Захар?

"No messenger week"-a ми продължи ден и половина. После се промъкнах в Skype, за да прошепна на Сънчо колко много ми липсва (говори ми се с тебе, да знаеш). Нямаше я. My dear Къри "is in a very intensive study mode". Вече дори не смея да я заговоря. Как си? Как е в училище? Кога си идваш? Тая (нова) година ще се видим ли? (Липсваш ми, липсваш ми, липсваш ми!!! А щяхме да живеем заедно като завършим, remember?). Искам да й крещя, а просто стоя и зяпам статуса. Глазгоу, по дяволите, Глазгоу!
Да, бе, Спасе, познаваме се. Аз ти звънях вчера около шест часа. Да те поканя на макарони на фурна. Станаха яки. Май. И бебето, ама не дойде. И други не дойдоха. Ама ние си ги изядохме.
Пловдив е... тук. Ама аз не съм. Само зелена книга. И зелен сироп за кашлица. Тоя път случайно. И ще ме бодат утре. А как мразя. Не свикнах даже, когато беше по 6 пъти на денонощие.
Няма ми ги чиниите. Сините. С цветята. Ей за това казвам нищо да не пипат, за да знам кое къде е. И как мразя някой да нарушава вселенския ми ред и после да ми казва, че не помни!
Арт хостела пак не го видях. Щото не може всичко наведнъж. Тръгваме. Накъде? Докторска? Иан и чай? Да. Обратно. Можеше да повървим още малко с тях тогава... Друс друс с трактор в Беларус. Или супа в Хриси... Аз май исках да отида. Но не си казах.
Изгубих се. Разпилях се. Забравих се. В теб. И в теб. И в това. И в онова. И в какво ли и кого ли още не. И ме няма. Вече дори не си се спомням. Трябва да изчезна за малко. Да се издиря. А дали избщо още ме има... (не, не се вземам твърде насериозно)
Здравей, Петя, как си? Неловко мълчание. Поглед... Как си, Върдж? Искам да те видя, нарочно, някой път. Довиждане, ГОСПОДИне. Не, че ти пука.
И това не беше никакъв Бродуей! Никакъв Бродуей, по дяволите! Може ли някой да познае кой участва за пръв път? Мога, разбира се. Нали нямам друга работа освен да скърбя по отминали времена. Как е като напуснеш? Пусто... Много пусто. И опустява все повече с ограбването на спомените и театралната лоботомия... И Jesus са разкарали... покрай всичко друго... А в Аулата нямаше климатик. И пак играехме. И толкоз прожектори нямаше. И пак ръкопляскаха. И Ваня пееше Midnight по-красиво (не съм предубедена). А Маноло... Маноло... (още искам да го открадна...) И по онзи паркет босите крака тупкаха по-хубаво!
И не стига цялото неслучване, ми и Дени се пръква някъде от публиката: "Не очаквах да те видя тук". Да, вярвам ти, нали аз те доведох и запознах с всичко това... И: "Радвам се, че се видяхме"... Мхм... личи си по погледа ти в тавана, колко радост има в него! Едно истински радостно нещо обаче - нищо не ми трепва. Нищо. Ето че мога! Само ме ядосайте достатъчно! И, ЗА БОГА, НЕ МИ ГОВОРЕТЕ ГЛУПОСТИ! ЗНАМ!
Цвете... Цвете... от какво те е страх? О, Боже! И питаш. На Хелоуийн... с всичките вещици, духове и... тикви... Нали съм заек... Ангелче... Whatever. И без това не вярвам в тия работи.
Оставам си в пластмасовото. Почти. Но не ми харесва вече тук да вися. Пък и светът уж е голям и спасение дебнело отвсякъде... Да я играем тая игра. Cap ou pas cap?