Ще си ходя?

Помниш ли? Опитвахме се да го измислим сякаш значеше нещо. Сякаш щеше да придаде смисъл на нещо. А то е просто. И няма нужда някой да го измисля.

Ето. Родих се, бях бебе, дете, тийнейджър, юноша. Дишах, плаках, храних се, прохождах. Пораснах. Учих се. Запомянх. Забравях. Правех грешки. Успявах. Страхувах се. Не ми пукаше. Пях, танцувах, играх, смях се, обичах, мразих, работих, пътувах, забавлявах се, бях тъжна, бях щастлива, раздавах, взимах, усмихвах се, плаках още, чувствах, мислих.  Поглъщах музика, картини, танци, усещания, цветове, вкусове, аромати. Използвах мозъка, сърцето си, белите си дробове, черния дроб, очите, ушите, носът, устата, ръцете, краката. Видях по малко от всичко, което тя ми позволи да видя. Записах си прилежно в тетрадката. Може би това е? Може би е време да си ходя?