважаващ себе си човек отива да тича с дънки, по дяволите!?) успява да направи само половин обиколка, след което обикаля ходейки, докато се съвземе и направи още половин... И в крайна сметка не мога да очаквам да съм невидима... погледите са част от това, че съществувам, че хората ме регистрират като присъствие, а все пак, не мога да си изкривя душата и да кажа, че аз не се зазяпвам. Правя го и то постоянно, просто ми е любопитно, обичам да наблюдавам, да изследвам, да си мисля кое, как, какво, защо... Това не означава нищо разбира се. Нито че знам нещо за хората, които съм наблюдавала, нито че мога да си направя каквото и да било заключение за тях, само защото сме попаднали в една и съща социална среда за 10-15-20-30 минути. Ако можех вероятно нямаше да се занимавам с изучаване на психология, а отдавна щях да съм някоя Светлина или Алена... или който и да е друг от бранша... Докато тичам (и избягвам да се сблъсквам с много погледи, въпреки, че все ми е интересно, когато се срещна с нечий) се замислям... какво кара хората да продължават? Не, не говоря за тичането специално... или добре, нека е тичане, но тичането като метафора на живота as a whole. Тичаш, тичаш, тичаш... задъхваш се, започват да ти омекват краката, ако извадиш късмет те заболява и някой орган, прилошава ти, започва да ти се вие свят... но не спираш... И след като вече и две не виждаш, какво, по дяволите те кара да продължиш напред? Защото това все пак си е само едно тичане, можеш да спреш, когато си поискаш. Можеш да се откажеш още при първите признаци на умора. Но ето, хората около мен продължават... и аз продължавам... не знам защо... Заради самото тичане? Заради идеята, че то ни дава нещо? Не си отговарям... вместо това напрягам сили да си довърша обиколката, после си събирам нещата и се запътвам към къщи. Излизам от игрището и пак хора, пак погледи... само че сега всичко ми изглежда много по-спокойно, много по красиво, много по-благородно... Наистина не разбирам защо... не направих абсолютно нищо особено, прекарах 30 минути навън и се показах като абсолютен плазмодей на пистата за бягане. Но въпреки това се чувствам добре. И се усмихвам. Срещам погледите на другите хора и не се страхувам от тях, не отдръпвам очи, дори напротив, задържам ги и някак си чакам да видя какво ще стане. Може и да получа някоя усмивка. Просто ей така. Просто усмивка... Е, добре, явно няма да е днес. Излизам от НСА, слънцето залязва, някъде към 7:15 вечерта е, няма да обяснявам колко е красиво. Спрях и се загледах в неговата посока, може би щях да остана дълго така, ако не ме беше посетила реалността под формата на 280, което мина пред мен и ме подсети, че не е зле да реша ще пресичам ли или не, а дотогава по-добре да не блея на улицата. Пресякох и продължих с изморена крачка към къщи. Ето още две момичета с анцузи, вероятно отиващи там, откъдето аз се връщам. Погледът на едното момиче естествено срещна моя... инстинктивно щях да го отдръпна, но се усетих, че вместо това се усмихвам. Не е толкова трудно в крайна сметка. Надали ще съм чудовище в очите на другите, ако и те не са такива в моите. И кой знае, тази усмивка може да е нещо незначително, но за мен понякога означава много, когато я получа от някой непознат и видя, че поне за части от секундата съм трептяла на една честота с този човек. Усещането е странно и хубаво... :) Разминавам се с момичетата и продължавам по пътя си, а душата ми не спира да се смее... Наистина не знам какво ми става... но и не искам да спира. Не бях забелязала, че денят всъщност е красив, всичко наоколо е красиво. Не ми правят впечатление дори призрачните сгради на отдавна започнати, но така и незавършени строежи, нито боклуците, нищо... Виждам само небе, залез и себе си в този голям, жив свят... И ми се иска да живея. И нищо друго в този момент няма значение. Не искам това усещане да изчезва, искам да се потопя в него и нищо друго да не съществува... Толкова е леко и свободно... и кара всичко да изглежда лесно и осъществимо, а проблемите незначителни и напълно разрешими. Откъде дойде това усещане? И защо не мога да го повикам всеки път, когато ми е необходимо?
Влизам между блоковете, още дишам неравномерно, явно съм много зле щом толкова време не мога да се съвзема. Може би е време да ида на лекар и да видя проклетия синузит има ли някакъв пръст в цялата работа... Но като цяло съм доволна от тези 30 минути живот. Ето, не беше трудно, малко воля се изискваше. А пак бях на път да се откажа и да се разплуя пред компютъра. Тогава обаче щях да пропусна всички тези нещица, които може би на много хора биха се видели смешни и незначителни. Но за мен бяха от значение. И се сетих какво се има предвид с фразата "Ако не напълниш дните си с хубави неща, може да се случат лоши"... :)
