Off. On.

It's all an illusion. You. Me. This city. The lady selling fresh buns and pretzels in front of Subway. The person playing "Memory" on his accordion in the subway. The people and faces briskly passing by. It feels as if I stop in the midst of the chaos and just listen, there will never be anything else. Ever. And if you touch me, you'll understand what happiness is.

...

And I am done with my graceless heart

So tonight I'm gonna cut it out and then restart

'Cause I like to keep my issues drawn

It's always darkest before the dawn

F&TM

...

Sometimes it's enough to just know that you exist. That people like you do. We don't have to know each other. We don't need to talk. We don't need to have anything in common. It's just enough that someone, somewhere, not too far away in this world, knows, thinks, feels, appreciates and fascinates pretty much the same way. And it's amazing. This, by itself.

Like dreaming of angels

Lately she'd been noticing herself grow green. Steady and petulant like a child. Greener and greener with the day. She couldn't help but wonder how and why that was. And why now. Until it hit her. A wallflower. Years and years she had been growing herself as a wallflower. Meticulously, thoroughly, brought to perfection. But her built-in mechanism to belittle and destroy everything she ever created had taken over and made her think and label herself as inadequate, incapable of communication and socially awkward. And she had beaten herself up over this. Hated herself. Tried to fix it. To fit in and be normal. And then beaten herself up over not making it. Until one day she realized. She loved roaming the streets alone. She loved going to shows alone. She loved immersing, experiencing, giving her full attention. She loved the ecstasy of hours spent in complete detachment from the external world, with only the total bliss from the energy soaked in from the stage. Or the melody of her favorite tune melting in her ears while she wandered aimlessly and smiled at strangers. Another humanly presence would ruin all this. And she wanted it. She needed it. Like a breath of air after almost drowning. She enjoyed it. It was moments like these that kept her alive. She loved being a wallflower. It had its perks.

Рапсодия в синьо за дюля и статив

Мелник и снимки, о, йе! Казваш си и мяташ дисагите на рамо. Тяло, три обектива, две батерии, статив, две раници, шапките, шаловете, ръкавиците, скиорското яке, кило чорапи, зимната пижама, дъждобран, сандвич, вода, музика, книга (блажени са вярващите, казват). 

Летящ старт в събота, 8:30. Хубаво, по желание е, за добра кауза е, ще го преживеем. По чудо тръгваме навреме. По чудо стигаме. Малко дъжд, неработещи чистачки, мазаница на предното стъкло на автобуса и късоглед шофьор. Кво са за наш'та фирма.

Настаняване. О, винаги най-любимо ми е било да ходя някъде с напълно непознати, да споделям стая с някого от тях, па за разкош и легло. Ти и ти. Щото най-си приличате. Карти, ключове и толкова по този въпрос. 

Обядът е дълъг и съдържателен. Основни заключения - дюлева за перорално приложение, домашната на шефа - изключително за външна употреба.

После дъжд, чукари, снимки, снимки, снимки. Вечеря, гроздова, бисери, вицове, закачки и по леглата със Сънчо. Пардон, по леглото.

Неделя, 9 сутринта. От банята: "O, да! О, да! О, да!" Нищо не е в състояние да предизвика у мен такава реакция така както горещ душ след 4 часа на минус безкрайност, кал и чукари. През Януари. Поезия. И нищо не ме ужасява толкова, колкото мисълта за липсата на (възможност за) топлина. В ретроспекция: 4:30, аларма. Шок. В смисъл, ступор. В смисъл ужас. В смисъл, хорър муви, братле. 4:30. В неделя. През Януари. Абеазданесъмлудашеимставампосреднощдамръзнапобаирите. После се освестяш. И като лепенка. Дърпаш завивките изведнъж и скачаш на пружина. А тъкмо ти е било топло, уютно, сънувал си дълбок зимен сън, заровен под одеалата до непознатия човек на педя от теб, и си мечтаел как се събуждаш през май, който не е септември, нито август, миро не губи контрол, в борисова вместо две педи сняг пред погледа се шири тлъста зелена трева и слънцето приятно напича, докато си се проснал на одеялото и жадно попиваш всеки слънчев лъч. Е, толкова с тази илюзия. Въоръжен до зъби с три суичъра, яке, шапка, шал и безбожно тежка раница, въздъхваш тежко, отваряш входната врата и смело прекрачваш. Закуската е забравена в магазина вчера вечерта. Само мандарини. За 3 лева. Пет броя. Катерим и мълчим. А предният ден небето беше оранжево, детството беше мое, високото беше високо и чака-рака-търррр-так. А сега до горе на един дъх. И без дъх. Вадят се стативи, нагласят се апарати, снимат се звезди. Нощни снимки. В 5 сутринта. В неделя. През Януари. Поели сме дъх. Апаратите снимат. Чакаме. По минута на снимка. Минута трета откак сме на хълма. Баирната загрявка е само спомен, прокрадват се наченки на сибирски студ. Треперим, подскачаме от крак на крак, духаме в шепи и клечим пред стативите. Чакаме северното сияние. Ебала съм го, станала съм в четири и половина в неделя, през Януари. Не мърдам преди да изгрее шибаното слънце. Половин час по-късно хвърлям отчаян поглед в шубраците наоколо с надеждата да мерна огряна от луната пътека с искрящи камъчета, трошички или неонови надписи "спасение". И мормон ше стана, ако в този момент се появи някой с чаша горещ шоколад, кожух от три бели мечки и ме отведе до най-близкия кибуц с ламтящ вечен огън. Обаче нема. Тъмно е като в слонски гъз. В Индия. Градът спи. Изгубя ли се, превръщам се в зимнина за стадо лешояди, преселили се в Мелник откак ни върнаха Колорадо. Ебало си е майката. Пешо, аз такова, искам да си ходя, умирам от студ. А, как ше си ходиш бе! Чакай ся ше измислим нещо. Е, направи тука едно, две кръгчета, докато чакаме снимката. 5 минути по-късно 15 човека правят физзарядка над заспал Мелник в 6 сутринта, в неделя, през Януари. Следва кратък поход, все така в името на разгрявката. В индианска нишка по един. Броим се. Едно, две, трети, четири, пет, шест, шест, чакай, ти ли си шест или аз, айде пак отначало. Обратно на хълма. Качили сме телесната температура до плюс, зареждаме пак стативи и апарати. 7. Слънце - йок. 

Аре бе, Райчо, аре бе пич, ставай, събрали сме се тука сума народ и те чакаме. Никой ли не ти е казал за сесията? Абе, и без грим може, айде, айде, по-живо, че ми измръзна... Ей, де*а и звездите (не небесните тела, този път)! Винаги си правят квото си поискат. Ама и на него му е голяма работата. Друго си е цяла система да си имаш и сите планети да ги връткаш на малкия си лъч. 

В 7:15 проронвам сълза. Активните ми до този момент безименен пръст и кутре правят пореден неуспешен опит да отвъртят там няква си врътка дето има нужда да се навърти на иначе. От редиците на все още живите се дочува предпазлив шепот, някой пита за ракията, недоизпита от предната вечер. Е, да, ама няма. 

Развиделява се. Бегла надежда се прокрадва в душите, настъпва оживление, нова вълна нагласяне на стативи и притърчане напред-назад, в търсене на най-удобна позиция. Розови облаци. Гърмят спусъци. Щрак, щрак, щрак, щрак. Пепиииии, тука на каква настройка? А исото колко да е? Ама на мен нещо не ми става! Къде е тоя лендскейп? А балансът защо на луминисцентна? Ааааааа, я виж тая! Преден план. Стоп линии. Рембрандов триъгълник. Тва с кой обектив? А тука как да го фокусирам...?

В общата еуфория мълчаливо чупя пръсти по статива, сменям обективи със зъби и щракам. Клонка за преден план, минус за драматичност, фокусът в безкрайност. 8:20. И като всяко чудо славата на Райчо трае 30 минути. От розовите облаци по-топло не става. С последни сили натъпквам всичко в раницата. Изумени погледи. Свърши батерията ли? Свърши. Не само свърши, ами е към на минус двайсе по Целзий.  Must. Go. Recharge. Вие сте чао. Аз съм надолу по пътеката. Да му *** майката и изгрева. Останалото го знаете.

“Here’s What Our Parents Never Taught Us”

You will stay up on your rooftop until sunlight peels away the husk of the moon,
chainsmoking cigarettes and reading Baudelaire, and
you will learn that you only ever want to fall in love with someone
who will stay up to watch the sun rise with you.


You will fall in love with train rides, and sooner or later you will
realize that nowhere seems like home anymore.


A woman will kiss you and you’ll think her lips are two petals
rubbing against your mouth.
You will not tell anyone that you liked it.
It’s okay.


It is beautiful to love humans in a world where love is a metaphor for lust.
You can leave if you want, with only your skin as a carry-on.


All you need is a twenty in your pocket and a bus ticket.
All you need is someone on the other end of the map, thinking about the supple
curves of your body, to guide you to a home that stretches out for miles
and miles on end.


You will lie to everyone you love.
They will love you anyways.


One day you’ll wake up and realize that you are too big for your own skin.
Molt.


Don’t be afraid.


Your body is a house where the shutters blow in and out against the windowpane.
You are a hurricane-prone area.
The glass breaks often.


It’s okay. I promise that the breeze here is wonderful.


Shinji Moon