Глупавички реминисценции

Някога преди...

много зими и много лета. много закуски, обеди и вечери. много усмивки. много глупаво сини дънки. много четки за зъби. много прашни автобуси. много обувки, набутани в шкафчета. много рисунки в пясъка. много фантазии... за летящи колички и отровни гъсеници. много вяра. много корабчета, издълбани от кора на дърво. много безгрижие. много мълчание.

Имало едно малко момиченце. Слабичко и русоляво. Дребничко, крехко и болнаво. С обичливи родители, малко приятели и много... Lego. Защото малките крехки дечица не могат да издържат дълго в детската градина. Те прекарват повече време в големи бели сгради, с хора, облечени в бяло, френетично търсещи слушалките си, които се оказват на врата им. Малките крехки дечица побъркват тези хора с мълчанието си. Не защото не могат, а защото не искат да говорят. Защото комaндата "говори" е твърде безсмислена сама по себе си. Защото преди да говориш трябва да имаш какво да кажеш. А момиченцето нямаше какво да каже на тези хора, които по цял ден влизаха, излизаха, разглеждаха някакви неща, питаха как е, може ли да ходи, може ли да следи химикалката с поглед, може ли да си докосне носа (естествено че можеше да си докосне носа, що за идиоти???)...
Момиченцето със сигурност беше едно от най-забавните неща, случвали се в отделение за онкоболни. Защото моментално след като бъдеше обявено за неспособно да се движи и говори, изприпкваше до манипулационната и сестрите прихваха в смях...
През дългите седмици и месеци момиченцето обожаваше да чете книжки. Да строи къщички от Lego. И да чете книжки отново.
Студентите бяха най-досадни. Идваха на групи, гледаха странно, изучаваха, разпитваха, опипваха, тук боли ли, там какво усещаш, вдигни си ръката, подскочи, завърти се, направи се на умряла, хайде сега излай, добро куче... Нищо чудно че при поредното им посещение, момиченцето се скри под масата в занималнята. Да си намерят друго опитно зайче.

Неизвестно време след...

безброй изчетени книжки, безброй изградени и разрушени къщички, костно-мозъчни манипулации, плазми, тромбоцити, левкоцити, еритроцити, хормони и какви ли не други митологични чудовища...

по улиците тича вече не толкова малко и крехко момиченце. Все така русоляво. В лилав плетен пуловер. Баба му тича зад него, колкото може, и се опитва да го прибере вкъщи. Момиченцето се скрива зад дърво, за да не го намерят, нали така правят по филмите.
Две какички минават покрай дървото, чуват викащата баба и се изкикотват...
-Не можеш да се скриеш, много си дебело.
-Знам.
А знаеше ли всъщност? Никога не беше мислила за размерът на тялото като нещо, което има значение. Никога не беше мислила за размерът на тялото изобщо. И никога не беше мислила, че някой може да мисли за това. Дума като дебел можеше да се отнася за пуловери, книги, котки... но за хора...? Но пък тези момичета... те бяха слаби. Те сигурно можеха да се скрият зад дървото...

Момиченцето тръгна на училище. И стоеше до кошчето за боклук в двора, за да не го забележат. Опитваше се да не каже нещо глупаво, за да не го забележат. Да не привлича внимание изобщо беше най-добре...

А момиченцето не беше глупаво. Дори беше по-умно от връстниците си. И не беше толкова дебело. Но нямаше кой да му го каже.

15 години по-късно, след награди от литературни конкурси, олимпиади по химии и биологии, отлични оценки, участия в театър, много прекрасни приятели, тя не е малкото пухкаво момиченце с лилав пуловер зад дървото. Но продължава да й се иска да се скрие. И да казва "знам", когато я заболи.

И безброй пъти са й казвали, че е хубава, прекрасна дори. И безброй пъти й се е приисквало да стане невидима, защото е привлякла внимание.

А мълчанието... то не е липса на интерес, не е бягство, не е наказание. Не е опит за привличане на внимание, за цупене, за дистанциране... То е страх. Глупав, инфантилен, ненужен, дразнещ, побъркващ страх. И означава, че ми пука. Твърде много. Ако можеше да се издълбае с лъжица, като тиква за хелоуийн, то вече щях да съм го направила. И да съм го изхвърлила някъде надалеч. Вместо това, обаче, го дялкам, малко по малко, докато се усети, че вече не му е тук мястото. И ще си отиде, знам го. Стига да не си тръгнеш преди това.