You'll be blessed.

Във всичко имало добро и зло. Черно и бяло. Светлина и тъмнина. Ин и Ян. Принципът Дао - не за борбата между тях, а за взаимното им допълване. За светлината в тъмнината. За бялото в черното. Не можеш да погубиш едното без да погубиш и другото.
Сивото не съществува. То е бяло и черно, които се въртят много бързо. Много, много бързо.
Безразличието обаче е сиво. Като дъждовен облак. И не е нито добро, нито зло, нито светло, нито тъмно. Безразличие. Дори не е крайност. А как се побеждава нещо, което си няма притивоположност?
Малки пръски черна боя, падащи вурху сивия лист. Почти всичко попива и не оставя следа. Без едно малко по-голямо черно петно. Капнало без да искаш. Или със... откъде да те знам. Но сивото сега е все по-бяло, черното се отдръпва при черното. Заформя си малка своеобразна черна дупка. Това вече е конраст. Благодаря.
А бялото непременно извиква още бяло. И огромен светлинен лъч се изстрелва точно в момента, в който мисълта го е сътворила, за да удари право в целта и да впръска милиони енергийни частици, заряди, вълни в полето вакуум. После кристални капчици се стичат по стените несъществуващи и оглеждат изумени черно-белите си голоохлювени тела.
Нова сива локвичка на черно-белия лист. Отвратена. Бялото се смее. До побеляване на сивото. Отново. Черното си трае и намига.

"А след това при мен дойде Диоген. Той държеше в ръцете си кърпа и повтаряше:
- Търся човека! Търся човека!
И тогава го попитах:
- А защо фенерът ти не свети?
- Защото няма повече Светлина. Всичката се изчерпа" - отвърна ми Диоген.
- Как може да се е изчерпала? - учудих се аз.
- Тя просто си е отишла - каза Диоген и ме остави насаме с моите въпроси.
- Но аз съм човек! - крещях аз след него.
- Но аз не те намерих! - звучеше някъде над мен."