импровизации

В главните роли:

- Литър Мляко

- Шест Яйца

- Чаена Чаша Захар

Участват още:

- Шест Стъклени Купички

- Една Метална Купичка

- Малка Тава

- Две Метални Чинии

- Тенджера

Беше най-добрият крем карамел и ти го знаеш.

(чупливо ми е...)

неврози

Най-накрая сгащих Зак да гледаме Vier Minuten. Той - разтреперен, гушкащ, хипохондричен, аз - с пламтящо лице (температура този път, не коняк), болящо гърло и премрежен поглед. И двмата с чай. (Чаят стана ритуал. Ежедневие. Само вчера три нови чая. Tea drinkers annonymous.) И филмът почти ме впечатли. Почти. Call me senseless if you wish (от боледуването ще да е, нищо не усещам).

А преди това и Cashback почти си оправда плаката. Почти. Ама нали нищо в света не се губи... Аз спирам да се сополявя на филми, друг започва.

И Зак, знам, че обичаш котака, не го крий. Спокойно, на никого няма да кажа :) А утре всичко ще е наред. Ще видиш. Спокойствие и силна храна!

И моите неврози ще оправя, ей сега като се разшетам. Няма да остане и увяхналата роза в хола...

(...)

тази сутрин ще спя тъжно и тихичко ще се мразя

A sorta fairytale... Не си го пожелах. Дори се старах да не. Обещах (си) да не. Но!

Дай Боже. Дава. Ама не пита колко можеш да вземеш.

А преди години, когато се гаврех с това се смяхме. Сега, когато то се гаври с мен не ми е смешно.

В полунощ вървя сама в чужд град. Чужд ми е и винаги ще бъде. И се прибирам, а не се чувствам прибрана.

Пъклените планове пореден път провалени. Не можеш да гледаш филм със Зак, ако Зак спи. А сама не искам. Достатъчно сама.

Втори ден без алкохол. Виното не се брои. То е за имунната система.

Главоболие - конфликт с близък човек. Или нещо такова...

Трябва да... Но не мога. Не мога, разбираш ли?

Искам да... Но няма смисъл. Няма да разбереш.

01:01 (и с всичко останало става). Не че вярвам. Но от години все едно и също. И продължавам. (Като) идиот.

А какви зъболекари, какви университети, мамо?! Имам къща, котка, компютри, изложби, хора. Заета съм, моля.

И кракът ме приболява. Ще се оправиш. Няма да се оправиш. Изтегли си клечка.

Обещах. Но плаках.

А sorta...

Себастиан. Иан накратко. Още не мога да определя дали му отива. Може би ще го сменя, ако ми хрумне по-добро. Мърка. Мачка с лапички. Спи свит на кравайче. В скута ми. И аз не смея да шавна. После става, скача, дращи, хапе, яде, изпикава се на дивана и пак заспива. Аз кърша пръсти, гледам притеснено и се разхождам нервно като пред операционна. Ще се справя ли? Той.. не е сив. Не е необикновен. Но е мой. For the better or for the worse. Сега аз ще се шашкам, той ще се учи. Или и двамата ще се шашкаме. И ще се учим. Къпя го с шампоан "Бау". Той не се кефи, но си трае. И някак като че ли знае, че е за негово добро. После се суши и сгушва в мен. Щастлив. Прощавам му задето се изпишка на суичъра ми. Нали е бебе. Вре муцунка в моята. Катери се по панталоните ми и после се качва на гърба. Като папагалче. Аз се чувствам като в училище за мами. А той ме обича. Доколкото една котка може да.

Покрай бебето успявам да вкарам и куест до женския пазар. Със Спас, по женски :) Нови чаршафи. Пазарлък с циганка и спален комплект за 10 лв. Филм и бебешко пюре (ябълки и моркови... ееееххх...) у Теч. Ама наистина у Теч! Не у Цвети, Захари и Гери Атанасови. И разговори в нета до ранни зори. Естествено Иан спящ на корема ми. И много от това:

Накрая се чудя... кой... какво... защо вечно не разбирам!

ден-о-нощ-и-я

Пловдив - Пазарджик - Пловдив - София - Пловдив - Лилково - Пловдив - София - Троян - Априлци - Ловеч - Брестница - София

Уиски с чай. Коняк с чай. Мента с мляко. Още коняк с чай. И още коняк с чай. Водка с доматен сок. Водка с портокалов сок. Водка ванилия. Бира. Коняк. С чай. Без чай. Бира. Водка с портокалов сок. Уиски с портокалов сок. Индийски чай. С портокалов сок. Бадемов аперитив. Вишновка. Вино. Червено. Бяло. Ракия. И чай. Вино. Бяло. Коняк. Без чай.

Странна си. Не си странна.

Какво е станало с гласа ти?

Ангелче.

I feel like a total loser.

Давам те...

Къде си?

Не знам.

Много ти благодаря за отровата!

Тотално си ме отебала като приятелка.

Едни силни мъже, като вашите приятели...

Планове за бъдещето?

Живот.

Деца.

Е, как можа!

Обхват има на третия етаж, ако не духа вятър...

... тя моята сватба...

Знам.

...

Добре, че порастнах.

Какво?

Нали няма да плачеш?
Не.

Супа? С котка?

someday I will never see you again

Цвети. Цветке. Гопе. Цвети. Цвете. Гопе. Цвети.

Майната ти.

На тебе само лоши неща ти се случват.

Jesus, Gabby!

Купих си обувки. Изхвърлих пържолите. Госпожице Зари. Автобусът се сцупи. Ферма за щрауси. Защо пътувате на стоп? У вас сме и хапваме кекс. Кога пак? Морска храна. Може ли да вземем котката? Яйца. Вълна. 10 сарми. Крем карамел. Донеси купички. Не ме приемай буквално. Relax girl. Майната ти. Няма ли те в мръсния, измъчен град? Today, tomorrow, total catastrophe.

until I've done all that I can

Уа-па-ди-ду-уа

Втори ден абсолютно безцелно и лежерно скитане из Пловдив. In a state of total bliss. Чак започвам да се чудя дали ми няма нещо... Кръстосвам улиците и събирам последните слънчеви лъчи, трупам си за дългата зима. Използвам русата си коса, раницата и увисналия на шията фотоапарат като извинение да не се чувствам част от пейзажа. Разхождам се все едно съм турист в собствения си град. И така очарованието му е още по-голямо. Шляя се с благоговеещ поглед като човек, който за първи път стъпва тук и има толкова много да види и попие. Така се и чувствам. Мотая се по градинките, главната, околните улички, радвам се на уличните музиканти, на които попадам, стоя дълго посред потока от щъкащи хора и ги снимам. После си говоря с тях, а те ми се учудват, че съм си от тук. Ям дюнер в палачинка, срещам Ивчо, намирам wireless в градската, зяпам фонтаните (които тези дни работят), спирам се пред музикалната академия в стария град и слушам някаква репетиция, блуждая из стария град, кисна на спирката на Тримонциум (който вече има сума ти други глупави имена) без да чакам автобус и като се скрива слънцето се прибирам. А днешния ден прекарах изключително в стария град. Като един истински турист. Щраках разни неща. Всъщност щраках толкова много, че някой дори би си помислил, че знам какво правя. А аз понятие си нямам. Снимах котета най-вече. Защо? Не знам. Просто така. Лутах се толкова дълго и толкова без цел и посока, че по някое време се озовах на място, което не подозирах, че съществува. Църква "Св. Петка стара". От нея пък излязох на Понеделник пазара, който едно време беше доста оживено място... сега изглеждаше като на животоподдържаща система. Присетих се, че цял ден не съм яла и от 3 часа обикалям павирани улички. И тъкмо, когато алтернативата кило ябълки започваше да изглежда доста примамлива, се натъкнах на едно от изчезващите малки магазинчета, в които има всичко от вафли до буркани люти чушки. Оттам излязох по стар варварски обичай с парче наденица, което ръфах най-безцеремонно по пътя си обратно в стария град. Естествено котешките носове не ме подминаха и си намерих верен приятел (или по-скоро изкусен подмазвач) в лицето на Тигърчо, който ми помогна да унищожим вредното месо. После ме изпраща известно време, преплитайки се в краката ми без да обръща внимание на моето "Няма повече!". Отървавам се от него по някое време, за да се озова пред грозната муцуна на недоволно псе, което ми зяе все едно съм му изяла вечерята. Едно детенце пристига отнякъде и започва да му лае насреща, кучето се пали още повече, а мен ме напушва смях. После въртя пак през незнайни улички и убивам време до седем и половина. Приседнала на рибарско столче пред портите една баба на развален английски ми предлага нощувка в къщата си. Усмихвам се и отговарям "Благодаря, нямам нужда. Хубава вечер." Към седем вече достатъчно си бях взела здравето и със сетни сили се завлачих към Етнографския. И тъй като отблъснах тълпата от желаещи да дойдат с мен (дори на Цвета се обадих, за да се уверя, че е на безопасно разстояние, в София) в седем и нещо си се озовах в двора на Етнографски блажено сама. Все така нахилена и предполагам създаваща повод за притеснение у околните. Събитието се оказа open air. Пейчици в двора, чемшир, приглушена светлина и небе. Подозрително малко хора на моя възраст. Вчера като казах на татко, че искам да ходя на джаз вечер той ме пита дали съм добре. Ми не знам. Добре ли съм? Сгуших се на пейка до чемширения плет, сърбах си португалското вино (ммммм...) и зачаках. Мирославчето се оказа дребна женица, която като се появи на сцената ме накара да разтъркам очи и да се вгледам по-усърдно. В първия момент си казах "Какво по дяволите прави Петя тук и откога пее джаз...?". Същото присъствие на сцената, същото излъчване, усмивката, погледа, общуването с публиката, интонацията, дори произнасянето на С. Петя, бе! Добре че имам достатъчно наблюдения върху нея, за да знам, че няма как да е. Но пък съм убедена вече, че някъде съществува работилница за ексцентрични малки момиченца, които ги изливат от калъп и ги наричат - ето тази ще прави театър, тази музика... Инак джазчето беше приятно, послушах, поклатих глава, допих си виното и когато разговорите зад гърба ми станаха твърде мелодраматични, а и не се чуваха достатъчно добре, реших, че е време да си ходя. Както си му е редът - напускай, докато е още весело. Запътих се към къщи, доволна, но и даваща си сметка, че вечерта все пак беше малко студена, въпреки старателно навлечените ризи, пуловери и суичъри. Липсваше нещо. Може би следващия път ще си взема поне мечката с мен.