So, let go

Ever wonder why we hold on to things that keep bringing nothing but pain into our lives? Because pain is comfortable. Pain is familiar. You make your nest into it and never have to change a thing. You just have to bear it. And you'd rather bear this than get out of your comfort zone and change things. Cause change sucks. Change means facing the unknown. The what-comes-after. And it's fear of what comes after that stupifies you and makes you clench your teeth while agonizing and tell yourself it's okay, just keep breathing...

No anaesthesia

Sometimes I would grab my hand with my other one and squeeze so hard you could even hear something inside cracking. Why? Theoretically, if the pain is strong enough, it is supposed to suppress any other pain that you may feel. In practice, though, I simply bruise.

Every moment of every day, into more pieces than my heart was made of.

In the garden

Нали всички знаем за обичайната цикличност на нещата и как рано или късно се оказваш там от където си тръгнал. Е, преди някакъв брой години, месеци и дни изпитвах непреодолима нужда да се шляя по улиците на София в ранна сутрин в компанията на слушалки в ушите, баничка в ръцете или в краен случай просто друго същество от моя вид. Вселената хвана черпака и ръсна доволна доза хора, банички, музички и разходкички. После изведнъж спря. И сега, задушавайки се в абстинентен пристъп, искам да замоля: walk with me again.

I’ve acquired a kind of madness

Morning passages

Тази сутрин се субъдих в 7:14. Което не е учудващо, защото всичките ми опити да се събудя по-рано и да позлвам прекрасния градски транспорт са всъщност съвсем фалшиви. Абсолютно съзнателно си позволявам да спя до последния възможен момент, след което изскачам от леглото и се приготвям за минути, викам такси и изчезвам. Последните отломки на някаква гузна съвест ме карат от време на време да се кахъря и да се оплаквам как, видиш ли, просто не мога да се събудя навреме, поради което се "налага" да вземам такси до работа. (След като потроших колата и я оставих в пловдивската реанимация.)

Поредната сутрин, поредното такси. Почти симпатичен младеж на шофьорската седалка, примерно моя възраст. Симпатичен, като изключим кичозната сребърна гривна с дебелина два сантиметра в диаметър на дясната китка. Заблях се първо в нея, ако трябва да сме честни. После в цигарата между пръстите на същата ръка. После в кафето, което тази ръка поднесе към устните и след това постави обратно на малката "масичка" приспособена между двете предни седалки. После погледът ми прошари през таблото, уредите, стерео уредбата, вратите на колата, копчетата за прозорците, тавана, огледа движението навън - редовното задръстване по Евлоги по това време на сутринта - и се върна отново на сребърната гривна. И се почувствах странно уютно и някак у дома. В този момент ми се прииска да съм това момче. С гривната, ако щете. Точно в тази сутрин, в това такси, в това задръстване с тази цигара, това кафе и радиото. Кола, път, кафе и музика. И нищо друго да няма значение.

Lately

I hate the overwhelmingness of everything which leaves you numb and dumb, and feeling like a snail smudged by the foot of a careless walker.

Let's get depressed ('The Hours')

Richard: I wanted to write about it all. Everything that happens in a moment! The way the flowers looked when you carried them in your arms; this towel, how it smells, how it feels, its thread; all our feelings, yours and mine; the history of it. Who we once were; everything in the world. Everything all mixed up. Like it's all mixed up now. And I failed. I failed. No matter where you start with it, it ends up being so much less. Sheer fucking pride. And stupidity. We want everything. Don't we?

Clarissa: I remember one morning getting up at dawn. There was such a sense of possibility. You know, that feeling. And I, I remember thinking to myself: So this is the beginning of happiness, this is where it starts. And of course there will always be more...never occurred to me it wasn't the beginning. It was happiness. It was the moment, right then.

Virginia Woolf: You cannot find peace by avoiding life, Leonard.

Richard Brown: Just wait till I die. Then you'll have to think of yourself. How are you going to like that?

Virginia Woolf: Dear Leonard. To look life in the face. Always to look life in the face. And to know it for what it is. At last to know it is. To love it for what it is. And then to put it away. Leonard always the years between us, always the years. Always the love. Always the hours.

Right?

- I can't believe he is actually our music guru.
- He's not. We hate him. We sing his song because we hate him.
- Right. Worship is the new hate.

03.03.2011

Трети март. Не, няма да последва излияние в стил "Честит празник, българи! Гордейте се с България!". За мен това е просто поредният ден на работа, с тази разлика, че имам привилегията за него да ми плащат двойно. Ден, в който навън прехвърча сняг, градския транспорт е с празнично разписание и няма къде да обядвам, защото ресторантът в сградата не работи. Ден, в който решаваме, че ще приютим Кристиян и неговите приятелчета, които ще отскочат от Белград до София, за да пообиколят клубовете. Също така, вторият ден подред, в който ми трепери десният клепач. Неприятно усещане, на нервна почва било според bgmama. В същия този ден си продупчих билетче, защото автобусът беше сравнително празен и защото вероятността от близки срещи с гости от третата планета беше голяма. Пътуващият контигент се състоеше от обичайните пенсионери, джипсита, странни зализани гангста-подобни субекти, две изпаднали девойки, с които пътувам всяка сутрин и винаги ме изумяват разговорите им от гледна точка на дълбочина и интелект, някакъв заблуден, пътуващ за Панчарево тип ииииии... ами, аз. Нямаше ги учениците, студентите, вкиснатите лелки, бизнес чичковците и дамите с лисици около врата. Някак нормалните средностатистически пътници се бяха изпарили и се озовах сама сред някаква нееднородна маса хора, чиито състав предполагаше настъпил малко по-рано Апокалипсис. Докато се опитвах да измисля какво ме различава или прави част от тази тълпа, всъщност ме озари идеята, че вероятно такъв ще е нормалният пейзаж в България след време. След като всеки способен, кадърен, средно интелигентен човек си хване дисагите и се изнесе към незнайно бляскаво бъдеще в чуждестранни земи. Да, да, знам. Твърде злободневно и песимистично. Окей. Да бъдем оптимисти. Честит ви празник, българи. Гордейте се...

Dear Diary,

everyone at work is sick. Like, physically. I feel like I'm also getting sick. Like... mentally.