Тази сутрин се субъдих в 7:14. Което не е учудващо, защото всичките ми опити да се събудя по-рано и да позлвам прекрасния градски транспорт са всъщност съвсем фалшиви. Абсолютно съзнателно си позволявам да спя до последния възможен момент, след което изскачам от леглото и се приготвям за минути, викам такси и изчезвам. Последните отломки на някаква гузна съвест ме карат от време на време да се кахъря и да се оплаквам как, видиш ли, просто не мога да се събудя навреме, поради което се "налага" да вземам такси до работа. (След като потроших колата и я оставих в пловдивската реанимация.)
Поредната сутрин, поредното такси. Почти симпатичен младеж на шофьорската седалка, примерно моя възраст. Симпатичен, като изключим кичозната сребърна гривна с дебелина два сантиметра в диаметър на дясната китка. Заблях се първо в нея, ако трябва да сме честни. После в цигарата между пръстите на същата ръка. После в кафето, което тази ръка поднесе към устните и след това постави обратно на малката "масичка" приспособена между двете предни седалки. После погледът ми прошари през таблото, уредите, стерео уредбата, вратите на колата, копчетата за прозорците, тавана, огледа движението навън - редовното задръстване по Евлоги по това време на сутринта - и се върна отново на сребърната гривна. И се почувствах странно уютно и някак у дома. В този момент ми се прииска да съм това момче. С гривната, ако щете. Точно в тази сутрин, в това такси, в това задръстване с тази цигара, това кафе и радиото. Кола, път, кафе и музика. И нищо друго да няма значение.
