Рапсодия в синьо за дюля и статив

Мелник и снимки, о, йе! Казваш си и мяташ дисагите на рамо. Тяло, три обектива, две батерии, статив, две раници, шапките, шаловете, ръкавиците, скиорското яке, кило чорапи, зимната пижама, дъждобран, сандвич, вода, музика, книга (блажени са вярващите, казват). 

Летящ старт в събота, 8:30. Хубаво, по желание е, за добра кауза е, ще го преживеем. По чудо тръгваме навреме. По чудо стигаме. Малко дъжд, неработещи чистачки, мазаница на предното стъкло на автобуса и късоглед шофьор. Кво са за наш'та фирма.

Настаняване. О, винаги най-любимо ми е било да ходя някъде с напълно непознати, да споделям стая с някого от тях, па за разкош и легло. Ти и ти. Щото най-си приличате. Карти, ключове и толкова по този въпрос. 

Обядът е дълъг и съдържателен. Основни заключения - дюлева за перорално приложение, домашната на шефа - изключително за външна употреба.

После дъжд, чукари, снимки, снимки, снимки. Вечеря, гроздова, бисери, вицове, закачки и по леглата със Сънчо. Пардон, по леглото.

Неделя, 9 сутринта. От банята: "O, да! О, да! О, да!" Нищо не е в състояние да предизвика у мен такава реакция така както горещ душ след 4 часа на минус безкрайност, кал и чукари. През Януари. Поезия. И нищо не ме ужасява толкова, колкото мисълта за липсата на (възможност за) топлина. В ретроспекция: 4:30, аларма. Шок. В смисъл, ступор. В смисъл ужас. В смисъл, хорър муви, братле. 4:30. В неделя. През Януари. Абеазданесъмлудашеимставампосреднощдамръзнапобаирите. После се освестяш. И като лепенка. Дърпаш завивките изведнъж и скачаш на пружина. А тъкмо ти е било топло, уютно, сънувал си дълбок зимен сън, заровен под одеалата до непознатия човек на педя от теб, и си мечтаел как се събуждаш през май, който не е септември, нито август, миро не губи контрол, в борисова вместо две педи сняг пред погледа се шири тлъста зелена трева и слънцето приятно напича, докато си се проснал на одеялото и жадно попиваш всеки слънчев лъч. Е, толкова с тази илюзия. Въоръжен до зъби с три суичъра, яке, шапка, шал и безбожно тежка раница, въздъхваш тежко, отваряш входната врата и смело прекрачваш. Закуската е забравена в магазина вчера вечерта. Само мандарини. За 3 лева. Пет броя. Катерим и мълчим. А предният ден небето беше оранжево, детството беше мое, високото беше високо и чака-рака-търррр-так. А сега до горе на един дъх. И без дъх. Вадят се стативи, нагласят се апарати, снимат се звезди. Нощни снимки. В 5 сутринта. В неделя. През Януари. Поели сме дъх. Апаратите снимат. Чакаме. По минута на снимка. Минута трета откак сме на хълма. Баирната загрявка е само спомен, прокрадват се наченки на сибирски студ. Треперим, подскачаме от крак на крак, духаме в шепи и клечим пред стативите. Чакаме северното сияние. Ебала съм го, станала съм в четири и половина в неделя, през Януари. Не мърдам преди да изгрее шибаното слънце. Половин час по-късно хвърлям отчаян поглед в шубраците наоколо с надеждата да мерна огряна от луната пътека с искрящи камъчета, трошички или неонови надписи "спасение". И мормон ше стана, ако в този момент се появи някой с чаша горещ шоколад, кожух от три бели мечки и ме отведе до най-близкия кибуц с ламтящ вечен огън. Обаче нема. Тъмно е като в слонски гъз. В Индия. Градът спи. Изгубя ли се, превръщам се в зимнина за стадо лешояди, преселили се в Мелник откак ни върнаха Колорадо. Ебало си е майката. Пешо, аз такова, искам да си ходя, умирам от студ. А, как ше си ходиш бе! Чакай ся ше измислим нещо. Е, направи тука едно, две кръгчета, докато чакаме снимката. 5 минути по-късно 15 човека правят физзарядка над заспал Мелник в 6 сутринта, в неделя, през Януари. Следва кратък поход, все така в името на разгрявката. В индианска нишка по един. Броим се. Едно, две, трети, четири, пет, шест, шест, чакай, ти ли си шест или аз, айде пак отначало. Обратно на хълма. Качили сме телесната температура до плюс, зареждаме пак стативи и апарати. 7. Слънце - йок. 

Аре бе, Райчо, аре бе пич, ставай, събрали сме се тука сума народ и те чакаме. Никой ли не ти е казал за сесията? Абе, и без грим може, айде, айде, по-живо, че ми измръзна... Ей, де*а и звездите (не небесните тела, този път)! Винаги си правят квото си поискат. Ама и на него му е голяма работата. Друго си е цяла система да си имаш и сите планети да ги връткаш на малкия си лъч. 

В 7:15 проронвам сълза. Активните ми до този момент безименен пръст и кутре правят пореден неуспешен опит да отвъртят там няква си врътка дето има нужда да се навърти на иначе. От редиците на все още живите се дочува предпазлив шепот, някой пита за ракията, недоизпита от предната вечер. Е, да, ама няма. 

Развиделява се. Бегла надежда се прокрадва в душите, настъпва оживление, нова вълна нагласяне на стативи и притърчане напред-назад, в търсене на най-удобна позиция. Розови облаци. Гърмят спусъци. Щрак, щрак, щрак, щрак. Пепиииии, тука на каква настройка? А исото колко да е? Ама на мен нещо не ми става! Къде е тоя лендскейп? А балансът защо на луминисцентна? Ааааааа, я виж тая! Преден план. Стоп линии. Рембрандов триъгълник. Тва с кой обектив? А тука как да го фокусирам...?

В общата еуфория мълчаливо чупя пръсти по статива, сменям обективи със зъби и щракам. Клонка за преден план, минус за драматичност, фокусът в безкрайност. 8:20. И като всяко чудо славата на Райчо трае 30 минути. От розовите облаци по-топло не става. С последни сили натъпквам всичко в раницата. Изумени погледи. Свърши батерията ли? Свърши. Не само свърши, ами е към на минус двайсе по Целзий.  Must. Go. Recharge. Вие сте чао. Аз съм надолу по пътеката. Да му *** майката и изгрева. Останалото го знаете.