Десет дни, 3000 километра, четири държави. 550 километра на предната лява седалка - България и Гърция. 2450 километра, където падне - България, Сърбия, Хърватска. С Меги, без Меги, в коли, бусове, тирове, при българи, сърби, хървати, македонци, турци... Турци - yok problem. Сърби и хървати - Hvala! Hvala! Hvala! Македонци - луди луѓе. Българи - ...
Да кажем просто, че пътуването на стоп не е за мен. Стара съм вече, не ги мога тия работи. Несигурността на утрешния... какво ти, на днешния ден дори, не крие никаква запленяваща очарователност, а болезнено притеснение, което в края на деня намира своя си път навън.
Търпение му е майката, казва Денц, а от него аз имам много. И късмет не ни липсва, не може да се отрече. Намерихме си Милан, с който 300 километра си говорихме за балкански живот и филми за цигани. И се оказа, че е гледал филма за 22-ри блок (да се чете 'Хотел рай') и мислеше, че е сниман в София. После човекът с невероятната озвучителна система, който слушаше Michael Jackson и който ни остави по средата на нищото, някъде около Zagreb. След това нас ни намериха лудите германци, спринтираха с нас до Нарния, само за да ни покажат вратата, която води към другия свят. И въпреки всичкото им старание пак изпуснахме кораба-майка. После те изнудиха един нищо неподозиращ, невинен хърватски германец да ни закара до центъра на Zagreb, което той смутено и безропотно направи.
Там - топъл хостел, легла, чисти чаршафи, безвкусен чай, сън и кратка разходка. После обратно в Нарния и напред към Rijeka. Качват ни двама младежа и ни питат дали сме танцьорки някакви, а ние им обясняваме, че сме българи, после дълго мълчим, докато те говорят помежду си и от време на време ни обясняват как Rijeka бил най-мръсният и гаден крайбрежен град, в който можем да отидем. Все пак ни стоварват в центъра му и не след дълго се озоваваме в единствения там хостел. И отново разходка, сън, закуска, разходка, Адреатическо море, кристално влюбване и пак на път.
От Rijeka с дядото моряк до някакво село на 20 километра, откъдето правим най-красивия стоп до самото крайбрежие и хващаме експреса от баща и син, които ни предлагат работа в семейния им бизнес на туристически кораб и безплатни нощувки в една от 5 стаи по избор на остров Rab. Ние обаче трябва да стигнем до Senj, за да допълзим след това до Plitvicka jezera. Подаряват ни карта на Хърватска и пенсионираме 20 годишната такава, която има Денц.
От покрайнините на Senj се стопира трудно, почти невъзможно, гледат ни като безполезни изкопаеми, спират, за да ни предложат себе си и разни плътски уж удоволствия. Учтиво отказваме и тази оферта и сменяме мястото. Новата локация ни донася хърватска баба, живееща в Цюрих, говореща безумен немски диалект, която не беше много уверена в карането на новата си автоматична кола. Освен това очевидно не знаеше, че все пак езиците ни не са чак толкова различни и 'Тежко ми е' и 'Жал ми е' си е съвсем разбираемо за две привидно изпаднали българчета. След като не успя да ни намери място за спане в Otočac, ни остави на гарата с тежка въздишка, а ние поехме по незнайния път, набързо проговаряйки хърватски. Очевидно Sobe za spanje свършва работа, продавачката на вестници мълчаливо ни упътва и след около километър нервно оглеждане намираме оазис с табелка 'Zimmer Rooms Privatne sobe'.
Топла стая, евтина дори, сигурност и спокойствие за цяла една нощ, мисълта, че сме близо до целта. По изчисления и слухове - Plitvicka jezera на 30 км. от Otočac. На сутринта - мъгла, бисквити, кафе в кутийка и гордо вдигнат палец. Не спират. А и пътя този ли е? Бисквитки за стопа. Търпени и вяра. Във вярата е май разковничето, ама често ми се губи. Минават, заобикалят, спират, не за нас. На 100 метра спира кола. Спира и си стои. На безопасна дистанция. Поглеждаме с надежда, но няма знак. Махаме. След неизвестно време колата все пак обръща и идва към нас. Двама хърватски дядовци, свалят стъклото и питат за къде сме. Plitvicka jezera. Хм, не са натам. Но ще ни хвърлят до разклона. Минаваме го. Не, няма да ви оставим тук, по-надолу има друг път, по-добър. Напрегнато мълчим. Добре. Нова табела Gospić, дестинацията на дядовците - напред, Plitvicka jezera - наляво. Не спират. Знаете ли, по този път не минават много коли, ще ви закараме, те са 60-ина километра... Онемяваме. А те не само ни закарват, но и не ни оставят, преди да сме си намерили къща за преспиване.
Село Jezerce, пълно с къщи за гости, спираме пред първата, говорят с жената. Имате ли свободни стаи? Имам, само една обаче. Е, става, ние имаме само две девойки, забрахме ги на стоп... Аааааа, не, не, нямам... Три крачки назад. Споглеждаме се. Те махват, елате, елате, тук познаваме един човек. Спазаряват ни стая, подбиват цената и казват да споменаваме хърватския народ с добро като се върнем и като видим стопаджии, да ги качваме. Обещаваме и още как. Иде ми да ги разцелувам дори. После ни оставят да се наслаждаваме на националната им гордост Plitvicka jezera.
Езерата са абсолютното безумие. 16 на брой, километри вода и зеленина. Губим се във времето, водопадите, омагьосаните гори, искрящо зелените мъхове, полазили дърветата и кристално чистата, лазурно синя вода. В края на деня сме изтощени от обикаляне и запечатване на моменти. Вечеряме в селското бистро, после спим бързо и нервно, ставаме в 6, за да хванем автобус за Zagreb. Пътуваме с местните тийнеджъри, отиващи на училище и слушаме едновременно хърватски турбо-фолк, диско и разни електроники от телефоните им. Загребски автобуси ни отвеждат отново в Нарния и оттам за пореден път вдигаме палец, този път спокойни, че трябва да стигнем в Beograd и да спим при приятели.
Не след дълго спира македонския дядо, който кара кола за 250 Евро, която току-що е купил от Словения и кара към Skopje, за да я продаде. Взима ни директно за Beograd и ни черпи с круши. Подава ми нож, за да ги обеля с думите 'Само нема да ме колите' :)
После не спира да ни налива с бира, да ни тъпче със снакс и да ни приканва да си правим сандвичи и да хапваме. Сваля ни в Beograd привечер с препълнени стомаси и продължава неуморно към Skopje. Ние се намираме с Крис, който ни приютява за вечерта, налива ни с още бира и пелин (който е някаква съвсем различна от нашия пелин смес от горчиви билки) и ни замъква по белградски клубове, 3 в рамките на половин час. Уморени го зарязваме в 2 през нощта и като слепи кученца надушваме пътя обратно към къщата му, където спим безпаметно до късно на другия ден.
Тук правим груба тактическа грешка и след като ставаме, пием кафе, мотаем се и разглеждаме Beograd, предвождани от Крис, шегуваме се на българо-сръбски, смеем се, говорим за пътешествия и музика и се озоваваме на магистралата чак в 4 следобед. Вали, духа, студено и мрачно. Взема ни шофьор на бус само до близката Puterina, където мислим, че ще е по-лесно да стопираме. Но не е. Оставаме там с часове, подгизваме стабилно, мръква се. След дълго махане спират два български тира и ни предлагат да ни закарат до София, но всяка от нас в различен тир. Замисляме се, но отказваме и продължаваме да махаме. След часове ни взима човек, който пътува до Ниш. В колата е топло, но ние, все така подгизнали, треперим. Отбивка от магистралата, плескавици, бюреци, студен чай, пак ни нахранват и продължаваме.
При Ниш ни оставя на място, което мисли, че е добро, защото има два ресторанта. Казва, че там се хранят много българи и ще се намери кой да ни вземе. Благодарим, слизаме, изпиваме по един чай и отново махаме. Табелката 'София', която сме направили още в буса, който ни откара до Puterina-та се е разкапала в ръцете ни, но все още става. Махаме отчаяно, аз 'нахранвам' стопа с парчета плескавица. Иронично, кучета я изяждат. Това, с храненето, го научих от Тольо (поздрави, човек :) ), носело късмет. Минават българи, и празни и пълни коли, но не спират. Все по-отчаяно махаме. Спира тираджия. Казва, че ще ни откара до границата. Щастие!
Пропътуваме с него 5-10 километра, застигаме българска кола, влачеща се след български автобус. Тираджията започва да маха, да свири с клаксона, спира и набързо прави задръстване, автобусът спира до него. Обяснява, че сме българи и сме го закъсали. През това време ние търчим до колата отзад, но жената до шофьора размахва пръст, който не търпи възражение. Притърчаме и до автобуса, обясняваме на шофьора цялата ситуация, искаме да си платим дори, но и той е неумолим. С държавна група сме, не можем да ви вземем. Отпрашват и ни оставят на пътя, тираджията казва, че се отбива някъде да спи и също изчезва.
Тук сме преебани отвсякъде. Повървяваме малко до някакво светло място с магазинче, естествено затворено, защото е след 12, а малко по-надолу очевидно има кръчма, от която се разнася сръбска чалга и влизат и излизат съмнителни същества. Околостите са тъмни и хора няма. Прилича на някакво безлюдно село или крайпътна станция за отмор на тъмни балкански субекти. Отчаянието е пълно, колите профучават наоколо със свръхзвукова скорост, от време на време някой присвирва с клаксон, ей така, за идеята. Там, признавам си, не издържах и го ударих на гняв, яд, рев и всички отрицателни емоции, на които можех да се поддам. Обмислихме вариантите да платим на някой от селото да ни закара до границата или до Ниш, за да си хванем влак. Но набързо отхвърлихме мисълта, след като единствените живи същества наоколо вероятно бяха безумно пияни. Писахме отчаян SMS на тати (Деничка, бе, нот дъ риъл уан, да не съм луда...), хранихме стопа отново и се надявахме.
И тъкмо бяхме писали отчаяния зов за помощ, отново спря тир. Каза, че е за София и втора покана не чакахме. Настанихме се, както обичаше да казва баба, като кучка в каручка, той наду парното и ни обля блажена топлина. Разговорът почти не ни се получаваше, защото не говорим турски, той пък не говореше нищо друго. Черпи ни турско кафе и локум в крайпътно кафене Istanbul. Свали ни на границата и се нареди на тировата си опашка. Ние минахме пеша пред невярващите погледи на митничарите, озовали се в странната компания на още две изпаднали пишман-туристки. Трудно ги накарахме (митничарите, де) да повярват, че не сме с тях и за пореден път си разказахме историята. Те ни казаха да внимаваме с горнобанската. Е, не знам какво, тях питайте.
Вдишахме щастливо български въздух, тръшнахме се на бензиностанцията и зачакахме нашия човек с тира. Той се забави, но все пак се появи, ухилен, прибра ни, черпи ни със словенски шоколад, говори ни на турски, иска ни телефоните и накрая ни стовари в София призори.
Не си спомням да съм била по-щастлива да се озова в този сив и задушаващ град. Никога по-щастливо не съм цапала през дупките-локви и не съм се радвала на заобикалящата ме грозота. В таксито към къщи продължих да говоря високо, отчетливо и с опростени понятия като 'това е добро'. Тялото ми се прибра вкъщи, премръзнало, изморено, неспало, а душата, не, не си я оставих в хладилника, нея още я чакам да се прибере.
Така че, деца, ако не сте готови, или ако просто това не е вашата чаша чай, не опитвайте това извън къщи. Ако сте телета като мен, винаги имайте и план Б. А аз сега ще заключа лошото в този пост и ще оставя само хубавите спомени :)
Да кажем просто, че пътуването на стоп не е за мен. Стара съм вече, не ги мога тия работи. Несигурността на утрешния... какво ти, на днешния ден дори, не крие никаква запленяваща очарователност, а болезнено притеснение, което в края на деня намира своя си път навън.
Търпение му е майката, казва Денц, а от него аз имам много. И късмет не ни липсва, не може да се отрече. Намерихме си Милан, с който 300 километра си говорихме за балкански живот и филми за цигани. И се оказа, че е гледал филма за 22-ри блок (да се чете 'Хотел рай') и мислеше, че е сниман в София. После човекът с невероятната озвучителна система, който слушаше Michael Jackson и който ни остави по средата на нищото, някъде около Zagreb. След това нас ни намериха лудите германци, спринтираха с нас до Нарния, само за да ни покажат вратата, която води към другия свят. И въпреки всичкото им старание пак изпуснахме кораба-майка. После те изнудиха един нищо неподозиращ, невинен хърватски германец да ни закара до центъра на Zagreb, което той смутено и безропотно направи.
Там - топъл хостел, легла, чисти чаршафи, безвкусен чай, сън и кратка разходка. После обратно в Нарния и напред към Rijeka. Качват ни двама младежа и ни питат дали сме танцьорки някакви, а ние им обясняваме, че сме българи, после дълго мълчим, докато те говорят помежду си и от време на време ни обясняват как Rijeka бил най-мръсният и гаден крайбрежен град, в който можем да отидем. Все пак ни стоварват в центъра му и не след дълго се озоваваме в единствения там хостел. И отново разходка, сън, закуска, разходка, Адреатическо море, кристално влюбване и пак на път.
От Rijeka с дядото моряк до някакво село на 20 километра, откъдето правим най-красивия стоп до самото крайбрежие и хващаме експреса от баща и син, които ни предлагат работа в семейния им бизнес на туристически кораб и безплатни нощувки в една от 5 стаи по избор на остров Rab. Ние обаче трябва да стигнем до Senj, за да допълзим след това до Plitvicka jezera. Подаряват ни карта на Хърватска и пенсионираме 20 годишната такава, която има Денц.
От покрайнините на Senj се стопира трудно, почти невъзможно, гледат ни като безполезни изкопаеми, спират, за да ни предложат себе си и разни плътски уж удоволствия. Учтиво отказваме и тази оферта и сменяме мястото. Новата локация ни донася хърватска баба, живееща в Цюрих, говореща безумен немски диалект, която не беше много уверена в карането на новата си автоматична кола. Освен това очевидно не знаеше, че все пак езиците ни не са чак толкова различни и 'Тежко ми е' и 'Жал ми е' си е съвсем разбираемо за две привидно изпаднали българчета. След като не успя да ни намери място за спане в Otočac, ни остави на гарата с тежка въздишка, а ние поехме по незнайния път, набързо проговаряйки хърватски. Очевидно Sobe za spanje свършва работа, продавачката на вестници мълчаливо ни упътва и след около километър нервно оглеждане намираме оазис с табелка 'Zimmer Rooms Privatne sobe'.
Топла стая, евтина дори, сигурност и спокойствие за цяла една нощ, мисълта, че сме близо до целта. По изчисления и слухове - Plitvicka jezera на 30 км. от Otočac. На сутринта - мъгла, бисквити, кафе в кутийка и гордо вдигнат палец. Не спират. А и пътя този ли е? Бисквитки за стопа. Търпени и вяра. Във вярата е май разковничето, ама често ми се губи. Минават, заобикалят, спират, не за нас. На 100 метра спира кола. Спира и си стои. На безопасна дистанция. Поглеждаме с надежда, но няма знак. Махаме. След неизвестно време колата все пак обръща и идва към нас. Двама хърватски дядовци, свалят стъклото и питат за къде сме. Plitvicka jezera. Хм, не са натам. Но ще ни хвърлят до разклона. Минаваме го. Не, няма да ви оставим тук, по-надолу има друг път, по-добър. Напрегнато мълчим. Добре. Нова табела Gospić, дестинацията на дядовците - напред, Plitvicka jezera - наляво. Не спират. Знаете ли, по този път не минават много коли, ще ви закараме, те са 60-ина километра... Онемяваме. А те не само ни закарват, но и не ни оставят, преди да сме си намерили къща за преспиване.
Село Jezerce, пълно с къщи за гости, спираме пред първата, говорят с жената. Имате ли свободни стаи? Имам, само една обаче. Е, става, ние имаме само две девойки, забрахме ги на стоп... Аааааа, не, не, нямам... Три крачки назад. Споглеждаме се. Те махват, елате, елате, тук познаваме един човек. Спазаряват ни стая, подбиват цената и казват да споменаваме хърватския народ с добро като се върнем и като видим стопаджии, да ги качваме. Обещаваме и още как. Иде ми да ги разцелувам дори. После ни оставят да се наслаждаваме на националната им гордост Plitvicka jezera.
Езерата са абсолютното безумие. 16 на брой, километри вода и зеленина. Губим се във времето, водопадите, омагьосаните гори, искрящо зелените мъхове, полазили дърветата и кристално чистата, лазурно синя вода. В края на деня сме изтощени от обикаляне и запечатване на моменти. Вечеряме в селското бистро, после спим бързо и нервно, ставаме в 6, за да хванем автобус за Zagreb. Пътуваме с местните тийнеджъри, отиващи на училище и слушаме едновременно хърватски турбо-фолк, диско и разни електроники от телефоните им. Загребски автобуси ни отвеждат отново в Нарния и оттам за пореден път вдигаме палец, този път спокойни, че трябва да стигнем в Beograd и да спим при приятели.
Не след дълго спира македонския дядо, който кара кола за 250 Евро, която току-що е купил от Словения и кара към Skopje, за да я продаде. Взима ни директно за Beograd и ни черпи с круши. Подава ми нож, за да ги обеля с думите 'Само нема да ме колите' :)
После не спира да ни налива с бира, да ни тъпче със снакс и да ни приканва да си правим сандвичи и да хапваме. Сваля ни в Beograd привечер с препълнени стомаси и продължава неуморно към Skopje. Ние се намираме с Крис, който ни приютява за вечерта, налива ни с още бира и пелин (който е някаква съвсем различна от нашия пелин смес от горчиви билки) и ни замъква по белградски клубове, 3 в рамките на половин час. Уморени го зарязваме в 2 през нощта и като слепи кученца надушваме пътя обратно към къщата му, където спим безпаметно до късно на другия ден.
Тук правим груба тактическа грешка и след като ставаме, пием кафе, мотаем се и разглеждаме Beograd, предвождани от Крис, шегуваме се на българо-сръбски, смеем се, говорим за пътешествия и музика и се озоваваме на магистралата чак в 4 следобед. Вали, духа, студено и мрачно. Взема ни шофьор на бус само до близката Puterina, където мислим, че ще е по-лесно да стопираме. Но не е. Оставаме там с часове, подгизваме стабилно, мръква се. След дълго махане спират два български тира и ни предлагат да ни закарат до София, но всяка от нас в различен тир. Замисляме се, но отказваме и продължаваме да махаме. След часове ни взима човек, който пътува до Ниш. В колата е топло, но ние, все така подгизнали, треперим. Отбивка от магистралата, плескавици, бюреци, студен чай, пак ни нахранват и продължаваме.
При Ниш ни оставя на място, което мисли, че е добро, защото има два ресторанта. Казва, че там се хранят много българи и ще се намери кой да ни вземе. Благодарим, слизаме, изпиваме по един чай и отново махаме. Табелката 'София', която сме направили още в буса, който ни откара до Puterina-та се е разкапала в ръцете ни, но все още става. Махаме отчаяно, аз 'нахранвам' стопа с парчета плескавица. Иронично, кучета я изяждат. Това, с храненето, го научих от Тольо (поздрави, човек :) ), носело късмет. Минават българи, и празни и пълни коли, но не спират. Все по-отчаяно махаме. Спира тираджия. Казва, че ще ни откара до границата. Щастие!
Пропътуваме с него 5-10 километра, застигаме българска кола, влачеща се след български автобус. Тираджията започва да маха, да свири с клаксона, спира и набързо прави задръстване, автобусът спира до него. Обяснява, че сме българи и сме го закъсали. През това време ние търчим до колата отзад, но жената до шофьора размахва пръст, който не търпи възражение. Притърчаме и до автобуса, обясняваме на шофьора цялата ситуация, искаме да си платим дори, но и той е неумолим. С държавна група сме, не можем да ви вземем. Отпрашват и ни оставят на пътя, тираджията казва, че се отбива някъде да спи и също изчезва.
Тук сме преебани отвсякъде. Повървяваме малко до някакво светло място с магазинче, естествено затворено, защото е след 12, а малко по-надолу очевидно има кръчма, от която се разнася сръбска чалга и влизат и излизат съмнителни същества. Околостите са тъмни и хора няма. Прилича на някакво безлюдно село или крайпътна станция за отмор на тъмни балкански субекти. Отчаянието е пълно, колите профучават наоколо със свръхзвукова скорост, от време на време някой присвирва с клаксон, ей така, за идеята. Там, признавам си, не издържах и го ударих на гняв, яд, рев и всички отрицателни емоции, на които можех да се поддам. Обмислихме вариантите да платим на някой от селото да ни закара до границата или до Ниш, за да си хванем влак. Но набързо отхвърлихме мисълта, след като единствените живи същества наоколо вероятно бяха безумно пияни. Писахме отчаян SMS на тати (Деничка, бе, нот дъ риъл уан, да не съм луда...), хранихме стопа отново и се надявахме.
И тъкмо бяхме писали отчаяния зов за помощ, отново спря тир. Каза, че е за София и втора покана не чакахме. Настанихме се, както обичаше да казва баба, като кучка в каручка, той наду парното и ни обля блажена топлина. Разговорът почти не ни се получаваше, защото не говорим турски, той пък не говореше нищо друго. Черпи ни турско кафе и локум в крайпътно кафене Istanbul. Свали ни на границата и се нареди на тировата си опашка. Ние минахме пеша пред невярващите погледи на митничарите, озовали се в странната компания на още две изпаднали пишман-туристки. Трудно ги накарахме (митничарите, де) да повярват, че не сме с тях и за пореден път си разказахме историята. Те ни казаха да внимаваме с горнобанската. Е, не знам какво, тях питайте.
Вдишахме щастливо български въздух, тръшнахме се на бензиностанцията и зачакахме нашия човек с тира. Той се забави, но все пак се появи, ухилен, прибра ни, черпи ни със словенски шоколад, говори ни на турски, иска ни телефоните и накрая ни стовари в София призори.
Не си спомням да съм била по-щастлива да се озова в този сив и задушаващ град. Никога по-щастливо не съм цапала през дупките-локви и не съм се радвала на заобикалящата ме грозота. В таксито към къщи продължих да говоря високо, отчетливо и с опростени понятия като 'това е добро'. Тялото ми се прибра вкъщи, премръзнало, изморено, неспало, а душата, не, не си я оставих в хладилника, нея още я чакам да се прибере.
Така че, деца, ако не сте готови, или ако просто това не е вашата чаша чай, не опитвайте това извън къщи. Ако сте телета като мен, винаги имайте и план Б. А аз сега ще заключа лошото в този пост и ще оставя само хубавите спомени :)
