За кого бие камбаната

Шибано копеле! Какво си мислиш, че правиш? Какво си мислиш, че можеш? Кой си, по дяволите? И каква е тая излюзия, че ме притежаваш? Не ме! Кучи син! Искаш да умреш на 96, убит от ревнив съпруг? Мечтай си! Ти и твоите истории. Твоето самочувствие. Твоя "перфекционизъм"... Болно е, не усещаш ли?! Писна ми от игричките ти. От игричките ни! Аз знам и ти знаеш. Ти си скапаняк, а аз съм "bitch", както обичаш да ми казваш. Специално за теб е, извикваш в мен тези мои много дълбоко скътани качества, таен резерв от тъмната страна, която всеки неизбежно притежава. Но ей, каквото повикало, такова се обадило. И затова сега тъпчем в омагьосан кръг. Аз не си върша работата, ти ми правиш живота черен. Fine! I'll grin and bear it. После ще се махна и никога няма да ме видиш повече. Ще си живея мизерния живот в мизерната държавица, нещо, което не пропускаш да ми навреш в лицето всеки скапан ден. Но знаеш ли какво, по-скоро бих живяла в кашон, отколкото да стана роб на шибаната ви система. Но ти не можеш да го разбереш, нали? Не можеш да проумееш защо предпочитам да бачкам повече време за по-малко пари на място, където дори не мога да си позволя да седна, пред това да работя за теб "and make easy money". Защото ми харесва, копеле. Защото там се чувствам добре! Защото там никой не си поставя за главна цел да се ебава с мен. Защото ме карат да се усмихвам. И нщо не ти дължа. Нищо не съм ти искала. Каквото и да си дал е било твоя воля. Моя е грешката, че съм ти повярвала и че съм го приела. Как беше онази историйка за птичето и лайното... Все тая. В моята поуката е, че не всеки който ти спасява живота, ти мисли доброто.

Много държеше да ми го върнеш, нали копеле. Paybacks are a bitch. Само дето не знам за какво имам да ти се отплащам. Шибаняк. Не спираш да ми натриваш носа за това как не съм била права, че мъжете и жените са равни. И знаеш ли какво? Прав си. Не са равни. По-добри сме, кучи син такъв. По-добри сме!

Отвращаваш ме. Вземи си гнусната работа и си я заври някъде. И купищата пари, които уж съм изкарвала. Не искам да имам нищо общо с теб. И ако още веднъж кажеш, че си имал dirty dream за майка ми, се заклевам, че няма да доживееш, за да ползваш така прилежно трупания си пенсионен фонд! Още веднъж ми направи мръснишко подмятане, копеле, още веднъж и ще се погрижа всеки да разбере за hardcore порното на компютъра ти на работа. Знам за него, нали се скатавам и цъкам из интернет, губя време, за да съм възможно най-лошото employee, което имаш. Внимавай с кого се ебаваш, окаченяк такъв.

Дразни те, нали? Че може би за пръв път в живота си не си получил това, което си искал. Че дори с пари не си могъл да си го вземеш...

Мислиш се за много умен с непрестанните си подмятания и шегички. Не си. Не си смешен, не си интересен, не ме впечатляваш. Жалък си.

И не ме потупвай по рамото. После сънувам кошмари. Втрисам се от допира. Гнусно ми е.

Но с едно можеш да се гордееш. Никой никога не ме е карал да се чувствам така. Толкова отвратена. Искам да мога да обърна вътрешното си навън, като найлонова торбичка, за да мога да го измия. Да го дезинфекцирам. Да го изчистя от теб и никога повече да не те допусна там.

Съжалявам, че три може би прекрасни жени са те срещнали и са те имали в живота си. Радвам се, че са продължили пътя си без теб. Дано не си оставил твърде много дупки от гвоздеи във вратата.

Питай ме после защо не харесвам мъже. Питай ме. За да ти връча огледалце, копеле нещастно. Слава Богу, че не всички са като теб... Поне се надявам да не са.

И не ми повтаряй по сто пъти на ден, че си ми шеф и ще правя каквото ми кажеш. Щото ще отеба и ще си тръгна и да видим тогава чия охлювена черупка ще мачкаш с гнусния си крак.

Боже, не мога и сама да повярвам колко съм отвратена. А исках и се опитвах толкова силно да виждам само доброто, само човекът който ми подаде ръка и ми предложи безусловно приятелство и помощ. Нищо не остана от това. Нищо. Съжалявам. Но егоистично, за себе си. За още една разбита илюзия. Боже, толкова съм наивна. Като дете. Можеш да ми продадеш мост, копеле. И пещера, ако искаш. Но побързай. След два месеца ще можеш да ги пробуташ само на кучето си.

* Ако някой смята, че в този пост има твърде много груб език и е прекалено с употребата на думата "копеле", то това е, защото е така.

A place called home

От два часа съм официално пребиваваща на територията на столицата без адресна регистрация. Сега седя във временното си убежище, а около мен е целия ми живот в кашони и кутии от кецове. Дните тази седмица бяха трудни, при всяко движение си мислиш, че ти е последното. За последен път поглеждам през този прозорец, за последен път слизам по стълбите, вратите, асансьорите, балатумите, надписите по стените, омразните портиери, сбогом, и сякаш не е достатъчно трудно и така, ами и улицата, дупките, тротоарите, спирката, двестаиосемдесе, мъчно ми беше, за последно седя на това легло и си пия последното кафе от долу и това ми е последния махмурлук, лекуван в тази стая. Но то е от прехода, сега, когато е факт, се усеща някак леко. A whole new world, you know. Явно, станала съм с розовите очила. Пътувам с маршрутка към убежището, и минавам през непознати места, и си мисля, а мога да живея тук, или тук, или тук, и мога да правя каквото си поискам. Шофьорът е възпитан мъж и си увеличава Танцувам блус, самотен блус…Хубаво ми е, защото вече цяла седмица не съм слушала музика, а тя явно била по-важна за субективното ми благополучие, отколкото си мислех. Влизам и с треперещи пръсти си свързвам компа, и сега ти пиша. Така, в кашоните.

Днес бяхме на оглед, в намален състав. Някои неща се случват като по филмите, тази ни беше първата. Ще вземем да се настаним. Лаки излезе от блока отсреща и каза „Тук ли, Верче? Екстра". Нон-фикшън!

Надявам се да се разбираме добре с моите момчета, и да няма неприятни изненади откъм битовите условия. Ходих до студентски, и днес, ден по-късно, мястото е чуждо. Пътуваш в двестаиосемдесе, а всъщност не се прибираш вкъщи. Странно, дали не е. Скоро ще наричам вкъщи друго място (дори още днес вече го казах веднъж!), не е истина как бързо се адаптира човек – физически, психически...Веднага си създаваш когнитивната схема, попълваш си празнотите в представите, помиряваш реалността с очакванията, решаваш си когнитивния дисонанс, и хоп! – ето те адаптиран. Има нещо животинско в това, сякаш необходимостта ти от сигурност диктува всичко, да не говорим за физическото оцеляване…Нямаш много съзнателен контрол над нещата, да, да, взимаме я! Ако всичко протече безпроблемно и при утрешната среща милият хазяин не ни отхвърли като тотално недостойни за неговият недвижим имот, след като прозре колко мърляви и неплатежоспособни всъщност сме, и при подписването на договора през следващата седмица в мое отсъствие не възникнат проблеми, то моето бездомничене ще бъде пренебрежимо кратко. Няма да заслужава споменаване.

Лягам си. Утре трябва да се събудя свободно владееща холандски език. Иначе рискувам да изпадна в силно стресираща ситуация вдругиден. А нали знаеш, при стрес е застрашен живота или достойнството ти, и понякога второто е по-важно. Освен това, тепърва ще стягам багаж. Трябва внимателно да подбера всички остри и течни предмети, за да се съберат в ръчния ми. Да не забравя да си оставя всички важни документи вкъщи, най-вече билета. И накрая да си навия часовника за два часа след излитането на самолета.

by V.

Не знам защо, но не се сдържах. Просто на моменти имам чувството, че си се разходила из главата ми, видяла си го през очите ми, почувствала си го вместо мен и си го написала. Затова исках да го пусна тук. Thanks.

М?

Чета Вера. И се чудя. Писмо ли ми е изпратила или откъс от нещо. После започва да звучи познато. Писмо е. Едно от най-хубавите, които съм получавала всъщност. Не защото ми разкрива велики истини за живота или защото е уникално съдържащото се в него. А защото е обикновено, ежедневно и истинско. Защото е намерила време да обърне внимание на всички тези неща, да ги запомни, да ми ги напише. Подредено. И остро. Като Вера. Никога твърде обяснително. И винаги достатъчно. Успяла е да вмъкне и малко сарказъм. Разсмива ме. Като същевременно не пропуска да ме хвърли в обичайния водовъртеж на случващо и неслучващо се. Ех, Верче, надушвам проблем с letting things go. Кой да предположи, че напускането на студентски град, от който ревахме 4 години ще се окаже толкова трудно. Кое е дом, Вера? Където е леглото ти... кое легло всъщност...? Където е компютърът ти? Котката? Мама и татко? Приятелите? Where is home anymore? Просто място, Верче, просто място. Където се прибираш след дълъг ден. Където правиш пилешка супа. Където говориш с хора, които те познават. For who you are. В момента дори малко ти завиждам. Изглеждаш толкова уверена, че това цялото ще сработи. Искам това усещане. Искам да се получи. А не знам дали ще. Странно как целият ентусиазъм се превърна в страх. Хора, желания, взаимоотношения... И в същото време... може ли да е толкова сложно с приятели? Мечтая си само да имам място, което да нарека свое. Да бъде такова, каквото го искам, каквото съм си представяла. Но как можеш да наречеш свое място, където може да не се събудиш на следващата сутрин. Място, което всъщност далеч не ти принадлежи. Място, което други хора също се опитват да направят свой дом. Всеки за себе си. Страх ме е. Честно.

Няма да ми липсва пък! Няма! Нито студентски, нито 280, нито университета, нито едно от нещата, от които сме били част през последните 4 години. Ще ги смета в ъгъла и ще направя място за новите. Ще си мисля за новата ми хралупка, за съществата наоколо, за приключенията, които ни очакват... Нали ще бъде хубаво. Нали? Обещайте ми.

Как да си забъркаме мъничко щастие

1. Разходка без цел и без посока, която завършва с неочаквани срещи

2. Филм с Георги и трева (ликувай, хлапе, покварих се)

3. Сладолед Kohr Bros с Адела

4. Андрей, който да ти подари стекче Corona в огромна хартиена торба

5. Зелено шалче, заем от Георги

6. Ирландско парти (най-накрая)

7. Три часа сън

8. Не-кофти ден на работа

9. A ride home (което значи добра жена, която извози мен и Крис)

10. И илюзията, че сме си гот! :)

Out of the blue

NB! Izvinqvam se za latinicata, men lichno strashno me drazni, no sum se prokradnala na 6efskiq kompiytur na rabota, kudeto estestveno ne poznavat takova ne6to kato BG azbyka...

Chyvstvam nqkakva neobqsnima nyjda da dam znak che sum jiva. Che disham, spq i se hranq ot vreme na vreme. I sunyvam. Nai-veche mesta i hora. Hora, s koito mojesh da provedesh razgovor za neshto razlichno ot ceni na imoti, nachini za namalqvane na razhodite i "o, kolko visoki sa ni taksite, ikonomikata zapada". Zatova, ako sum dostatuchno blagoslovena, mejdy 1 i 7 sytrinta, az sum dalech ot tyk. Edna nosht putyvah sus stranna shaika hora (nqkakvi sunni izmeneniq i prevupli6teniq na Manolo, Santqgo, Valeriq i sie) na nqkakvi mesta iz Evropa, interesni i krasivi. Vsichko nepoznato, no ne i chyjdo. Yseshtane za dom... Toplo i yiytno... kato popara s chai i sirene sytrin na selo... Posle se subydih. Preduvkah porednata kypicha kornfleiks i zatikah vse o6te spq6toto si suznanie i polybydnoto si tqlo na rabota. Prekarah pochivniq si den v melanholen deliriym. Otidoh na obichainiq lov za hrana, zapasqvane za porednite 2 sedmici. V magazina me popitaha dali imam nyjda ot pomosht, izglejdala sum lost. HA! Ranica, sak, nailonova torbichka i az na spirkata... Avtobys - iok. Stranen tip s obyvki s ostur vruh (za takiva muje vinagi si imam edno naym, ne im se doverqvaite) se zadava i mi podhvurlq (ne znam ryski, taka che ne me sudete za pravopis) "Dievochka". Vikam Nope, Bulgaria. Sqda do men na trevata i pochva da mi se obqsnqva kuv e, otkude e i za kvo se bori. Predlaga da me otkara do kudeto sum se zaputila. Az my kazvam che mama mi e kazala da ne si govorq s nepoznati, oshte poveche da se vozq s tqh. V kraina smetka obache se kachvam, shtoto bog znae koga shte doide avtobys, chantite mi tejat bezymno, sladoledut se raztapq, a az poslednoto koeto imam sili da pravq e da mukna sak s hrana 10-15 presechki. Pichut s obyvkite me dokara vse pak jiva i nevredima, otkazah ofertata da se premestq v New York da rabotq, kakto i drygata - da hodim da piinem kafe v Atlantic City. Posle si se chydih na akula izvestno vreme i osuznavah kak mojeshe da ne zavurshi tolkoz blagopolychno tazi prikazka. No nqkoi otgore vse pak ne me e zabravil. Blagodarq.
Ciklq na Album Leaf nai-veche, moga da si pyskam parcheta i misleno, v glavata si. Tolkova dobre sa se gravirali v mozuchnata mi kora. Kato gramofonna polcha sum. Slagame iglata na plochata i hop, v onova nai-izturkanoto yleiche zazvychava See in you. Nespasqem slychai sum, znam.
Izhranvam sebe si i naselenito naokolo s bebeshki kartofi (razbiraite baby carrots, i da, znam che carrot e morkov po princip).
Slyja za zabavlenie na horata. Ostavqm stranni voice mail suob6teniq, pyskam sarkasti4ni komentari po vreme na rabota, podskacham nasam-natam, kogato imam sili za tova, pravq grimasi, smeqt mi se... dobre, tova pone go moga.
Den chetirideseti ot prebivavaneto mi tyk. Az i Christopher po obichainiqt ni marshryt na put za rabota. Vnezapno nabivam spirachki. Ne izdurjah. Ne e vuzmojno 80 puti da minesh pokrai edno i sushto neshto i nikoga da nqmash vreme da spresh. Ostavih Christopher i se pokaterih na ogromnata kamenna stena, koqto sa izdignali mejdy ylicata i brega. I toi beshe tam. Pqsukut, okeanut, horizontut, koito se gybi nqkude tam... cqloto spokoistvie na sveta... 5 sekundi... And then - on the road again.
Poslednata izcepka na sukvartirantite, kogato edna vecher slychaino, bez nikoi da iska, stana taka che se zasqkohme: "A, ti oshte li jiveesh tyk?" Na tova vsushtnost bih otgovorila... "I live mostly in my head", no e tvurde trivialno i nqma da go napravq :)

Pieces mended

Between the bars

Drink up baby
Stay up all night
With the things you could do
You won't but you might
The potential you'll be
But you'll never see
The promises you'll only make
Drink up with me now
And forget all about
The pressure of days
Do what I say
And I'll make you okay
Drive them away
The images stuck in your head
...

Daydreaming