сряда, ноември 03, 2010

The Invitation

In a state of total despair at 4:45 am I started searching the web on how to find out what really interests me in life (almost as pathetic as googling how to boil an egg). So here's what I stumbled upon:

" It doesn't interest me what you do for a living. I want to know what you ache for and if you dare to dream of meeting your heart's longing.
It doesn't interest me how old you are. I want to know if you will risk looking like a fool for love, for your dream, for the adventure of being alive.
It doesn't interest me what planets are squaring your moon. I want to know if you have touched the centre of your own sorrow, if you have been opened by life's betrayals or have become shrivelled and closed from fear of further pain.
I want to know if you can sit with pain, mine or your own, without moving to hide it, or fade it, or fix it.
I want to know if you can be with joy, mine or your own; if you can dance with wildness and let the ecstasy fill you to the tips of your fingers and toes without cautioning us to be careful, be realistic, remember the limitations of being human.
It doesn't interest me if the story you are telling me is true. I want to know if you can disappoint another to be true to yourself. If you can bear the accusation of betrayal and not betray your own soul. If you can be faithless and therefore trustworthy.
I want to know if you can see Beauty even when it is not pretty every day. And if you can source your own life from its presence.
I want to know if you can live with failure, yours and mine, and still stand at the edge of the lake and shout to the silver of the full moon, 'Yes.'
It doesn't interest me to know where you live or how much money you have. I want to know if you can get up after the night of grief and despair, weary and bruised to the bone and do what needs to be done to feed the children.
It doesn't interest me who you know or how you came to be here. I want to know if you will stand in the centre of the fire with me and not shrink back.
It doesn't interest me where or what or with whom you have studied. I want to know what sustains you from the inside when all else falls away.
I want to know if you can be alone with yourself and if you truly like the company you keep in the empty moments."

A poem by Oriah . Nevermind I have no idea who she is.

сряда, октомври 20, 2010

понеделник, октомври 18, 2010

Story time

Вярно, не е краят на ноември, но пък съвсем си е време за приказки, филифьонки и други подобни неща. А тази веднага ми стана любима. Малко напомня на някого, когото бегло познавам :)

ФИЛИФЬОНКАТА, КОЯТО ВЯРВАШЕ В БЕДСТВИЯ


Имаше едно време една Филифьонка, която се залови да пере голямата си парцалена черга в морето. Търкаше с четка и сапун до синята ивица и изчакваше всяка седма вълна, която идваше тъкмо навреме и изплакваше сапунената пяна.
После търкаше до следващата синя ивица; слънцето топлеше гърба й, а тънките й крака бяха потопени в бистрата вода и тя триеше ли, триеше.
Беше мек и спокоен летен ден, от онези, които са най-подходящи за пране на килими. Вълните се надигаха бавно и сънливо, за да й помагат, а около червената й шапка бръмчаха няколко едри горски пчели, защото я мислеха за цвете.
"Преструвайте се вие! - мислеше си мрачно Филифьонката . - Знам аз какво ще стане! Винаги е толкова тихо и спокойно преди да настане бедствие."
Тя стигна до последната синя ивица, остави седмата вълна да я облее, а после изтегли цялата черга в морето, за да я изплакне.
Под водата скалата беше гладка и червена и по нея светлееха игриви слънчеви отблясъци. Те танцуваха по краката на Филифьонката и бяха позлатили десетте им пръста.
Тя потъна в размисъл: "Би трябвало да си купя нова шапка - оранжева. Или да избродирам слънчеви отражения по старата. Златни. Но, разбира се, няма да е същото като да се движат. И освен това какво да правя с новата шапка, когато дойде страшното? Все едно, мога да замина и със старата…"

понеделник, септември 27, 2010

A hitchhiker's guide to heaven and hell

Десет дни, 3000 километра, четири държави. 550 километра на предната лява седалка - България и Гърция. 2450 километра, където падне - България, Сърбия, Хърватска. С Меги, без Меги, в коли, бусове, тирове, при българи, сърби, хървати, македонци, турци... Турци - yok problem. Сърби и хървати - Hvala! Hvala! Hvala! Македонци - луди луѓе. Българи - ...

Да кажем просто, че пътуването на стоп не е за мен. Стара съм вече, не ги мога тия работи. Несигурността на утрешния... какво ти, на днешния ден дори, не крие никаква запленяваща очарователност, а болезнено притеснение, което в края на деня намира своя си път навън.

Търпение му е майката, казва Денц, а от него аз имам много. И късмет не ни липсва, не може да се отрече. Намерихме си Милан, с който 300 километра си говорихме за балкански живот и филми за цигани. И се оказа, че е гледал филма за 22-ри блок (да се чете 'Хотел рай') и мислеше, че е сниман в София. После човекът с невероятната озвучителна система, който слушаше Michael Jackson и който ни остави по средата на нищото, някъде около Zagreb. След това нас ни намериха лудите германци, спринтираха с нас до Нарния, само за да ни покажат вратата, която води към другия свят. И въпреки всичкото им старание пак изпуснахме кораба-майка. После те изнудиха един нищо неподозиращ, невинен хърватски германец да ни закара до центъра на Zagreb, което той смутено и безропотно направи.

Там - топъл хостел, легла, чисти чаршафи, безвкусен чай, сън и кратка разходка. После обратно в Нарния и напред към Rijeka. Качват ни двама младежа и ни питат дали сме танцьорки някакви, а ние им обясняваме, че сме българи, после дълго мълчим, докато те говорят помежду си и от време на време ни обясняват как Rijeka бил най-мръсният и гаден крайбрежен град, в който можем да отидем. Все пак ни стоварват в центъра му и не след дълго се озоваваме в единствения там хостел. И отново разходка, сън, закуска, разходка, Адреатическо море, кристално влюбване и пак на път.

От Rijeka с дядото моряк до някакво село на 20 километра, откъдето правим най-красивия стоп до самото крайбрежие и хващаме експреса от баща и син, които ни предлагат работа в семейния им бизнес на туристически кораб и безплатни нощувки в една от 5 стаи по избор на остров Rab. Ние обаче трябва да стигнем до Senj, за да допълзим след това до Plitvicka jezera. Подаряват ни карта на Хърватска и пенсионираме 20 годишната такава, която има Денц.

От покрайнините на Senj се стопира трудно, почти невъзможно, гледат ни като безполезни изкопаеми, спират, за да ни предложат себе си и разни плътски уж удоволствия. Учтиво отказваме и тази оферта и сменяме мястото. Новата локация ни донася хърватска баба, живееща в Цюрих, говореща безумен немски диалект, която не беше много уверена в карането на новата си автоматична кола. Освен това очевидно не знаеше, че все пак езиците ни не са чак толкова различни и 'Тежко ми е' и 'Жал ми е' си е съвсем разбираемо за две привидно изпаднали българчета. След като не успя да ни намери място за спане в Otočac, ни остави на гарата с тежка въздишка, а ние поехме по незнайния път, набързо проговаряйки хърватски. Очевидно Sobe za spanje свършва работа, продавачката на вестници мълчаливо ни упътва и след около километър нервно оглеждане намираме оазис с табелка 'Zimmer Rooms Privatne sobe'.

Топла стая, евтина дори, сигурност и спокойствие за цяла една нощ, мисълта, че сме близо до целта. По изчисления и слухове - Plitvicka jezera на 30 км. от Otočac. На сутринта - мъгла, бисквити, кафе в кутийка и гордо вдигнат палец. Не спират. А и пътя този ли е? Бисквитки за стопа. Търпени и вяра. Във вярата е май разковничето, ама често ми се губи. Минават, заобикалят, спират, не за нас. На 100 метра спира кола. Спира и си стои. На безопасна дистанция. Поглеждаме с надежда, но няма знак. Махаме. След неизвестно време колата все пак обръща и идва към нас. Двама хърватски дядовци, свалят стъклото и питат за къде сме. Plitvicka jezera. Хм, не са натам. Но ще ни хвърлят до разклона. Минаваме го. Не, няма да ви оставим тук, по-надолу има друг път, по-добър. Напрегнато мълчим. Добре. Нова табела Gospić, дестинацията на дядовците - напред, Plitvicka jezera - наляво. Не спират. Знаете ли, по този път не минават много коли, ще ви закараме, те са 60-ина километра... Онемяваме. А те не само ни закарват, но и не ни оставят, преди да сме си намерили къща за преспиване.

Село Jezerce, пълно с къщи за гости, спираме пред първата, говорят с жената. Имате ли свободни стаи? Имам, само една обаче. Е, става, ние имаме само две девойки, забрахме ги на стоп... Аааааа, не, не, нямам... Три крачки назад. Споглеждаме се. Те махват, елате, елате, тук познаваме един човек. Спазаряват ни стая, подбиват цената и казват да споменаваме хърватския народ с добро като се върнем и като видим стопаджии, да ги качваме. Обещаваме и още как. Иде ми да ги разцелувам дори. После ни оставят да се наслаждаваме на националната им гордост Plitvicka jezera.

Езерата са абсолютното безумие. 16 на брой, километри вода и зеленина. Губим се във времето, водопадите, омагьосаните гори, искрящо зелените мъхове, полазили дърветата и кристално чистата, лазурно синя вода. В края на деня сме изтощени от обикаляне и запечатване на моменти. Вечеряме в селското бистро, после спим бързо и нервно, ставаме в 6, за да хванем автобус за Zagreb. Пътуваме с местните тийнеджъри, отиващи на училище и слушаме едновременно хърватски турбо-фолк, диско и разни електроники от телефоните им. Загребски автобуси ни отвеждат отново в Нарния и оттам за пореден път вдигаме палец, този път спокойни, че трябва да стигнем в Beograd и да спим при приятели.

Не след дълго спира македонския дядо, който кара кола за 250 Евро, която току-що е купил от Словения и кара към Skopje, за да я продаде. Взима ни директно за Beograd и ни черпи с круши. Подава ми нож, за да ги обеля с думите 'Само нема да ме колите' :)

После не спира да ни налива с бира, да ни тъпче със снакс и да ни приканва да си правим сандвичи и да хапваме. Сваля ни в Beograd привечер с препълнени стомаси и продължава неуморно към Skopje. Ние се намираме с Крис, който ни приютява за вечерта, налива ни с още бира и пелин (който е някаква съвсем различна от нашия пелин смес от горчиви билки) и ни замъква по белградски клубове, 3 в рамките на половин час. Уморени го зарязваме в 2 през нощта и като слепи кученца надушваме пътя обратно към къщата му, където спим безпаметно до късно на другия ден.

Тук правим груба тактическа грешка и след като ставаме, пием кафе, мотаем се и разглеждаме Beograd, предвождани от Крис, шегуваме се на българо-сръбски, смеем се, говорим за пътешествия и музика и се озоваваме на магистралата чак в 4 следобед. Вали, духа, студено и мрачно. Взема ни шофьор на бус само до близката Puterina, където мислим, че ще е по-лесно да стопираме. Но не е. Оставаме там с часове, подгизваме стабилно, мръква се. След дълго махане спират два български тира и ни предлагат да ни закарат до София, но всяка от нас в различен тир. Замисляме се, но отказваме и продължаваме да махаме. След часове ни взима човек, който пътува до Ниш. В колата е топло, но ние, все така подгизнали, треперим. Отбивка от магистралата, плескавици, бюреци, студен чай, пак ни нахранват и продължаваме.

При Ниш ни оставя на място, което мисли, че е добро, защото има два ресторанта. Казва, че там се хранят много българи и ще се намери кой да ни вземе. Благодарим, слизаме, изпиваме по един чай и отново махаме. Табелката 'София', която сме направили още в буса, който ни откара до Puterina-та се е разкапала в ръцете ни, но все още става. Махаме отчаяно, аз 'нахранвам' стопа с парчета плескавица. Иронично, кучета я изяждат. Това, с храненето, го научих от Тольо (поздрави, човек :) ), носело късмет. Минават българи, и празни и пълни коли, но не спират. Все по-отчаяно махаме. Спира тираджия. Казва, че ще ни откара до границата. Щастие!

Пропътуваме с него 5-10 километра, застигаме българска кола, влачеща се след български автобус. Тираджията започва да маха, да свири с клаксона, спира и набързо прави задръстване, автобусът спира до него. Обяснява, че сме българи и сме го закъсали. През това време ние търчим до колата отзад, но жената до шофьора размахва пръст, който не търпи възражение. Притърчаме и до автобуса, обясняваме на шофьора цялата ситуация, искаме да си платим дори, но и той е неумолим. С държавна група сме, не можем да ви вземем. Отпрашват и ни оставят на пътя, тираджията казва, че се отбива някъде да спи и също изчезва.

Тук сме преебани отвсякъде. Повървяваме малко до някакво светло място с магазинче, естествено затворено, защото е след 12, а малко по-надолу очевидно има кръчма, от която се разнася сръбска чалга и влизат и излизат съмнителни същества. Околостите са тъмни и хора няма. Прилича на някакво безлюдно село или крайпътна станция за отмор на тъмни балкански субекти. Отчаянието е пълно, колите профучават наоколо със свръхзвукова скорост, от време на време някой присвирва с клаксон, ей така, за идеята. Там, признавам си, не издържах и го ударих на гняв, яд, рев и всички отрицателни емоции, на които можех да се поддам. Обмислихме вариантите да платим на някой от селото да ни закара до границата или до Ниш, за да си хванем влак. Но набързо отхвърлихме мисълта, след като единствените живи същества наоколо вероятно бяха безумно пияни. Писахме отчаян SMS на тати (Деничка, бе, нот дъ риъл уан, да не съм луда...), хранихме стопа отново и се надявахме.

И тъкмо бяхме писали отчаяния зов за помощ, отново спря тир. Каза, че е за София и втора покана не чакахме. Настанихме се, както обичаше да казва баба, като кучка в каручка, той наду парното и ни обля блажена топлина. Разговорът почти не ни се получаваше, защото не говорим турски, той пък не говореше нищо друго. Черпи ни турско кафе и локум в крайпътно кафене Istanbul. Свали ни на границата и се нареди на тировата си опашка. Ние минахме пеша пред невярващите погледи на митничарите, озовали се в странната компания на още две изпаднали пишман-туристки. Трудно ги накарахме (митничарите, де) да повярват, че не сме с тях и за пореден път си разказахме историята. Те ни казаха да внимаваме с горнобанската. Е, не знам какво, тях питайте.

Вдишахме щастливо български въздух, тръшнахме се на бензиностанцията и зачакахме нашия човек с тира. Той се забави, но все пак се появи, ухилен, прибра ни, черпи ни със словенски шоколад, говори ни на турски, иска ни телефоните и накрая ни стовари в София призори.

Не си спомням да съм била по-щастлива да се озова в този сив и задушаващ град. Никога по-щастливо не съм цапала през дупките-локви и не съм се радвала на заобикалящата ме грозота. В таксито към къщи продължих да говоря високо, отчетливо и с опростени понятия като 'това е добро'. Тялото ми се прибра вкъщи, премръзнало, изморено, неспало, а душата, не, не си я оставих в хладилника, нея още я чакам да се прибере.

Така че, деца, ако не сте готови, или ако просто това не е вашата чаша чай, не опитвайте това извън къщи. Ако сте телета като мен, винаги имайте и план Б. А аз сега ще заключа лошото в този пост и ще оставя само хубавите спомени :)




вторник, септември 07, 2010

Imagination to reality

Нали знаете как, ако много силно искате нещо, то то се случва. Или в случая как, ако в магазина до вас се намира най-сладкия малък зайо на света, то той на секундата става вашият Унуфър! Та ето го и него:


събота, юли 31, 2010

Swingaby

Та-ра-да-дан-та-да-даааааа!

Мне. Не така.

Та-даааааааа!

Воала!

Алеееее-хоп!

Така по-добре ли е? Хайде, зарадвайте ми се малко, де. Нали ме нямаше едно известно време. Не знам мързел ли, или липса на движеща жизнена енергия, ама ей на. Вдигаш чашата, сваляш чашата - 3 месеца. Тц, тц, тц, как си лети пустото му време! Аз някакъв рожден ден съм била имала. На 25 съм била станала. Едно време си се представях голяма и зряла жена на тази възраст. Къдееееее ти. Влача се по улиците като окаян призрак и събирам от интересни по-интересни погледи от мирните, никому-лошо-не-мислещи граждани. От празнуването на въпросния ми юбилей имам смътен спомен за традиционна празнична кавга в тесен семеен кръг.

След това биде мрак. Два месеца нощни смени, литри, не - тонове и цистерни кафе, шоколад, енергийни напитки, клечки за очи, похъркване в офиса, безумие. Съвсем междувременно, на заден план протичат продажба на старата ми квартира, с огледи в мое, спящо посред бял ден присъствие, и от наша страна огледи за нова квартира с неистови старания да съчетаем очевидно разминаващите ни се вкусове и виждания за липса или наличие на стени в жилището...

Бога ми, видяхме всичко. И бяха малки, големи, твърде скъпи, твърде евтини , в твърде централни и не достатъчно централни квартали. С твърде много обзавеждане или с недостатъчно такова. С ръждиви перални, счупени печки, миризливи хладилници, (перфектни миялни машини и климатици), изгнили гардероби, микроби... Оглед #463 протича по следния начин: Стрелбище, детска градина, блок. Последен етаж, малък двустаен апартамент, примерно 60 квадрата. Спалнята - празна, може да побере максимум едно двойно или човек и половина легло.

Хазяйката:

- Хубаво, тук ще купим легло, ама на вас ще ви трябва още едно!

Смигаме й, подсмихваме се:

- Няма проблем, не ни берете грижа.

- Е как, млади момичета сте, не сте монахини! Ами като ви дойдат приятелите на гости, четиримата в едно легло ли ще си легнете?!

Осъзнаваме си грешката, плюем си на петите и търтим далеч от любопитни лелки-хазяйки, които ни държат сметка къде и как ще спим. После срещи с брокери, разходки, обаждания, кошмари, пот, кръв, безсъние и накрая находка! Лепящо листче-договор, капаро и бягство в Германия. А там Apfelmus, Stachelbeere, Rhabarberkuchen и Рена, недоумяваща какво се случва. Връщаме се в прекрасната си нова къща, в аристократична стара постройка, на последния, шести етаж, без асансьор.

Пренасянето е един малък разкош, траещ неизвестен брой дни, около 10-ина курса с Меги и неограничена физ-зарядка up and down the stairs. Дет' се вика - We like to move it, move it... Като теглим чертата, оказва се, че Моем Да Носим.

До ден днешен още се подреждаме в новата къща. Уреждаме се с маси, пердета, килими и разни такива изключително домашни и семейни неща. Имаме и засега въображаем, с тенденция да стане истински, заек - Унуфри. Мъкнем го навсякъде с нас, щото ни е жал да го зарежем сам вкъщи. Ако някой изяви желание да му прави компания, когато ни няма, моля да изпрати CV и мотивационно писмо на Unufri_home_alone@hrup-hrup.au /Only short-listed candidates will be contacted./

Междувременно успях да излъжа системата и да взема цели 2 отпуски през Юли (забележителните 5 дни сумарно, които обаче хитро се комбинираха с почивните ми Сряди и Вторници). Та тях посветих на морето, по което, Бога ми, не знам защо така отчаяно съм се побъркала тази година. 2 пъти дотам и обратно. С Меги, на стоп и с Червената стрела (aka C1). От заплануваните 10 дни, прекарахме на море цели 5, от които 3 и половина слънчеви. Няколко нощувки на хотел, една на бунгало и една на палатка. Оказа се, че няма нищо по-хубаво от това да се събудиш на плажа рано сутрин и да пиеш коктейли на същия този плаж, прикрит под сламения чадър на някакъв бар, докато отгоре се излива пороен дъжд, а по-късно някакъв човек пуска хвърчило. Твърде кратко продължава това щастие обаче и остатъкът от този иначе така идилично започнал ден бива прекаран в дремуцане в C1 и яко лющене на семки.

Back то life, back то reality. Back то work. Заварвам фоайето на офиса в нови цветове - графитено сиво и глобулско зелено. И двете са глътка свеж въздух на фона на досегашното бетонено сиво. A dream is finally coming true.

И в общи линии това е. Пък понеже всяка история трябвало да си има поука, ето ви тази: Ако някога ви хрумне да лекувате ужилване от оса/пчела/whatsoever с чесън, то, моля, намажете, повтарям само намажете засегнатата повърхност и не оставяйте този коварен лек да действа дълго, защото пък реактивния дерматит е упорито и гадно нещо и трудно се лекува.

Oh, and always wear sunscreen ;)

понеделник, април 26, 2010

How to be a genius

"Nothing is original. Steal from anywhere that resonates with inspiration or fuels your imagination. Devour old films, new films, music, books, paintings, photographs, poems, dreams, random conversations, architecture, bridges, street signs, trees, clouds, bodies of water, light and shadows. Select only things to steal from that speak directly to your soul. If you do this, your work (and theft) will be authentic. Authenticity is invaluable; originality is non-existent. And don’t bother concealing your thievery - celebrate it if you feel like it. In any case, always remember what Jean-Luc Godard said: “It’s not where you take things from - it’s where you take them to. "

Stolen from here.

Много ти благодаря за отровата!

Реших да изпонапоуствам разни стари неща, които по някакви причини съм надраскала някога и оставила да се търкалят в проектоблоговото пространство, нещастни и отритнати...

13.10.08

My days are bigger than me. My words are gone, but they've never even been here. And I'm small. I'm insignificant. I'm a particle. I'm floating. Floating... Do not stop me. Just give me direction.

Кашлицата се опитва да ме задави. Досадно е. А дори не пуша. Редовно. Какво е станало с гласа ми... Хапчета... и надали само. Просто. Така. Трябва да отида на фризьор. А не мога. Не мога да се откъсна от това парче.

If I had to choose a day to die it would be any day of my last 3 weeks. And I'd die happy. My days have never been more complete. My life has never been larger. Though it's always been larger than me. And my words have never been more insignificant. Though they've never been significant eonough.

My sweet suicide. Реване, кадаиф, широка усмивка от момичето зад щанда.

Искам да го направя хубаво. Даомашно. Уютно. А нямам време.


Идея си нямам какви демони са ме владеели тогава. Ако имах обаче, щях да изпълня всякакви езически ритуали, за да ги призова отново. А това с отровата бяха последните думи на някакви случайни жени, които долових някъде по улиците.

неделя, април 25, 2010

Vicious circle

Колкото по-сиви са стените на кутията, толкова по-синьо е небето навън. И колкото повече пътят примамва, толкова повече кълбото тежи.


събота, април 24, 2010

I'ma get medieval!

Е, няма да го продължа тоя Лондонски поуст пък. Който видял - видял, който не видял - попитал, който не попитал - си взел чантата, шапката, гащите и отишъл в Carrefour да граби мляко за 9 стотинки и да се сближава с още милион обез(у)моляли напоследък жертви на цивилизования свят. Че то и социализация си требе. Не може, Пено, по цял ден да ми седиш дома да доиш кравите. Те така се става човек - нахлузи налъмо и бегай у мола. Сено не знам да има, ама фураж колкото щеш. Евтинко за добитъка. За Лондон че ти редим га изведем козите на паша. Белким и някой чорап изплетем дорде гмечим сланината с лука от лани...

Ей така искам да живея. Май. Ама не ме разбирайте погрешно... не че не ми е хубаво да мога да си кръстосвам из Европата, че и извън нея, и да се фукам с последните модни парцалки дето съм си закупила на страхотно мега-гига-ултра намаление (вместо 599лв. сега плащате само 365 за тази страхотна двулицева чанта за еко-емо-етно-хипи-дзен-art имиджа ви, която ви предлага две алтернативи - пепел от рози на черни черепчета за вашите клубни вечери с приятели и дискретен леопардов десен за гала-вечерите ви в бизнес обстановка)! Да, та изключително съм признателна на вселената, че ми дава възможността да имам всичко това. Но все пак някак си... ами винаги съм била едно много назадничаво мислещо същество. Твърдо ЗА регреса. Мисля си, че трябва да грабнем каруците, вилите, търнокопите, лопатите и - обратно на село! Да си копаме картофите, да си плевим пащърнака, да си поливаме ягодите (ах, никога повече няма да опитам ягоди като тези дето баба гледаше на село!) и да си квасим млякото, да колим кокошки дори (да, толкова съм зла) и да затваряме прасета в буркани! Да ви кажа честно, на мен тия салати с авокадо, синьо сирене, хумус, кал и е*а ли го още какви лайна ми е***т произвелия ме майчин организъм. Или добре, айде да не са салатите. Ама знаете за какво говоря.

Честно, още утре бих си грабнала нещата от първа необходимост, като със сигурност първото нещо към което ще посегна са лаптопа, телефона, iPod-а, зарядните... та ще посегна, после ще спра, ще ги зяпам 5 минути, после ще ги метна в колата (виж, колите са хубаво нещо, макар че и те са ми черни) и ще ги кача на 1600-ина м. надморска, за да ги метна в някое бунище... такива поне много... после ще се сетя че и аз съм много еко-етно-art и не може така да замърсявам аз наляво и надясно с неразграждаеми боклуци и тихомълком ще си ги прибера. След това някой ще ме събуди с деликатно побутване по рамото и ще ми подшушне да си отпуша носа, че малко прихърквам и да не слюноотделям твърде много върху клавиатурата, че после ще се наложи да обяснявам...

Междувременно започвам да колекционирам кутийки от енергийни напитки. Приемам залози колко дълго ще откара това. Първите ми 4 са от Ниш, който проспах, ама така стабилно, че, Бога ми, не знам кой е карал до там и обратно. Имам само някакъв спомен за нечии ръце на волана, пищящи жени и деца и старци, скубещи белите си коси... Или и това го сънувах..? Както и да е. Имам си и любима напитка вече, но за съжаление се наблюдават известни проблеми с логистиката й...

Та, очевидно развивам пристрастености. Лоша работа. От кафето се започна, сега и на по-тежки вещества взех да минавам. Всичко, което може да ме задържи в състояние различно от това на дишащ зеленчук. Я ми кажете, баба ви колко Шарк-а на ден е трябвало да изгълта, за да си полее морковите? М? Мълчите ми, а? Аз ще ви кажа. Малко краве мляко сутрин за отскок, после и морковите си е поливала, и боба, че и деца е правила, че ги е и гледала, и свивала по някоя цигара със съседката Куна, когато дядото го няма. А н тъй. А ся... сериали ше ми гледат. Перли разни. Скучно им е на хората, скучнооооо... Ама друг ми беше на мен пойнта. Бе не може така, бе! Че ние за това ли сме правени? Да се трепем от 6 до 6 в корпоративните си кутийки, за да изкараме парички да се нахраним и облечем, че да дойдем на другия ден да правим отново същото. Хм. Не знам, ама за мен има нещо много гнило. И ме хваща много яд, когато вместо да ида да изрина 3 тона боклук от парка и да ги затикам в чували, от онея черните, които винаги изглеждат сякаш мъкнеш труп, до най-близкото сметище, аз трябва да се постарая да стигна възможно най-бързо до животоспасяващо устройство, което да ме постави в хоризонтално положение и да ми предостави гореспоменатата енергийна напитка преди огромната наковалня висяща над главата ми съвсем да я е смазала, оставяйки следи от бледосивкаво ежедневие. Ух, дългичко стана. Ама, сериозно, яд ме е! Много, ама МНОГО ме е яд!

четвъртък, март 25, 2010

So, I guess we should mind the gap?

Let this be a tale of how sometimes journeys need to be survived instead of utterly enjoyed. That's of course if you are unreasonable enough to go with friends. And, of course if you're lucky enough for them to be couples that have just split up. And if you're even more lucky, one of them will happen to be an obsessive-compulsive control-freak crazy genius artist that will make you wanna chew up on your own arm with requests for you to be the buffering substance between her and the ex-girlfriend that she supposedly cannot communicate with (which is why they're souping it up together when you finally give her that call) and meanwhile giving you a hilarious one-girl sit-down comedy show only by verbally picturing a video to the song 'All the single ladies' by Beyonce with Justin Timberlake playing the female lead in sexy leotard... God, this sentence is really making me pant...

Now, to make things even more spicy, throw in a pinch of a 29-year old minx, the ex-girlfriend, who is still undecided on how and what exactly to pack for her trip 7 hours before the flight. And who at the face of 6 hours remaining to take-off has the nerve to state that she does not really want to go and does not want to have anything to do with the above mentioned obsessive-compulsive control-freak crazy genius artist ever again in her life. Oh, did I mentioned that your amount of sleep actually depends on the benevolence of this person to pack up her s%#& and bring her a*% over as arranged so everybody can go to bed quietly and then leave together in the morning... See that happening?

If that's not enough for making your trip a completely unforgettable experience, consider spicing up the stew with another just ex-ed couple which you very nearly almost used to date, being with them every evening on a monday to friday basis (well, relatively, cause mondays and fridays are not what they used to be) and off-ing out there with them whenever there happens to be a regular weekend that can be spent away. Now, in this perfect, little, almost family-like portrait, where you have the part of the self-proclaimed infant with ambiguos sex, imagine going away with recently divorced mommy and daddy and mind the... well, not exactly the gap, but the flourishing Oedipus complex that is just about to take place in its full...

Now, if you have all the necessary components all packed and ready, then off you go. Out and in there! Loud and proud and pretty damn well wondering how exactly you are going to survive this. So, final review of what is now a seemingly pretty insufficient hand luggage - ear plugs - check; vitamins - check; tranquilizers - check; no sharp objects, no containers with substances under pressure, no harmful liquids - check; last drops of sanity... (following is a complete search of your poor soul cavities and finally...) - check!

So, at last, you find yourself armed with everything you need and ready to meet what has been the subject of long night and daydreaming and indulge yourself into an atmposhere of exploration, adventure and discovery!
And now: To sleep... perchance to dream: ay, there's the rub! For in that sleep of death what dreams may come when we have shuffled off this mortal coil...
Bugger off, Hamlet! Let me put my troubled mind to a three 'n a half hour rest before plunging into the unknown!

But alas, sleep has yet decided not to be and there you find yourself tossing and turning into a bed you have long been given the notice for, ticking away the minutes with that monstrous plastic time-killer on the wall. Tick-tock, tick-tock, tick-tock... This is practically hammering down the last nails in your coffin as you start imagining the first day of your trip ruined by insomnia, fatigue and complete lack of interest towards anything due to the above two. Finally, if you are a will-driven individual, you may find it in your unlimited abilites to get up and put the damn thing down, draining it of its devilish sanity-depriving source of power. And now... it's oh, so quiet, it's oh, so still. You're all alone, and so peacuful until... CLING-BANG-KABOOM-DING-DONG goes the passing by 126 year old tramcar in the background of your I'm-really-trying-hard-to-get-at-least-some-sleep self-awareness...

All attempts in vain, 3:50 am and off goes Beirut needling through your head the incredibe fact that, you see, It's been a long time, long time now...

The rest is some kind of blurry mixture containing dishwashing at around 4:10 am and some weary cab driver until first final destination is reached at around 5... All drama put on hold, check-in, boarding (unallowed liquids along) and 3 hours of solitude and silence, each of the amazing 5 seated safely away from others. No plane crash, no uncontrollable flight sickness, no eyes scracthed out. So far, so good!

Set a foot in London once and it will all be awesomeness. At least it should....


P.S: To be contuninued... or maybe not...


NB! With all written here, no hard feelings have ever been meant. I still love you all.

понеделник, март 08, 2010

8-ми март. Or something like that.

Great revelations today...

В таксито към работа, 'Тройка на разсъмване', Дарик Радио:

Дискусия на тема 'Какво прави жената жена?'. Multiple choice test с три блестящи опции. Dare pick a wrong one:

1. Това че изглежда като жена (WTF?)
2. Това че знае какво иска (No Comment)
3. Това че харесва мъжете (WTF? No Comment!)

Малко по-късно, колега в офиса:

'Честит празник, бъдете красиви. Мъжете само това търсят!' (I'm still searching for a reference to the above and below mentioned discussion, I believe they all read the same guide on 'How to be a prejudiced dumb-ass').

Междувременно дискусията по Дарик продължава. Какво прави жената жена?

1. Това че изглежда като жена.
2. Това че знае какво иска.
3. Това че харесва жжжжжжжж... мъжете.

Не знам. Аз залагам на 'жжжжжжжж'. Вие?

четвъртък, февруари 18, 2010

Empire state of mind

You know, I was wrong when I said I didn't love you this way. And I messed up. I messed up really bad. I was scared and confused, I still am. I can't take it back though, and can't make it right. I don't even know if it could all be started over, probably not. But I'm sick of pretending it's alright. And that I don't miss you. Things are not so black-and-white. Out of sight turns out not to be out of mind. And although I've almost gotten used to not knowing anything about you, it still hurts. Your ignoring me, your attempts to get even for what I did, the awkward moments when we accidentally meet. I wish I could just erase it all and fast forward or rewind to a happily everafter, or a happily everbefore. But this fairytale does not exist, does it? Am I such a fool for still thinking about this? I'm not expecting a reply. I'm not even expecting you to read. Cause this shouldn't be here... But think of it as an apology.

неделя, февруари 07, 2010

Beautiful nightmares and sudden explosions

Не, не са никак безметежни дните. Някакви малки кризи непрекъснато се просмукват в процепите на каменното ми спокойствие, набъбват, раздуват се и пропукват.... Експлоадирам и тихичко повръщам вакуумната каша в главата си, за да я сдъвча и преглътна отново, докато треперейки се правя на супергърл, размятам гаечни ключове, свивам цигари и кимам разбиращо. Мислено крещя и събарям сгради с поглед, усмивката ми е застинала в съвършена неестественост. Прокарвам език по устните, опитвам да я счупя, но е стегнала от студ, от стискане, от втoрачените погледи...

Стерилна злоба се е отцедила и материализирала наоколо под формата на ръждиви пирони, всичките мои.

Сънувам котки с опашки на парчета и плъхоподобна чинчила-самоубиец...

- Какво искаш днес?
- Нищо!
- Сори, нямаме...

сряда, януари 27, 2010

An everlasting smile

Днес ме е избило на някаква вселенска любов. И ако не беше пустия офис internet restriction, щях да ви наспамя с парчето, с което се дрогирам цял ден. Вместо това, пуснете си каквото ви е кеф, нещо от което ви настръхват косъмчетата на врата and think happy thoughts :)

вторник, януари 26, 2010

Small talk

Елитарна кучка? Не, не мисля, че съм елитарна кучка, по дяволите. Може да се държа хапливо, саркастично и дори агресивно понякога, но истината е (шшш, тихо, това ще ми развали имиджа, ако някой разбере), че inside the package съм едно голямо плюшено мече, което обожава да го гушкат. И онази вечер вкъщи с двете ми семейства беше едно от най-милите и прекрасни неща, които са ми се случвали напоследък. Не мисля, че една елитарна кучка би оценила факта как два пъти в рамките на една седмица се намира по някой Ники, който да ми смени гумата. Намират се и мама и тате, които се появяват като по поръчка, точно когато съвсем по елитарнокучкенски съм готова да орева света, защото е твърде страшно да трябва да бъдеш голям, когато всъщност си просто един малък принц. И после като едно задружно елитарно семейство кучки готвим и пием по повод това, че всичко е наред и че можем да прекараме поредната вечер заедно и дори да се забавляваме. Но нали съм елитарна кучка и в длъжностната ми характеристика не се вписват спонтанни изблици на сантименталност, то аз няма да кажа на прекрасните си семейства, роднини, приятели и съседски деца, че ги обичам и се радвам, че ги има. Ся, свийте ми една цигара, подайте коняка и да продължим да си водим естествения повърхностен разговор, моля.

понеделник, януари 25, 2010

City of gold

Искам да ви разкажа за прекрасното небе тази вечер. За меката златиста светлина наоколо, разливаща се над града като меден дъжд. За морския шах, очертан от следите на разминаващи се самолети. За светлините на светофарите, фенерите, прозорците, неоновите надписи. За детенцето, усмихващо се от съседната кола. За портокалите и букетът лилави цветя с подарък калинка... Усещането е горе-долу такова:

неделя, януари 24, 2010

събота, януари 16, 2010

Days counted

Action-packed дните започват в сряда. С мистериозният блокаж на сешоара в 6:50 сутринта. Докато си суша дънките, грижливо наводнени в 6:39. Продължават с липсата на сешоар у Теди и с наличието на печка "духалка". След това 204 което почти сме изпуснали, но въпреки това успяваме да хванем и раницата ми смачкана между вратите. Вътре Веси спи и не отговаря на никакви повиквания, махания, погледи, скимтене и въобще нищо. Кроасан и мляко за закуска и един почти неясен работен ден с включвания от лондонски и канадски баби и "Oh, hi, Jackie". В 5:10 се мятам на маршрутката и излитам. Out of town. Out of space. Out of everything. Just out. Централна гара, билетче, влак, тудуф-тудуф и съм в Пловдив, а бащаткото ме чака на гарата и ми се хили. Както обикновено. Може би заради олелията която вдигнах поради факта, че отново си бях забравила ключовете. А аз не можех и името да си кажа заради 3-те часа стискане във влака само и само да не отида до мизерните кенефи. Вкъщи ме посреща прасето изтегнало се по царски на единия фотьойл, мама полуспяща и топла манджичка. Чувствам се като клошар дето са го прибрали за празниците. Да го нахранят и изкъпят, за да е чист и свеж, готов за нови подвизи, кашони и кофи с боклук. Четвъртъкът е относително спокоен, с преобладаващи рождени дни на роднини, козметични процедури и тук-там някое кормуване или подаръкокупуване в последния момент. Agent 00Цвети се справя безупречно както обикновено. Междувременно се включва по някоя семейна драма, ей така за баланс. Петъкът протича далеч не толкова дзен започвайки с котешки изпражнения на килима и завършвайки с готовността ми да се издрайфам от изпражненията наоколо. Регистрации, годишни данъци, винетки, зимни гуми, пиле с ориз, яйца на очи, очи на яйца, too much information. И точно преди да си кажа стига и за пореден път да си хвана автобуса бащаткото се мята с мен в колата и 150 км аз съм зад кормилото, а той ровичка я парното, я касетофона. И после в 10:24 тичаме в подлеза на централна гара, дори не успяхме да кажем едно "Благодаря" на ватмана. Не ми дава да му купя билетче, праща ме да се забавлявам и се качва на влак за пръв път от... ХХХХХХ години. И аз се запътвам с все лаптопи, фотоапарати и касетофони на "Гуца парти" да бъда с тукашното си семейство. Което е почти такова, като изключим факта, че най-якия баща на света пътува с влака, за да се прибере в 1 през нощта и да ходи пеш до вкъщи. И дори да ми се обади, че е пристигнал и има забавни истории за разказване. Винаги има забавни истории по влаковете казвам му аз, поемайки си въздух след като изпълзявам от тематичната дупка, в която, О, Венето, защо се навряхме? А там нивата ми на hate толкова се покачват, че се прибирам и Гери го отнася за една нищо и никаква капачка от Туборг в тъй наречената ми стая. Пък ключовете ми за вкъщи все пак се оказват в раницата, където са си били през цялото време.

четвъртък, януари 07, 2010

Cranes in the sky



И настръхнали кристалчета щастие пълзящи по гръбначния ми стълб. I'm not sure they know their way. But it's alright. Everything is perfect now.

неделя, януари 03, 2010

Heartbeats

One night to be confused
One night to speed up truth
We had a promise made
Four hands and then away
Both under influence
We had divine sense
To know what to say
Mind is a razorblade

To call for hands of above to lean on
Wouldn't be good enough for me, no

One night of magic rush
The start - a simple touch
One night to push and scream
And then relief
Ten days of perfect tunes
The colors red and blue
We had a promise made
We were in love

To call for hands of above to lean on
Wouldn't be good enough for me, no
To call for hands of above to lean on
Wouldn't be good enough for me, oh

And you, you knew the hand of a devil
And you kept us awake with wolves teeth
Sharing different heartbeats in one night

To call for hands of above to lean on
Wouldn't be good enough for me, no
To call for hands of above to lean on
Wouldn't be good enough for me, oh