At these little hours

1:11 и нечувано-невиждано-учудваща лекота след предполагаемо най-тежката смяна от време насам. Вървя към поредното подозрително изглеждащо такси с походка наподобяваща сиртаки, аха-аха да не се кача в него. Ама е тъпо, от 20 метра ме видя, че се засилих натам. Качвам се. Пита ме за къде съм все едно има някакво значение, затваря прозореца преди да измрънкам и ми позволява да пуша, ако поискам. Малко заеква, говори без да те гледа в очите, веднага го етикетирам като поредния фрийк. 2 минути и една психология по-късно решава, че съм много общителна. А аз втрещена за стотни от секундата изведнъж ставам точно такава. Мога бе. Мога всичко, стига да поискам. И ето ти най-откровеният безсмислен никого неинтересуващ и нищо не значещ таксиджийски разговор. Може дори да се поспори за безсмислеността, незначителността и неинтересността му.
01:26 пъхам ключовете в ключалката и няма следа от умора. Само едно непреодолимо желание за искреност. Искам на всички всичко да си кажа. Но в такива моменти никой не ти е под ръка. Пък е толкова просто... А докато си ги играем тия игрички, свещите горят.

Бог да благослови Радо, задето е Човек, тийм билдинга задето държа злите духове далеч от офиса и Лин, задето е изровила това парче

Подозирам... че или имам слухови халюцинации наподобяващи регулярни телефонни вибрации... или някой някъде много вибриращо хърка.

Портокалови корички от едно оглозгано ежедневие

Магаре. Катър. Катил. Келеш. Ебеш ли му майката. Моята дори не ме поздравява сутрин. Апатия, браче. Ама не, то било любов. Глупости.

50 кила нафта. Километри, километри. Път да ти види окото. И задника. Кацам на седалката отстрани и димя. Няма време, само трескавост. И тази не е. Е, хубаво де, нали ги харесваше тия? Знам, ама не е моята. Всичко, само не и бяла.

Е, бяла е, да му е*а майката. Ама човек не може да има всичко в тоя шибан живот. И все пак 9 от 10 не е като да не е джакпот. Джакпот, джакпот... колко да е джакпот... Ники. Имаше рожден ден. 35. Жена му на 24-5 (май и той не беше сигурен). Синче на 4. Да ви черпя ли нещо? Ракия. Голяма. И после още 2 и половина. А по тавана й имаше птиче ако. Късмет?

Да беше се зарадвала поне. Заради мен. Вместо мен. Щото аз не знам дали се. В главата ми още е твърде маслено зелено. И съмненията се отцеждат едни гъсти и капят по главата ми, после се стичат надолу като масло. Скалата, ако не я разцепиш с динамит, с чукове ще я млатиш и пак ще стигнеш до златото. Ама си е повече зор.

Край не четвъртъко-петъчно-съботните обиколки в състояние на инсомниа изпиляваща съзнанието до червено с оттенъци на кафе, банички и цигарен дим. Забавно е да се движиш в бившо-тираджийска компания, да се припичаш като котка на керемида и да лапаш мухи в ранните утрини с по 100 километра зад гърба.

100 пейзажа за снимане. 100 пъти липса на фото. 100 пропуснати бири с поне корен квадратен от 100 човека. 100 пъти по-учестено сърцебиене и 100 словесни шамара, които искам да й забия всеки път. 100 пъти, в които не го направих. Застоипървиянезнам.

И всичко си заслужаваше заради варената тиква.

Salt, sun and time

То се събуди, потърка очички, почуди се и накрая стана.

Знаеш ли, вкъщи започва да ми харесва... Само свещите ми свършиха и сега стоя на светло, когато се наложи. Но не примижавам колкото преди, когато светлината беше твърде.

Понякога ми се плаче, но генерално (искам да) обичам. И понякога есента е най-красивата, мека, червено-златисто-зелена. А понякога ми се вие от студ и пръстите ми треперят сутрин. Но ми харесва да отворя очи, точно когато първите снежинки танцуват пред прозореца ми.

Чаят си го обичам ароматен, с боров мед, понякога и с мляко... зависи. Канела, ванилия и кокос все така не понасям. Освен в странни псевдо-хипи-еко-етно-арт-дзен комбинации спомагащи за фън шуй-то на нам какво си.

А колко щеше да е хубаво... (минутка wishful thinking), ама нейсе. Но да, умът наистина е като парашут. И често те предава в кофти моменти. Важното е да има резерва. По-отлежала по възможност и за препоръчване да се употребява в добра компания.

Дали е удачно да си направиш списък с несвършени неща, за да си напомняш колко си назад с материала или е по-далавера да си замажеш очите с "to do list", с идеята че все някога ще ги свършиш и тия работи... (минутка чуденка)...

Въздиш.