Jarred

Nije Sve Tako Sivo

At these little hours

1:11 и нечувано-невиждано-учудваща лекота след предполагаемо най-тежката смяна от време насам. Вървя към поредното подозрително изглеждащо такси с походка наподобяваща сиртаки, аха-аха да не се кача в него. Ама е тъпо, от 20 метра ме видя, че се засилих натам. Качвам се. Пита ме за къде съм все едно има някакво значение, затваря прозореца преди да измрънкам и ми позволява да пуша, ако поискам. Малко заеква, говори без да те гледа в очите, веднага го етикетирам като поредния фрийк. 2 минути и една психология по-късно решава, че съм много общителна. А аз втрещена за стотни от секундата изведнъж ставам точно такава. Мога бе. Мога всичко, стига да поискам. И ето ти най-откровеният безсмислен никого неинтересуващ и нищо не значещ таксиджийски разговор. Може дори да се поспори за безсмислеността, незначителността и неинтересността му.
01:26 пъхам ключовете в ключалката и няма следа от умора. Само едно непреодолимо желание за искреност. Искам на всички всичко да си кажа. Но в такива моменти никой не ти е под ръка. Пък е толкова просто... А докато си ги играем тия игрички, свещите горят.

Бог да благослови Радо, задето е Човек, тийм билдинга задето държа злите духове далеч от офиса и Лин, задето е изровила това парче

Подозирам... че или имам слухови халюцинации наподобяващи регулярни телефонни вибрации... или някой някъде много вибриращо хърка.

Портокалови корички от едно оглозгано ежедневие

Магаре. Катър. Катил. Келеш. Ебеш ли му майката. Моята дори не ме поздравява сутрин. Апатия, браче. Ама не, то било любов. Глупости.

50 кила нафта. Километри, километри. Път да ти види окото. И задника. Кацам на седалката отстрани и димя. Няма време, само трескавост. И тази не е. Е, хубаво де, нали ги харесваше тия? Знам, ама не е моята. Всичко, само не и бяла.

Е, бяла е, да му е*а майката. Ама човек не може да има всичко в тоя шибан живот. И все пак 9 от 10 не е като да не е джакпот. Джакпот, джакпот... колко да е джакпот... Ники. Имаше рожден ден. 35. Жена му на 24-5 (май и той не беше сигурен). Синче на 4. Да ви черпя ли нещо? Ракия. Голяма. И после още 2 и половина. А по тавана й имаше птиче ако. Късмет?

Да беше се зарадвала поне. Заради мен. Вместо мен. Щото аз не знам дали се. В главата ми още е твърде маслено зелено. И съмненията се отцеждат едни гъсти и капят по главата ми, после се стичат надолу като масло. Скалата, ако не я разцепиш с динамит, с чукове ще я млатиш и пак ще стигнеш до златото. Ама си е повече зор.

Край не четвъртъко-петъчно-съботните обиколки в състояние на инсомниа изпиляваща съзнанието до червено с оттенъци на кафе, банички и цигарен дим. Забавно е да се движиш в бившо-тираджийска компания, да се припичаш като котка на керемида и да лапаш мухи в ранните утрини с по 100 километра зад гърба.

100 пейзажа за снимане. 100 пъти липса на фото. 100 пропуснати бири с поне корен квадратен от 100 човека. 100 пъти по-учестено сърцебиене и 100 словесни шамара, които искам да й забия всеки път. 100 пъти, в които не го направих. Застоипървиянезнам.

И всичко си заслужаваше заради варената тиква.

Salt, sun and time

То се събуди, потърка очички, почуди се и накрая стана.

Знаеш ли, вкъщи започва да ми харесва... Само свещите ми свършиха и сега стоя на светло, когато се наложи. Но не примижавам колкото преди, когато светлината беше твърде.

Понякога ми се плаче, но генерално (искам да) обичам. И понякога есента е най-красивата, мека, червено-златисто-зелена. А понякога ми се вие от студ и пръстите ми треперят сутрин. Но ми харесва да отворя очи, точно когато първите снежинки танцуват пред прозореца ми.

Чаят си го обичам ароматен, с боров мед, понякога и с мляко... зависи. Канела, ванилия и кокос все така не понасям. Освен в странни псевдо-хипи-еко-етно-арт-дзен комбинации спомагащи за фън шуй-то на нам какво си.

А колко щеше да е хубаво... (минутка wishful thinking), ама нейсе. Но да, умът наистина е като парашут. И често те предава в кофти моменти. Важното е да има резерва. По-отлежала по възможност и за препоръчване да се употребява в добра компания.

Дали е удачно да си направиш списък с несвършени неща, за да си напомняш колко си назад с материала или е по-далавера да си замажеш очите с "to do list", с идеята че все някога ще ги свършиш и тия работи... (минутка чуденка)...

Въздиш.

It was about time.

To tidy up a little bit. My room, around here and the Self for desert.

Друго ми кажете обаче. Кой дръпна шалтера на циганското лято! И въобще кога се изтърколи цялото това време. Периодът Март - понастоящем като че ли тотално ми остъства от тефтерчето. С малки включвания. Не се бяхме разбирали така. Сега докато се огледам, ослушам и измисля как предпочитам да си пия чая, ще трябва пак нови години да се посрещат. Срамота!

и още малко

А всъщност с него си говорим и на български. И се получава. Дори е някак екзотично след всичкия английски цялото това време. И почти не ми се дразни като му казвам, че е принцеса.
А тя наистина е cae sukarie. "Не го правим за всички" казва. "Само за симпатичните". И половин час мента и Ирландия в полусъзнание и тиха лудост. После бягство като след всеки прилив на самоубийствена смелост, примесено с бадемов ликьор и доза самодоволство.

Ейс и Ясен.

Кратичка историйка

За колегата с чай шукарие, за сутрешния коз, за градинските цветя, есенните листа, кестените и любовта, която е навсякъде.

Толкоз.

Science of window breaking

Because it seems like happiness comes to those that have built the least defences against it.

Voicing out a happy phantom

Lovely weather, ay? I just don't understand why everybody likes sleeping when it rains... I'd rather have a nice wet walk outside. Bleed my feet to death as those foppish trainers turned out to be the most uncomfortable thing on planet Earth. Or better simply stay in and watch, kill no snails accidentally. Gaze at the pouring raindrops hypnotized... Silent as always. Absent as I have been. And letting it all slide by. Maybe I'm starting to vanish. Getting transparent. Maybe that's why rain doesn't get me, doesn't scare me. Maybe it simply does not even detect my presence...

It feels weird even writing in here. Feels like I have packed my stuff and left some long time ago. And been just occasionally dropping in for a cup of tea and a little chit-chat. Not too good at that anyway. Seems like all the silence evokes nothing but more silence until finally it feels like there is just nothing to say. Ever. As if every thought can be spared as the world will not collapse for its being shared or not. And what the hell do you reply to "Say something"? It's like bringing a disco light in a cave full of bats and asking them to perform an organized dance.

See, I guess I might go for a Brit after all, ay? Starting off with the weather and cunningly moving on to subjects completely different but still of as little interest as the weather topic itself.

And last but not least - officially tested the "If you don't know where you're going, you'll end up somewhere else" case and it works flawlessly. Was the happiest person when I kicked off those shoes. Anybody have some ointment for soul blisters?

Into the blue again

Diggin' deeper... and plagiarizing

It doesn't hurt me.
You wanna feel how it feels?
You wanna know, know that it doesn't hurt me?
You wanna hear about the deal I'm making?
You be running up that hill
You and me be running up that hill

And if I only could,
Make a deal with God,
And get him to swap our places,
Be running up that road,
Be running up that hill,
Be running up that building.
If I only could, oh...

You don't wanna hurt me,
But see how deep the bullet lies.
Unaware that I'm tearing you asunder.
There's a thunder in our hearts, baby.
So much hate for the ones we love?
Tell me, we both matter, don't we?

You, be running up that hill
You and me, be running up that hill
You and me won't be unhappy.

And if I only could,
Make a deal with God,
And get him to swap our places,
Be running up that road,
Be running up that hill,
Be running up that building,
If I only could, oh...

C'mon, baby, c'mon, c'mon, darling,
Let me steal this moment from you now.
C'mon, angel, c'mon, c'mon, darling,
Let's exchange the experience...

And if I only could,
Make a deal with God,
And get him to swap our places,
Be running up that road,
Be running up that hill,
With no problems

If I only could, be running up that hill...

...

And I'd be smiling back at you, seeing that inside I'm dying. But no, I won't admit it. You bastards know it anyway, and I hope you're happy. You should be. You should be triumphant when someone you so lovingly despise is agonizng. So, here, take this emptiness and breathe it. Take this pain and wear it proud. Take me. If there's anything left to take.

So fuckin' emo...

Condition status report: satisfactory

И когато взе нощни смени, тя започна да се усмихва.

And what's not to like about it?

Вършиш това, което не искаш да вършиш, докато всички останали спят. После спиш, докато всички вършат това, което не искат да вършат.

Ставаш свидетел на събуждането на деня цели 5 дни в седмицата. А какво по-хубаво в края на работната нощ от един изгрев? Банално, нали? Мен пък ме радва...

Прибираш се, когато сутринта все още се прозява, жужи и протяга лениво ръчички, сърба кафето си и се готви да се превърне в тромав, дълъг ден. Хората в авобусите отиват да вършат задълженията си с обичайните кисели физиономии. Крещят на шофьора, крещят помежду си, или просто се гледат злобно. Ти не си част от това.

И всичко е някак наопаки. Което винаги прави нещата по-поносими.

Странно е колко мъничък става светът ти, когато се затвориш в кутия.

And...

... still missing you. But pssst. Please, pretend that you don't know.

Still here, still...

Не мога да стигна никъде по-далеч от момичето с пералнята. А пребродих половин България, че и в малко Румъния бях. И дъжд ме пра, и слънце ме суши. И спах, и се събуждах. Пях. Мълчах. Смях се. Гледах през малко прозорче летящи въздушни дървета. Подскачах, пищях. Крещях с пълно гърло. Бях нависоко. Бродих по незнайни улици. Не се изгубих, не се и намерих. Страхувах се, радвах се, потъвах. Престрашавах се да говоря с непознати. Мислех си за онова изчезнало вкъщи. Тук съм. Но ме няма. Виждам. Но не цветове. Буря вън - буря вътре. But it doesn't wash away the poison. Off my soul. Още ли искаш да знаеш как съм?

P.S. I love you.

Не, това беше един друг филм.

А иначе, в един по-ведър вариант на горенаписаното, бих замолила следното - ако имате някога път към Букурещ в Събота вечер, наминете през Purple (един от най - препоръчваните гей барове), пък после докладвайте как е. Защото в Неделя е огромно, пусто, червено на всичкото отгоре, а разни мъже пеят "Every night in my dreams..." И сигурно са винаги Кейт Уинслет...

Lazy Tuesday morning

Speaking about favorite authors - Richard Bach. And almost everything he wrote...

"You are never given a dream without also being given the power to make it true. You may have to work for it, however."

Clever boy he is... :)

Fed up

Recently I have come to feel disgusted... absolutely and genuinely appalled by the immense amount of bullshit we can produce and then bury ourselves into it. Counting myself in as well. I don't want somebody going about saying "Well, look at her, who is she to judge? And isn't she doing the same thing after all?" I am. And therefore, I am appalled by myself as well. Look at us. Just take a look. We are always unhappy, always moaning, complaining, grupming, always fighting with or for something. This never neding turmoil, our never ending adventures in the land of mysery we create. What the hell? And who needs that? It's like the end of the world has come only because I have decided to feel so today and bother everyone with it. Is it the end of the world if I fail an exam? (yes, I do remember I made a big deal out of my state exam fever). NO! Is it the end of the world that I want to have weekends off but I don't? NO! The ugliness or beauty of the whole world is all in the eye that contempltes it. And here... it's not about sharing anymore, it's not about discovery. It's about some fuckin' crooked fetish to feed the hunger for attention. Of any kind. Approval or disapproval. Verbal aggression. Hate. Whatever. Let it be, as long as we're noticed. Cause agony and suffering alone is not enough. IT HAS TO BE noticed. Fuck that, I say. If you wanna waste your lives being miserable, fine! But don't go around saying someone's ought to save you. Cause they don't. And the world owes you nothing. It was here first.

Recently rediscovered

Easily a(m/b)used

Раздавам вяра. В неща, които съм убедена, че не съществуват. Поправям счупени надежди. Връщам изгубени усмивки. Преподавам по строене на въздушни кули. Провеждам екскурзии в измислени светове. И като всяко истинско дете на обущар, ходя със скъсани обувки.

Lost and found again

...cause if I find
If I find my own way
How much will I find

Jesus, Gabby!

those fuckin' castles in the sky

(Не)възможност.
Which dies before it lived.
Самотата между двама души е доброволен ад.
No man is an island.
Each woman is.

and islands of purple haze...

Липсва ми ето това усещане...

The happy sinner

Well, I woke up Monday morning and I thought to myself
Well, I'm not going to drink one more of those pills
No, no, no...
And then I woke up Tuesday morning and I sighed
Well, I'm not going to smoke one more cigarette
No, no... oh, oh, oh...
Well, as soon as I stepped into the shower
my mind began feeling better
and as I washed my naked body
my sins just ran off
I'm too weak to stop
Well, I woke up Wednesday morning and I promised myself
Well, I'm not going to tell you one more of those lies
No, no... no more lies, no...
And then I, I woke up Tuesday morning and I said
Well, from now on I ain't gonna eat no more of that garbage
No, no! It's time to lose weight...
But, as soon as I stepped into the shower
my mind began feeling better
and as I washed my naked body
my sins just ran off
I'm just too weak to stop
Yeah, I wake up every morning and I think
that I'm strong enough to start a life without sex
No, no. No, no, no, no.
Cause in every other morning I'd even known
that this agony of mine ain't working on me
No, it ain't working on me
Cause, as soon as I stepped into the shower
my mind began feeling better
and as I washed my naked body
my sins just ran off
I'm just too weak to stop
Cause, as soon as I stepped into the shower
my mind began feeling better
I might as well live as a happy sinner
cause I'm just too... I'm just too weak to stop, come on...
I might as well, I might as well...
live as a happy, live as a happy sinner
Yes, I might as well, I might as well
live as a happy sinner
cause I'm just too weak to stop
and I might as well live, I might as well live, I might as well live
knowing that
no need to try to change that
I'm just a hopeless sinner
No, there's no need to change
cause I, I'm just too weak to start
I'm too weak to start...

with your hands open

- Колко щастие можеш да понесеш?
- Много.
- Сигурна ли си?
- Не. Но със сигурност бих понесла малко повече.

Oh girl.
We are the same.
We are young and lost and so afraid.

Цветнишко

Събуждам се с Миро, който е у съседите и отново губи контрол. Аз обаче вече не му се радвам толкова, което е тъжно, защото де факто нищо не се е случило. Между нас, де. До главата ми лежат няколко пропуснати честитки, предложения и откази. А в нея - обичайния хаос, сред който някак е успял да се промъкне следния Трейнспотинг цитат:

"Choose Life. Choose a job. Choose a career. Choose a family. Choose a fucking big television, choose washing machines, cars, compact disc players and electrical tin openers. Choose good health, low cholesterol, and dental insurance. Choose fixed interest mortgage repayments. Choose a starter home. Choose your friends. Choose leisurewear and matching luggage. Choose a three-piece suite on hire purchase in a range of fucking fabrics. Choose DIY and wondering who the fuck you are on a Sunday morning. Choose sitting on that couch watching mind-numbing, spirit-crushing game shows, stuffing fucking junk food into your mouth...
Choose your future..."

Аз обаче избирам да не избирам нищо от това. Избирам да изтърся горчивите мисли от последните дни и да ги оставя за когато им е времето. Да вляза в банята и да разкарам бобдилъновската прическа, с която се надигам от леглото всяка сутрин. Да се посмея от сърце на пожеланието да ми е живо и здраво името, да опъна зелените чаршафи с маргаритки на леглото си, да махна с ръка и да давам нататък. Че "нали актьооооори смееее в теаааатър, театър ту добъъъър, ту мааааалко лоооош...". И отивам да се превръщам в светлина...

Work shite

Ако някой си умира да работи като Customer Support на някой от следните езици: английски, немски, френски, испански, руски, португалски, унгарски, моля да вдигне ляво ухо сега :)

P.S. несериозно ли ви звуча?

Бяло

Мирише на цъфнали дървета... В 7:00 сутринта е хладно, крачиш бързо, студът се плъзга по ръкавите на якето ти и аха-аха да се промъкне през него. Слънцето, огромно яркооранжево кълбо, обещава топлина и усмивки. Подаряваш ги на сивите бетонени стени. А след това опитваш да откраднеш нечии други. И пак мирише на цъфнали дървета...

How

... do you fall asleep troubled and aching?

...

Музика. Повече музика... Пиано. Обичам да слушам как някой свири на пиано, знаеш ли? Посвири ми малко. Аз ще бъда пианото. И белите и черните му клавиши. Нека пръстите ти тичат по мен и рисуват картини. Тъжни картини с дълги коси. Вечни като времето. Картини с женски смях. Като наздравица във вечерна дрезгавина. Картини спомен за никога неслучилото се. Картини за онова, което няма да бъде... Не се страхувай от тишината на клавишите... Тя е копнеж... няма да нарани крехките ти пръсти... Хайде, разкажи ми, измисли си... измисли ме... Аз съм просто пиано, не мога да разказвам само. Налей ми живот. Искрящ, пенлив, червен... Да, чаша вино ще ми дойде добре. Само внимавай с лака... Слушам. За вечерите ми разкажи. Онези летящи вечери, в които въздухът е сладък, тъмнината мека, небето безкрайно... И в които вятърът навява... Вземи столчето и седни до мен. Да разкажем, да си измислим, да бъдем...

...

За-глави-е

Губи ми се. Не контролът. А цялото. Изтича отнякъде и не мога да си обясня какви са тия бели петна и черни дупки по никое време. Надали е от течът вкъщи, щото Захари го е оправил с френския ключ... И други течове също нямат отношение по темата. Изобщо отношение липсва като цяло. И сушени смокини. И ако вземеш ябълки и ги дъвчеш като сливи имат вкус на... забравих какво... много повече от ревена!

Иначе всички сме невинни.

А ако си живял 23 години, това прави 8395 (много малко, бе!) дни. 8395 дни, във всеки от които е трябвало да вземеш поне едно решение. Поне една дилема. Каква паста за зъби да си купя? Да продупча ли билетче? Да ям ли сушени смокини? Да се кача ли в претъпкания автобус или да гледам във вцепенение как отминава покрай мен? Какво да облека днес? Капучино или чай? Да изкрещя ли за помощ или да почакам докато неизбежното се случи? Да си купя ли зелени чорапи с усмихнато човече?

И несъзнателно откачаш чорапите и ги мяташ в кошницата. После крачка, две, три... Вдишване, издишване, вдишване, издишване... You're the best. Все така несъзнателно.
Та, кое му е толкова сложното, питам аз?

8395 дни. Най-малко 8395 взети решения. 8395 успешно преминати изпитанийца. Щото дали си си купил паста за заздравяване на косъма на четката и искрящи и меки зъби или суперпаста, която мие вместо теб, диша вместо теб, мисли вместо теб, на края на деня пак си направил достатъчно добри избори, за да продължиш напред. And that's all that matters.

А в неделя ще ми правят баница със спанак!

Малък, незначителен ъпдейт

1. Шофьорът на автобуса ми казва добър ден, заповядайте и благодаря. И ми пожелава приятен следобед.

- Моля? - очевидно недоумявам.
- Приятен следобед. - повтаря той.

(Усмивка...)

2. Излизам от Т-маркет и за пръв път вдигам поглед изпод русия перчем, а от върховете на дърветата се чуват птичи песни...

(Усмивка...)

3. Happy St. Patrick's day тръбят навсякъде... Irish is in the air.

(А, това ли било...)

:)))

Faith promises to be back, maybe?
(Съмнителен поглед с повдигане на вежда...)

Вълшебният амулет на Жи (който аз провъзгласих за такъв) май работи...
(Усмивка...)

Глупавички реминисценции

Някога преди...

много зими и много лета. много закуски, обеди и вечери. много усмивки. много глупаво сини дънки. много четки за зъби. много прашни автобуси. много обувки, набутани в шкафчета. много рисунки в пясъка. много фантазии... за летящи колички и отровни гъсеници. много вяра. много корабчета, издълбани от кора на дърво. много безгрижие. много мълчание.

Имало едно малко момиченце. Слабичко и русоляво. Дребничко, крехко и болнаво. С обичливи родители, малко приятели и много... Lego. Защото малките крехки дечица не могат да издържат дълго в детската градина. Те прекарват повече време в големи бели сгради, с хора, облечени в бяло, френетично търсещи слушалките си, които се оказват на врата им. Малките крехки дечица побъркват тези хора с мълчанието си. Не защото не могат, а защото не искат да говорят. Защото комaндата "говори" е твърде безсмислена сама по себе си. Защото преди да говориш трябва да имаш какво да кажеш. А момиченцето нямаше какво да каже на тези хора, които по цял ден влизаха, излизаха, разглеждаха някакви неща, питаха как е, може ли да ходи, може ли да следи химикалката с поглед, може ли да си докосне носа (естествено че можеше да си докосне носа, що за идиоти???)...
Момиченцето със сигурност беше едно от най-забавните неща, случвали се в отделение за онкоболни. Защото моментално след като бъдеше обявено за неспособно да се движи и говори, изприпкваше до манипулационната и сестрите прихваха в смях...
През дългите седмици и месеци момиченцето обожаваше да чете книжки. Да строи къщички от Lego. И да чете книжки отново.
Студентите бяха най-досадни. Идваха на групи, гледаха странно, изучаваха, разпитваха, опипваха, тук боли ли, там какво усещаш, вдигни си ръката, подскочи, завърти се, направи се на умряла, хайде сега излай, добро куче... Нищо чудно че при поредното им посещение, момиченцето се скри под масата в занималнята. Да си намерят друго опитно зайче.

Неизвестно време след...

безброй изчетени книжки, безброй изградени и разрушени къщички, костно-мозъчни манипулации, плазми, тромбоцити, левкоцити, еритроцити, хормони и какви ли не други митологични чудовища...

по улиците тича вече не толкова малко и крехко момиченце. Все така русоляво. В лилав плетен пуловер. Баба му тича зад него, колкото може, и се опитва да го прибере вкъщи. Момиченцето се скрива зад дърво, за да не го намерят, нали така правят по филмите.
Две какички минават покрай дървото, чуват викащата баба и се изкикотват...
-Не можеш да се скриеш, много си дебело.
-Знам.
А знаеше ли всъщност? Никога не беше мислила за размерът на тялото като нещо, което има значение. Никога не беше мислила за размерът на тялото изобщо. И никога не беше мислила, че някой може да мисли за това. Дума като дебел можеше да се отнася за пуловери, книги, котки... но за хора...? Но пък тези момичета... те бяха слаби. Те сигурно можеха да се скрият зад дървото...

Момиченцето тръгна на училище. И стоеше до кошчето за боклук в двора, за да не го забележат. Опитваше се да не каже нещо глупаво, за да не го забележат. Да не привлича внимание изобщо беше най-добре...

А момиченцето не беше глупаво. Дори беше по-умно от връстниците си. И не беше толкова дебело. Но нямаше кой да му го каже.

15 години по-късно, след награди от литературни конкурси, олимпиади по химии и биологии, отлични оценки, участия в театър, много прекрасни приятели, тя не е малкото пухкаво момиченце с лилав пуловер зад дървото. Но продължава да й се иска да се скрие. И да казва "знам", когато я заболи.

И безброй пъти са й казвали, че е хубава, прекрасна дори. И безброй пъти й се е приисквало да стане невидима, защото е привлякла внимание.

А мълчанието... то не е липса на интерес, не е бягство, не е наказание. Не е опит за привличане на внимание, за цупене, за дистанциране... То е страх. Глупав, инфантилен, ненужен, дразнещ, побъркващ страх. И означава, че ми пука. Твърде много. Ако можеше да се издълбае с лъжица, като тиква за хелоуийн, то вече щях да съм го направила. И да съм го изхвърлила някъде надалеч. Вместо това, обаче, го дялкам, малко по малко, докато се усети, че вече не му е тук мястото. И ще си отиде, знам го. Стига да не си тръгнеш преди това.

Let it all out

Искам...
да крещя.
Да спя.
Да трещя.
Да счупя някого от бой.
Да хвърлям енергия в празното пространство.

или..

Да стоя тихичко на слънчева пейка.
Да чета, да пиша, да знам, да мога, да виждам, да бъда...
Да се събуждам с усмивка и кафенце...?

...

Вместо това

Губя. вяра. в. не. всичко. но. достатъчно.

И не проумявам.

И се възмущавам (и огорчавам?).

И искам да седна и да пиша, истерично, както ме боли. Не, не ме боли. Бясна съм. А вместо това отварям сайт за рецепти с картофи и слушам радио NRJ. Къде е грешката в матрицата? И не, определено не си мисли, че ми пука. Защото аз не съм сайт за онлайн гейминг и при мен достигнеш ли ограничението за депозиране на помия, това е. Не можеш да се свържеш с отговорния отдел и да поискаш увеличение на лимита. Защото и без това е бил прекалено висок. I'm taking back my love ми припява Enrique Iglesias от рАДиото.

Нямам какво да си взема обратно.
Защото ме е страх да дам.
Страх ме е, че ще го вземеш и ще избягаш.
И въпреки това...

Мога така. Мога и иначе.

И ще съм добре всякак. И почти си вярвам.

Мога да пренебрегвам важните неща, за да се впрягам за незначителните. Мога да се вкарам в грозни филми с дори незаслужили роли лица. Мога да прееба всичко и да махна с ръка. А мога и да не.

Но нека говорим за нещо друго, нещо хубаво...

За мокър мартенски сняг, за вино, свещи, прах за пране, за курса по масаж, на който така и не се записах...


Не става. Не излиза и половината от това, което е вътре.

И накрая пак ще бъде прочетено грешно, знам си. Ако изобщо. Затова отсега казвам - не, няма (почти) нищо общо с теб, в случай, че си вкарваш филма.

I'm just cracking the whip... (да, знам, английския...)

И кокоши крак за разкош...

Терафлу, лимони, греяна ракия и Infected Mushroom! И ако някой вирус ви се опре след всичко това, заплашете го с работа. Аз със сигурност бих си плюла на петите.

It's been a long time, long time now...

Чудя се тези дни дали с натрупаните от мен бонус точки в програмата за лоялни клиенти бих могла да си закупя продуктът вълшебна пръчица, която да премахва страхове, отрицателни енергии, акумулирани умори и всякакви подобни нежелани ефекти, придобити под влияние на експерименталната система Живот, пусната под пилотно изследване версия 13.01 (примерно). И ако не, то тогава дали би било възможно да получа някакъв бонус под формата на спокойствие и мързеливи слънчеви дни като компенсация...? Обещавам съвестно да си го заслужа, да спазя всички срокове, да изпълня всички критерии, да си ям супата, да си вземам хапчетата, да си правя тестовете, да си чета ъпдейтите, да се впрягам за щяло и нещяло, да откачам, да се закачам обратно, да си говоря сама и да не говоря когато всъщност трябва, да се обяснявам, да се укорявам, да побеснявам, накрая да схващам колко е просто всичко и да се връщам към любимото си simple is best. И още - да слушам. Най-вече това:

А, кво ще кажете? Може ли, може ли, може ли, може ли, може ли, може ли, може ли, може ли, може ли????????????????????????????
I promise I'll gamble away mi frights...

"new lives of corporate shits"

sworn to protect

Не знам.

Не съм сигурна.

То не е важно.

Ще получиш паническа атака след 5, 4, 3, 2, 1...

Получаваш паническа атака.

Не съм сигурна.

Айде, ще ви кажа.

Губя контрол когато...

Tsveti, are you with us?

Small blind, Big blind, Royal Flush, Full House, Money in the pot, Webmatser ID, Raked hand, Sign up bonus, Neteller, Affiliate, Verification code, Transaction history...

Водка, водка, водка, бира, водка, водка... Capoeira.

take it from a Taurus

Don't believe what you don't see.

Don't trust if you're asked to.

And Diamonds always win over Hearts.

never enough

For fuck sake, come on then! Everybody get a piece of me! Clench those teeth and finally get to the bone. Let me hear it crunch, be it the last thing. And then spread pieces of warm flesh all around. But stop bleeding me slowly like a twisted little predator, fooling around with its prey. For I shall not die soon, nor shall I live! I'm just paused and waiting. So what the hell's it gonna be?

phrasals

move in
step forward
go for
fuck up fuck off
take back
put in
make up
go ahed sleep over
act on
rat on
bet on
measure up
live up to
screw up screw around
mope about
quiet down
settle for rage about
care for care after look over look behind
look forward!
hack around hang around
hang in there
cope with
deal with
dig into
shut down
shut up
shut on shut off (shuttle?)
fall behind
fall in
log out
cut off cut off cut off

valium... or eluvium

Let's talk.

И ако този път не го взема? Защото не мога, защото не искам, защото съм тъпа, защото съм инат? А ако имам ниска оценка? Ако не запиша магистратура? Ако не работя в сферата на това, с което 4 години си уплътнявах времето? Am I automatically labelled "failure"? Приятелите ми ще ме обичат ли по-малко? Ще ме обичат ли изобщо? Ще ми се подиграват ли? Ще говорят ли зад гърба ми? Ще ме гледат ли съжалително? А родителите ми все още ли ще се гордеят с мен? Ще заемам ли същото място в сърцата им? Ще бъда ли по-различен човек, по-малко човек, по-лош човек заради една оценка? Заради последствията от нея. Заради изборите си. Заради изборите които не искам да направя, защото не са мен. Заради иборите които не съм направила, защото съм се страхувала. Заради страха, че си оценяван не като човек, а като система от провали и успехи... Заради всичко което "обществото" очаква от мен, а аз няма да му го дам. Защото не мога, защото не искам, защото не съм тъпа, но съм инат. Защото съм на 23, без ясна представа за желанията си, целите си, ценностите си, стремежите си и уменията си. Защото съм чаена лъжичка и се нося в океана, търсейки течен шоколад, в който да се потопя. И защото се питам... ще ме обичат ли и след това?

Flashback

Пък аз си кисна в апартаментчето и правя безуспешни опити да чета за държавния. Междувременно в главата ми профучават изрезки от моменти... Аз и Сънчо киснем на тераската ни в студентски в някоя топла лятна вечер и пуфтим безпределно изтрещели от поредната сесия. Отсреща Витоша се вижда едва-едва иззад грозните блокове и пластовете смог, а някъде под нас бумти поредната сватбена вакханалия... Аз сърбам традиционното 3 в 1, а Съни се развява, наметната със зелено Алиталианско оделаце... И тогава повече не ми трябваше. Нито хол, нито кухня, нито дори хладилник, пералня или прахосмукачка.

In irish movies we trust! *

Хм... не знам... то няма име... те самите нямат имена... и не ми се ще да пиша глупости за нещо, което не знам съвсем какво е. Просто искам да го споделя. Такова безименно, някак вътрешно, далечно и адски близко понякога.

Once.

* Erm, well, in British too, undoubtedly...

Antistress

За пръв път от поне 5 години си купих зимни обувки. Студ ли, криза ли, или временно умопомрачение, не знам, но резултатът си седи кротко в кутията на леглото ми. И не че не съм имала желание преди... е, добре де, не съм... but it's all about meeting the right ones. И когато те се появят, просто знаеш. И прекрасни са. Заслужават си 5 години въздържание и кецове пълни със сняг. Сега съм спокойна, че дори и да умра поради липсата на хляб, ток и източници на топлина, то краката ми ще бъдат на сигурно и топло, обгърнати от висококачествена овча вълна!

Три пъти ура за житейските кризи и шопинг терапията!

Every now and then say "What the fuck!". "What the fuck!" brings you freedom. Freedom brings opportunity. Opportunity makes the future.

За собствена смеСка...

Не мога да си избия ето тази песен от главата. Мда, знам, поредната лиготия, но нали и без това съм кифла и слушам глупости, така че ми е позволено.
И припявайки си "да е честита година нова", обикалям все така неориентирано и гледам все така объркано по същите улици, в същите градове и усещането ми е не съвсем като за нещо ново, но и не съвсем като за нищо ново. И колкото и здравият ми телешки рационализъм да ми набива като с чук за пържоли в главицата, че времето е нещо много относително и независимо от това колко фойерверки си пуснал на 31-ви декември в 12 вечерта, то това не сваля отминалата година от гърба ти, а само облича следващата върху нея, все пак някъде високо над всичко това грее една ангелска усмивка, вече далеч не толкова русолява, поради смело отрязаните златисти кичури в последните миналогодишни дни, в самоубийствен порив на смелост, дързост, красота, откровение, подчинение и опит да си докажа, че всичко мога, че от нищо не ме е страх и че нищо няма чак такова значение за оцеляването, освен самото то... Задъхах се. Точка. Но то година ли бе да я структурираш... в изречения със запетаи, точки, главни букви и Чавдарова* знае още какво! But I'm fоckin' Mozart! I can do what I like :)
Една година... колкото да се сдобиеш със синусова аритмия, с цяла камара нови приятели... все страхотни..., с ъпгрейднат отчаяно-куражлийски поглед над света, със страхотни мускули на ръцете и краката, с тен дори, с огромни дози гняв, с достатъчни дози щастие... Колкото да се събудиш, да се намериш, да се изгубиш отново, да се влюбиш, да разплачеш, да се влачиш, да подскачаш, да се усмихваш, да те боли, да болиш, да пътуваш... в себе си и отвъд, да растеш, да се променяш, да искаш да промениш, да разбереш, че можеш, да даваш, да не се страхуваш, да танцуваш, да преяждаш, да се случваш, да бъдеш ангел, цвете, зайче, мече, кифла, twat, bitch, bestest buddy, да си го заслужиш и да се гордееш с това.
Косата ми е различна, ноктите ми са различни, дори смених предплатената програма с абонаментен план (което за човек, който от години яде една и съща салата в О!шипка, защото е решил, че това му харесва и няма смисъл от експерименти, си е направо все едно нюйоркчанин да се вдигне и да отиде да дои кози в Родопите) и всичко това не е благодарение на новата, а на отминалата година. И се благодаря за това, че я имаше. С всичките й истерии, разбити сърца, боклук, бетон в ноздрите, кръв, трева, слънце, псувни, алкохол, усмивки, хора, открития, откровения, дързости, желания и още и още и още...
И не мога да не кажа, че тази беше една от най-добрите! Да, спомням си ужасното лято в Щатите, спомням си ужасната февруарска сесия, спомням си тревожните пристъпи, болките в сърцето. Година, толкова наблъскана откъм неща, хора, случки и уроци, че свят да ти се завие. И благодаря на 2008-ма за всичко това. Because I'm still standing... as even a better version of myself.
А на 2009-та благодаря, че ме събра, ако не с всички, то с голяма част от хората, на които принадлежи неправилно биещото ми сърце. Че ми позволи да подскачам и да лудея до пълно изтощение, да се почувствам щастлива, намерена, можеща, обичана и обичаща. Само някой да ме беше предупредил каква ненормална мускулна треска ще ми донесе всичко това! И въпреки всичко предвкусвам, че тази също ще е една от добрите. Поръчала съм си го така. Пък God is a DJ и изпълнява музикални и всякакви желания. Няма да ме разочароваш, нали нова годино :)

* В седми клас сънувах кошмари с граматика заради тази жена...

П.С. Честита нова година, my friends! Усмивки на лицата и песен в сърцата :)