No anaesthesia

Sometimes I would grab my hand with my other one and squeeze so hard you could even hear something inside cracking. Why? Theoretically, if the pain is strong enough, it is supposed to suppress any other pain that you may feel. In practice, though, I simply bruise.

Every moment of every day, into more pieces than my heart was made of.

In the garden

Нали всички знаем за обичайната цикличност на нещата и как рано или късно се оказваш там от където си тръгнал. Е, преди някакъв брой години, месеци и дни изпитвах непреодолима нужда да се шляя по улиците на София в ранна сутрин в компанията на слушалки в ушите, баничка в ръцете или в краен случай просто друго същество от моя вид. Вселената хвана черпака и ръсна доволна доза хора, банички, музички и разходкички. После изведнъж спря. И сега, задушавайки се в абстинентен пристъп, искам да замоля: walk with me again.

I’ve acquired a kind of madness

Morning passages

Тази сутрин се субъдих в 7:14. Което не е учудващо, защото всичките ми опити да се събудя по-рано и да позлвам прекрасния градски транспорт са всъщност съвсем фалшиви. Абсолютно съзнателно си позволявам да спя до последния възможен момент, след което изскачам от леглото и се приготвям за минути, викам такси и изчезвам. Последните отломки на някаква гузна съвест ме карат от време на време да се кахъря и да се оплаквам как, видиш ли, просто не мога да се събудя навреме, поради което се "налага" да вземам такси до работа. (След като потроших колата и я оставих в пловдивската реанимация.)

Поредната сутрин, поредното такси. Почти симпатичен младеж на шофьорската седалка, примерно моя възраст. Симпатичен, като изключим кичозната сребърна гривна с дебелина два сантиметра в диаметър на дясната китка. Заблях се първо в нея, ако трябва да сме честни. После в цигарата между пръстите на същата ръка. После в кафето, което тази ръка поднесе към устните и след това постави обратно на малката "масичка" приспособена между двете предни седалки. После погледът ми прошари през таблото, уредите, стерео уредбата, вратите на колата, копчетата за прозорците, тавана, огледа движението навън - редовното задръстване по Евлоги по това време на сутринта - и се върна отново на сребърната гривна. И се почувствах странно уютно и някак у дома. В този момент ми се прииска да съм това момче. С гривната, ако щете. Точно в тази сутрин, в това такси, в това задръстване с тази цигара, това кафе и радиото. Кола, път, кафе и музика. И нищо друго да няма значение.