Трети март. Не, няма да последва излияние в стил "Честит празник, българи! Гордейте се с България!". За мен това е просто поредният ден на работа, с тази разлика, че имам привилегията за него да ми плащат двойно. Ден, в който навън прехвърча сняг, градския транспорт е с празнично разписание и няма къде да обядвам, защото ресторантът в сградата не работи. Ден, в който решаваме, че ще приютим Кристиян и неговите приятелчета, които ще отскочат от Белград до София, за да пообиколят клубовете. Също така, вторият ден подред, в който ми трепери десният клепач. Неприятно усещане, на нервна почва било според bgmama. В същия този ден си продупчих билетче, защото автобусът беше сравнително празен и защото вероятността от близки срещи с гости от третата планета беше голяма. Пътуващият контигент се състоеше от обичайните пенсионери, джипсита, странни зализани гангста-подобни субекти, две изпаднали девойки, с които пътувам всяка сутрин и винаги ме изумяват разговорите им от гледна точка на дълбочина и интелект, някакъв заблуден, пътуващ за Панчарево тип ииииии... ами, аз. Нямаше ги учениците, студентите, вкиснатите лелки, бизнес чичковците и дамите с лисици около врата. Някак нормалните средностатистически пътници се бяха изпарили и се озовах сама сред някаква нееднородна маса хора, чиито състав предполагаше настъпил малко по-рано Апокалипсис. Докато се опитвах да измисля какво ме различава или прави част от тази тълпа, всъщност ме озари идеята, че вероятно такъв ще е нормалният пейзаж в България след време. След като всеки способен, кадърен, средно интелигентен човек си хване дисагите и се изнесе към незнайно бляскаво бъдеще в чуждестранни земи. Да, да, знам. Твърде злободневно и песимистично. Окей. Да бъдем оптимисти. Честит ви празник, българи. Гордейте се...
