За-глави-е

Губи ми се. Не контролът. А цялото. Изтича отнякъде и не мога да си обясня какви са тия бели петна и черни дупки по никое време. Надали е от течът вкъщи, щото Захари го е оправил с френския ключ... И други течове също нямат отношение по темата. Изобщо отношение липсва като цяло. И сушени смокини. И ако вземеш ябълки и ги дъвчеш като сливи имат вкус на... забравих какво... много повече от ревена!

Иначе всички сме невинни.

А ако си живял 23 години, това прави 8395 (много малко, бе!) дни. 8395 дни, във всеки от които е трябвало да вземеш поне едно решение. Поне една дилема. Каква паста за зъби да си купя? Да продупча ли билетче? Да ям ли сушени смокини? Да се кача ли в претъпкания автобус или да гледам във вцепенение как отминава покрай мен? Какво да облека днес? Капучино или чай? Да изкрещя ли за помощ или да почакам докато неизбежното се случи? Да си купя ли зелени чорапи с усмихнато човече?

И несъзнателно откачаш чорапите и ги мяташ в кошницата. После крачка, две, три... Вдишване, издишване, вдишване, издишване... You're the best. Все така несъзнателно.
Та, кое му е толкова сложното, питам аз?

8395 дни. Най-малко 8395 взети решения. 8395 успешно преминати изпитанийца. Щото дали си си купил паста за заздравяване на косъма на четката и искрящи и меки зъби или суперпаста, която мие вместо теб, диша вместо теб, мисли вместо теб, на края на деня пак си направил достатъчно добри избори, за да продължиш напред. And that's all that matters.

А в неделя ще ми правят баница със спанак!

Малък, незначителен ъпдейт

1. Шофьорът на автобуса ми казва добър ден, заповядайте и благодаря. И ми пожелава приятен следобед.

- Моля? - очевидно недоумявам.
- Приятен следобед. - повтаря той.

(Усмивка...)

2. Излизам от Т-маркет и за пръв път вдигам поглед изпод русия перчем, а от върховете на дърветата се чуват птичи песни...

(Усмивка...)

3. Happy St. Patrick's day тръбят навсякъде... Irish is in the air.

(А, това ли било...)

:)))

Faith promises to be back, maybe?
(Съмнителен поглед с повдигане на вежда...)

Вълшебният амулет на Жи (който аз провъзгласих за такъв) май работи...
(Усмивка...)

Глупавички реминисценции

Някога преди...

много зими и много лета. много закуски, обеди и вечери. много усмивки. много глупаво сини дънки. много четки за зъби. много прашни автобуси. много обувки, набутани в шкафчета. много рисунки в пясъка. много фантазии... за летящи колички и отровни гъсеници. много вяра. много корабчета, издълбани от кора на дърво. много безгрижие. много мълчание.

Имало едно малко момиченце. Слабичко и русоляво. Дребничко, крехко и болнаво. С обичливи родители, малко приятели и много... Lego. Защото малките крехки дечица не могат да издържат дълго в детската градина. Те прекарват повече време в големи бели сгради, с хора, облечени в бяло, френетично търсещи слушалките си, които се оказват на врата им. Малките крехки дечица побъркват тези хора с мълчанието си. Не защото не могат, а защото не искат да говорят. Защото комaндата "говори" е твърде безсмислена сама по себе си. Защото преди да говориш трябва да имаш какво да кажеш. А момиченцето нямаше какво да каже на тези хора, които по цял ден влизаха, излизаха, разглеждаха някакви неща, питаха как е, може ли да ходи, може ли да следи химикалката с поглед, може ли да си докосне носа (естествено че можеше да си докосне носа, що за идиоти???)...
Момиченцето със сигурност беше едно от най-забавните неща, случвали се в отделение за онкоболни. Защото моментално след като бъдеше обявено за неспособно да се движи и говори, изприпкваше до манипулационната и сестрите прихваха в смях...
През дългите седмици и месеци момиченцето обожаваше да чете книжки. Да строи къщички от Lego. И да чете книжки отново.
Студентите бяха най-досадни. Идваха на групи, гледаха странно, изучаваха, разпитваха, опипваха, тук боли ли, там какво усещаш, вдигни си ръката, подскочи, завърти се, направи се на умряла, хайде сега излай, добро куче... Нищо чудно че при поредното им посещение, момиченцето се скри под масата в занималнята. Да си намерят друго опитно зайче.

Неизвестно време след...

безброй изчетени книжки, безброй изградени и разрушени къщички, костно-мозъчни манипулации, плазми, тромбоцити, левкоцити, еритроцити, хормони и какви ли не други митологични чудовища...

по улиците тича вече не толкова малко и крехко момиченце. Все така русоляво. В лилав плетен пуловер. Баба му тича зад него, колкото може, и се опитва да го прибере вкъщи. Момиченцето се скрива зад дърво, за да не го намерят, нали така правят по филмите.
Две какички минават покрай дървото, чуват викащата баба и се изкикотват...
-Не можеш да се скриеш, много си дебело.
-Знам.
А знаеше ли всъщност? Никога не беше мислила за размерът на тялото като нещо, което има значение. Никога не беше мислила за размерът на тялото изобщо. И никога не беше мислила, че някой може да мисли за това. Дума като дебел можеше да се отнася за пуловери, книги, котки... но за хора...? Но пък тези момичета... те бяха слаби. Те сигурно можеха да се скрият зад дървото...

Момиченцето тръгна на училище. И стоеше до кошчето за боклук в двора, за да не го забележат. Опитваше се да не каже нещо глупаво, за да не го забележат. Да не привлича внимание изобщо беше най-добре...

А момиченцето не беше глупаво. Дори беше по-умно от връстниците си. И не беше толкова дебело. Но нямаше кой да му го каже.

15 години по-късно, след награди от литературни конкурси, олимпиади по химии и биологии, отлични оценки, участия в театър, много прекрасни приятели, тя не е малкото пухкаво момиченце с лилав пуловер зад дървото. Но продължава да й се иска да се скрие. И да казва "знам", когато я заболи.

И безброй пъти са й казвали, че е хубава, прекрасна дори. И безброй пъти й се е приисквало да стане невидима, защото е привлякла внимание.

А мълчанието... то не е липса на интерес, не е бягство, не е наказание. Не е опит за привличане на внимание, за цупене, за дистанциране... То е страх. Глупав, инфантилен, ненужен, дразнещ, побъркващ страх. И означава, че ми пука. Твърде много. Ако можеше да се издълбае с лъжица, като тиква за хелоуийн, то вече щях да съм го направила. И да съм го изхвърлила някъде надалеч. Вместо това, обаче, го дялкам, малко по малко, докато се усети, че вече не му е тук мястото. И ще си отиде, знам го. Стига да не си тръгнеш преди това.

Let it all out

Искам...
да крещя.
Да спя.
Да трещя.
Да счупя някого от бой.
Да хвърлям енергия в празното пространство.

или..

Да стоя тихичко на слънчева пейка.
Да чета, да пиша, да знам, да мога, да виждам, да бъда...
Да се събуждам с усмивка и кафенце...?

...

Вместо това

Губя. вяра. в. не. всичко. но. достатъчно.

И не проумявам.

И се възмущавам (и огорчавам?).

И искам да седна и да пиша, истерично, както ме боли. Не, не ме боли. Бясна съм. А вместо това отварям сайт за рецепти с картофи и слушам радио NRJ. Къде е грешката в матрицата? И не, определено не си мисли, че ми пука. Защото аз не съм сайт за онлайн гейминг и при мен достигнеш ли ограничението за депозиране на помия, това е. Не можеш да се свържеш с отговорния отдел и да поискаш увеличение на лимита. Защото и без това е бил прекалено висок. I'm taking back my love ми припява Enrique Iglesias от рАДиото.

Нямам какво да си взема обратно.
Защото ме е страх да дам.
Страх ме е, че ще го вземеш и ще избягаш.
И въпреки това...

Мога така. Мога и иначе.

И ще съм добре всякак. И почти си вярвам.

Мога да пренебрегвам важните неща, за да се впрягам за незначителните. Мога да се вкарам в грозни филми с дори незаслужили роли лица. Мога да прееба всичко и да махна с ръка. А мога и да не.

Но нека говорим за нещо друго, нещо хубаво...

За мокър мартенски сняг, за вино, свещи, прах за пране, за курса по масаж, на който така и не се записах...


Не става. Не излиза и половината от това, което е вътре.

И накрая пак ще бъде прочетено грешно, знам си. Ако изобщо. Затова отсега казвам - не, няма (почти) нищо общо с теб, в случай, че си вкарваш филма.

I'm just cracking the whip... (да, знам, английския...)