Yes, ma'm!

Да пиша, а...? Ръцете ми искат да се откъснат от раменете и да се свлекат до точка, в която земното притегляне няма да има значение. Главата ми пък се опитва да отлети в абсолютно противоположна посока. Като бисквитка съм, която потапяш в чай, но я държиш твърде дълго и когато я извадиш, тя просто се стича обратно в чашката.

Наталия си замина. Наработи се, накрещя се, накупи дрешки за бебето, намрази този-онзи, стегна си багажа и си замина. За България. А после - за Гърция, при съпруга си. Съпруг!

Мирослава изникна отникъде, донесе балони, запали ароматни свещи, вдигна купон (който всъщност беше за рождения ден на Ники), спа на дивана няколко вечери, почерпи ни с някоя и друга усмивка, събуди някакво смътно усещане за ведрина, после отлетя за Флорида, откъдето да поеме за Еквадор.

Елена не беше осъдена за опит за грабеж на чифт дънки от магазин Barefeet Shoes и отпразнува свободата си като дари 700 $ на адвокат, който просто да се усмихне (ако адвокатите правят това) в съда. Жалко всъщност. Тъкмо се бяхме размечтали за прекрасната оранжева затворническа униформа... Но пък поне прекарала незабравима вечер в местния петзвезден затвор в Atlantic City. Атракция за чужденци, предполагам.

And me? I'm good. I'm so good, I wanna kiss myself... (е, образно казано). След това лято мога само да се потупам по рамото и да си кажа браво, хлапе, добра работа! Бременна Наталия, откачена Силвия, обсесивно-компулсивно-маниакално-психотичен Уайти, тонове боклук, шепа сън, 4 спукани гуми, 2 прибирания от работа пеша (50 пресечки), домашни скандали и полицейска намеса за нарушаване на обществения ред, а аз се държа геройски. Е, как да не се гордея със себе си :) Особено след скандалът във Филаделфия, където Наталия се развика и си тръгна, Силвия се нацупи, изсипа всичките си монети във фонтана и прати всички ни на майната си, Елена и Наташа (е, може ли да няма някоя Наташа) мрънкаха, че никой не говори с тях, а аз през цялото време си припявах "Long time ago the times we had were so and so, it was the worst days of your life..." Не се развиках, не се разревах и не се тръшках. И не, този път не заради прословутата ми способност да задържам емоции, а заради някакво ново и непознато усещане, че може да бъде и иначе. И че нищо не се е разпаднало само защото някой се е вкиснал. И че никой и нищо няма да ми скапе единствения почивен ден и то в този град. Така че Филаделфия се състоя... с улиците си, музеите си, Hard Rock кафето и Арт музеят, на чиито стълби е заснета част от филмовия шедьовър "Роки", и за който пристигнахме 15 минути преди затваряне...

И да, когато животът ти поднесе лимони, взимаш ги. Правиш си лимонадата, отпиваш я на отмерени глътки и заявяваш, че О, да, това е страхотно, това е най-хубавото нещо, което си опитвал. После с онзи налудничав поглед на саблезъба катерица в очите питаш за още. Ако имаш късмет може да са свършили лимоните (щото не си само ти на тоя свят) и да ти подхвърлят някой друг портокал (или лешник, шоколадче, желирани бонбонки, anything?) Каквото и да е във всеки случай show must go on. А с киселия вкус на лимоните свикваш. Ако си достатъчно умен, може дори да ти дойде наум за разните му там подсладители. Никой не е казал, че трябва да си пиеш лимонадката plain. Just shake well before use!

И за да закрия the bullshit parade откривам гласуване за най-(без)успешен U.S. заместител на изключително сложното ми название. Ето и кандидатите:

* Betty

* Sweaty

* Vicky

* Sveti

* Debbie

* Reggie

* Becky

* Betsy

* Sam (от Samantha)

* Stevie

Аз лично си имам фаворит, но нека не издавам още...

Е, ето, писах. Други нек'ви желания? Изпълнявам всякакви, само да ми пристигне вълшебната пръчица от Amazon.

Prima vista

След поредния скапващ ден на работа, след като най-накрая ме спипаха да интернетствам в офиса, след безпаметното изминаване на половинчасовия маршрут до вкъщи, след търчането до Wawa за банкомат, мляко и кинти, после до Boardwalk-a за cheese fries, след като най-накрая се прибрах, преоблякох, включих компютъра, излапах картофите и с пълен стомах си помислих как ще седна и ще пиша мейли, след всичко това, естествено се оказва, че няма интернет. Затова започвам да цъкам безцелно по иконите на компютъра. Нищо не ми се прави. Не ми се слуша музика, не ми се гледа филм, снимките вече ги прегледах толкова пъти, че знам дори серийните им номера наизуст. DSC075 – С Гери и Захари на хижа. Гери и Захари... уф, трябва да им пиша, а няма нет, няма нет... Продължавам да цъкам и по някое време ми се включва медиа плеър без да съм му казвала да го прави. Пф, кво ли пък нащраках сега, каква ли глупост ще ми засвири. Не дай си боже нещо оптимистично. Ха, I wanna be adored… бе, нещо в това парче... И слушам I wanna be adored. Пушим трева с Георги. Мен не ме хваща. Никога няма да ме хване. Даже и да се науча да си задържам дъха по половин час, пак няма да се получи. Да му се не види и късмет. Да не може човек да преебе дори собственото си съзнание. Еми здраве да е. Като не става не става. Добре че Георги не се е запасил много. Иначе можеше да се прости с всичко тази вечер. Никога не съм си падала по пушенето. Даже в училище пропуших ей така, за гъзарията, идиотията и келешлъка. Обаче сега съм като неупотребяван комин... Имам нужда от дим, много дим, толкова, че да наваксам за всичките години. Има нещо успокояващо в самото пушене, не в тревата, не в тютюна, не в отвратителния горчив вкус, който оставят цигарите в устата ми и дращенето в гърлото, а в самия акт на вдишване и издишване, извадено от обикновения му ежедневен контекст и превърнато в съзнателен акт на съвсем желателно допускане в тялото на вредящи нему вещества и изтласкването им навън след това. Като да си играш с йо-йо, но по-забавно... Винаги съм си знаела, че водещият драйв в тоя живот е стремежът към саморазруха. И не ми обяснявайте колко всъщност целеполагащи и самоактуализиращи сме. Защото всеки си има своя малък унищожителен механизъм. И само се опитайте да ми кажете, че не е така, ще ви ги метна в лицето. Не, съвсем не съм се напушила. Само ми горчи на устните от проклетата цигара, и ми липсва усещането от пушенето, след като тя свърши. Като че ли ей тая гадост ей сега ще ме оправи. И като свърши по-бързо отколкото очакваш, а още нищо не се е случило... и ебаси, пак ли! А някой непрекъснато ми повтаря I don’t have to sell my soul, he’s already in me… И аз се чудя дали искам да съм adored всъщност или просто в момента Танатосът ми е толкова силен, че просто имам нужда от безсмисленото бъхтене, за което ми напомня проклетата песен, саундтрак към Green Street Hooligans, далеч не един от най-големите шедьоври в кино индустрията, но затова пък спечелил празноватата ми руса глава с бозавичката история за pushing yourself to the limit, както и абсолютно екстернализираната чиста агресия без никакви задръжки. В някакъв момент е страхотно да си помислиш какво можеш да направиш просто ей така, като ти писне... Хващаш се и хвърляш нечовешки бой на някого, на някое живо същество, заслужило твоя справедлив гняв. Представете си само да можехте да изтупате като прашен чувал всеки един който ви е късал нервичките в тоя живот... Всяко едно розово същество, автобусен шофьор, досадна колежка, скапан шеф, шумен съсед... всеки, на когото някога ви се е искало да си го върнете тъпкано... Знам, знам, абсолютно социално неприемливо е да ходиш и да биеш разни хора нялаво-надясно, само защото видиш ли са ти вгорчавали живота, да речем 5 месеца, 5 години... Но само си представете за момент как в един прекрасен свят, в който всички сме обречени на самоизтребване, ви се отдава невероятния шанс да сритатте the living shit out of everyone that ever gave you a hard time. Аз мога да си го представя. И усещането е по-хубаво, отколкото това да си пльоснеш задника във фотьойл след 16 часа на крак, а за това пък бях казала, че е по-добро от секс. Мога да го усетя даже на върха на кокалчетата на пръстите си. И в коленете. Бррр...студено ми е... С горнище, посред лято. Някой запали пура и се разнесе гадната й сладка миризма. Тракам със зъби, докато се оглеждам откъде идва. И погледът ми попада на пищна американска девойка, налегнала американски младеж, чиито размери по обективни причини не ми стават ясни... I wanna, I wanna, I gotta be adored!
Не, не съм съвсем изтрещяла и не мисля постоянно за пребиване на хора и пушене. Всичко това се роди, за нещастие, поради липсата на интернет, който естествено пак духна нанякъде. Иначе аз съм си просто f.i.ne.*

F – fucked up
I – insecure
N – neurotic
E - emotional