Уа-па-ди-ду-уа

Втори ден абсолютно безцелно и лежерно скитане из Пловдив. In a state of total bliss. Чак започвам да се чудя дали ми няма нещо... Кръстосвам улиците и събирам последните слънчеви лъчи, трупам си за дългата зима. Използвам русата си коса, раницата и увисналия на шията фотоапарат като извинение да не се чувствам част от пейзажа. Разхождам се все едно съм турист в собствения си град. И така очарованието му е още по-голямо. Шляя се с благоговеещ поглед като човек, който за първи път стъпва тук и има толкова много да види и попие. Така се и чувствам. Мотая се по градинките, главната, околните улички, радвам се на уличните музиканти, на които попадам, стоя дълго посред потока от щъкащи хора и ги снимам. После си говоря с тях, а те ми се учудват, че съм си от тук. Ям дюнер в палачинка, срещам Ивчо, намирам wireless в градската, зяпам фонтаните (които тези дни работят), спирам се пред музикалната академия в стария град и слушам някаква репетиция, блуждая из стария град, кисна на спирката на Тримонциум (който вече има сума ти други глупави имена) без да чакам автобус и като се скрива слънцето се прибирам. А днешния ден прекарах изключително в стария град. Като един истински турист. Щраках разни неща. Всъщност щраках толкова много, че някой дори би си помислил, че знам какво правя. А аз понятие си нямам. Снимах котета най-вече. Защо? Не знам. Просто така. Лутах се толкова дълго и толкова без цел и посока, че по някое време се озовах на място, което не подозирах, че съществува. Църква "Св. Петка стара". От нея пък излязох на Понеделник пазара, който едно време беше доста оживено място... сега изглеждаше като на животоподдържаща система. Присетих се, че цял ден не съм яла и от 3 часа обикалям павирани улички. И тъкмо, когато алтернативата кило ябълки започваше да изглежда доста примамлива, се натъкнах на едно от изчезващите малки магазинчета, в които има всичко от вафли до буркани люти чушки. Оттам излязох по стар варварски обичай с парче наденица, което ръфах най-безцеремонно по пътя си обратно в стария град. Естествено котешките носове не ме подминаха и си намерих верен приятел (или по-скоро изкусен подмазвач) в лицето на Тигърчо, който ми помогна да унищожим вредното месо. После ме изпраща известно време, преплитайки се в краката ми без да обръща внимание на моето "Няма повече!". Отървавам се от него по някое време, за да се озова пред грозната муцуна на недоволно псе, което ми зяе все едно съм му изяла вечерята. Едно детенце пристига отнякъде и започва да му лае насреща, кучето се пали още повече, а мен ме напушва смях. После въртя пак през незнайни улички и убивам време до седем и половина. Приседнала на рибарско столче пред портите една баба на развален английски ми предлага нощувка в къщата си. Усмихвам се и отговарям "Благодаря, нямам нужда. Хубава вечер." Към седем вече достатъчно си бях взела здравето и със сетни сили се завлачих към Етнографския. И тъй като отблъснах тълпата от желаещи да дойдат с мен (дори на Цвета се обадих, за да се уверя, че е на безопасно разстояние, в София) в седем и нещо си се озовах в двора на Етнографски блажено сама. Все така нахилена и предполагам създаваща повод за притеснение у околните. Събитието се оказа open air. Пейчици в двора, чемшир, приглушена светлина и небе. Подозрително малко хора на моя възраст. Вчера като казах на татко, че искам да ходя на джаз вечер той ме пита дали съм добре. Ми не знам. Добре ли съм? Сгуших се на пейка до чемширения плет, сърбах си португалското вино (ммммм...) и зачаках. Мирославчето се оказа дребна женица, която като се появи на сцената ме накара да разтъркам очи и да се вгледам по-усърдно. В първия момент си казах "Какво по дяволите прави Петя тук и откога пее джаз...?". Същото присъствие на сцената, същото излъчване, усмивката, погледа, общуването с публиката, интонацията, дори произнасянето на С. Петя, бе! Добре че имам достатъчно наблюдения върху нея, за да знам, че няма как да е. Но пък съм убедена вече, че някъде съществува работилница за ексцентрични малки момиченца, които ги изливат от калъп и ги наричат - ето тази ще прави театър, тази музика... Инак джазчето беше приятно, послушах, поклатих глава, допих си виното и когато разговорите зад гърба ми станаха твърде мелодраматични, а и не се чуваха достатъчно добре, реших, че е време да си ходя. Както си му е редът - напускай, докато е още весело. Запътих се към къщи, доволна, но и даваща си сметка, че вечерта все пак беше малко студена, въпреки старателно навлечените ризи, пуловери и суичъри. Липсваше нещо. Може би следващия път ще си взема поне мечката с мен.