"the manifestation of a dark demon's death rattle"

I want to believe in the nobility of the human spirit.
I want to believe the horrors we witness and the misery we feel is
temporary,
the manifestation of a dark demon's death rattle,
a demon that has marched ruthlessly across the planet for far too long.
I want to believe that we can no longer be seduced by its false promises
and as a result, it has fallen, never to rise again.
I want to believe that we will grant the beast a decent burial,
and will show it the respect it does not deserve.
I want to believe that we will mark its passing with the scattering of
seeds,
and in no way seek revenge as it would have wished.
I want to believe that in our newfound glory no new beast will take its
place,
and we can stand alone,
proud, yet wise enough not to let this feeling lead to a fall.
I want to believe that we can recognize each other,
befriend one another,
love one another,
and be certain that these new feelings will grow,
a gentle expanding universe with no boundaries.
I want to believe that we will fully deserve our place in this new eden.
I want to believe.
I want to believe all of these things.
I want to believe all of these things and more.
but, you caught me at a bad moment and I can't

...

Honestly

Пуша много тези дни.

What's wrong? - she said
There's a full moon today. - I said
Do you want to talk about it? - she said
There's a cloud that looks like a whale. - I said

Let it fall

...

"Разказах на Огъстъс в общи линии историята на моята драма: на тринайсет бях диагностицирана с рак на щитовидната жлеза в четвърти стадий. (Не му казах обаче, че научих диагнозата три месеца след първия си цикъл. Беше нещо такова: "Честито! Вече си жена. А сега умри.")"

"Как ще разпознаем радостта, ако няма болка?" Това е отколешен аргумент в полето на размислите за страданието, а неговата глуповатост и липса на изтънченост е била изпитвана векове наред, макар че е достатъчно да се каже, че съществуването на броколите по никакъв начин не променя вкуса на шоколада."

"Понякога четеш някоя книга и тя те изпълва с такова едно странно божествено чувство, че накрая стигаш до убеждението, че разбитият на парчета свят никога няма да върне целостта си, докато всяко живо човешко същество не прочете тази книга."

"Влюбен съм в теб и нямам навика да се лишавам от простото удоволствие да говоря каквото мисля. Влюбен съм в теб и знам, че любовта е като вик сред пустошта, че забравата тегне над всеки от нас, че всички сме обречени и един ден трудът ни ще стане на прах, знам също, че слънцето ще погълне единствената земя, която имаме, и знам, че съм влюбен в теб."

"Иска ми се това ризото с лилави моркови да се превърне в човек, за да мога да го заведа в Лас Вегас и да се оженя за него."

"Страхът от забравата е нещо различно - това е страх, че няма да съм дал нищо в замяна на живота си. Ако човек не може да живее в служба на някое по-висше добро, тогава би могъл поне да умре за него. Това, от което ме е страх, е, че нито животът, нито смъртта ми ще имат някакво значение." 

Вината в нашите звезди, Джон Грийн

Easy or not

Love is futile

Love is all that remains

Do the math

Кристализирали парчета лудост се забиват в зениците. Текат във вените. Раздират гърлото. Белите дробове. Черния. Плуват, носят се и крещят. По макропсихоза в наносекунда. Колко остава до правата линия?

Scratching in the dust (of your leaving)

Стаята все още мирише на теб. Беше тук, навсякъде из нея само преди малко. Присъствието ти, толкова пълно и цяло. А сега те няма. И не мога да го проумея. Всяко движение боли. Не искам да се движа, когато не си наоколо. Салфетка с рисунки на жирафи, гледащи наляво. Трите столчета в кухнята. Не мога да седна на никое от тях. Малко са. Безумно малко. 8 дни, в които да натъпчеш всичкото обичане. Непозволено. Неслучено. И случило се въпреки това. Някъде толкова отвъд. Затварям очи и виждам твоите. И знам какво чувстват фойерверките, когато избухват в небето. Лудост.

...

Today, I keep dreaming of this:

Оу... це де

Ако дрехите ми са подредени перфектно. Ако бюрото ми е подредено перфектно. Ако стаята ми е перфектно чиста и подредена, перфектно уютна и приветлива. Ако навсякъде вкъщи е перфектно чисто и подредено. Ако изглеждам перфектно добре. Ако се чувствам перфектно добре. Ако се усмихвам много. Ако шегите ми са забавни. Ако е перфектна гениалната ми малка лудост. Ако косата ми е перфектна. Ако зъбите ми са перфектни. Ако казвам перфектните неща. Ако правя перфектните неща. Ако слушам перфектната музика. Ако ризите ми са перфектно изгладени и подредени. Ако панталоните ми са перфектно подгънати. Ако леглата са перфектно оправени. Ако завесите падат перфектно. Ако походката ми е перфектна. Ако осанката ми е перфектна. Ако се появявам в перфектното време. По перфектния начин. Ако времето е перфектно. Ако всичко е просто перфектно.

Struggle for pleasure

Разпиляно и неспокойно ми е. Като море. Люшкам се без ясна цел и посока. Но възторжено и развълнувано. Бия вълни в скали и брегове. Обливам ги, опиянена от собствената си буря и обожавам колко са стабилни. Обичам ги. И ги мразя. Нищо не ги помръдва. Аз не ги помръдвам. Как е възможно? Аз съм море. Море, по дяволите! Море! Как е възможно да не ги помръдва моето вълнение? Аз съм стихия. Аз трептя. А те... те просто си стоят там...

Play by play

Take a deep breath now, you hear me? A long, deep breath. And now back you go, underwater. You'll breathe when I say. You'll live when I say. Your life is mine. Your breath is mine. Inhale. Exhale. Inhale again. And back you go. It's funny, isn't it? How what was once a safe haven has now come to be the dragon's lair.

...

Music! There is so much beautiful music! Fuck love. Fuck caffeine. Music's what will save this world. Sometimes I think it is the only thing that keeps me alive. But sometimes it is so unbearably beautiful that it makes me want to die, faced powerless with the venom of its all-disarming sweetness.

Off. On.

It's all an illusion. You. Me. This city. The lady selling fresh buns and pretzels in front of Subway. The person playing "Memory" on his accordion in the subway. The people and faces briskly passing by. It feels as if I stop in the midst of the chaos and just listen, there will never be anything else. Ever. And if you touch me, you'll understand what happiness is.

...

And I am done with my graceless heart

So tonight I'm gonna cut it out and then restart

'Cause I like to keep my issues drawn

It's always darkest before the dawn

F&TM

...

Sometimes it's enough to just know that you exist. That people like you do. We don't have to know each other. We don't need to talk. We don't need to have anything in common. It's just enough that someone, somewhere, not too far away in this world, knows, thinks, feels, appreciates and fascinates pretty much the same way. And it's amazing. This, by itself.

Like dreaming of angels

Lately she'd been noticing herself grow green. Steady and petulant like a child. Greener and greener with the day. She couldn't help but wonder how and why that was. And why now. Until it hit her. A wallflower. Years and years she had been growing herself as a wallflower. Meticulously, thoroughly, brought to perfection. But her built-in mechanism to belittle and destroy everything she ever created had taken over and made her think and label herself as inadequate, incapable of communication and socially awkward. And she had beaten herself up over this. Hated herself. Tried to fix it. To fit in and be normal. And then beaten herself up over not making it. Until one day she realized. She loved roaming the streets alone. She loved going to shows alone. She loved immersing, experiencing, giving her full attention. She loved the ecstasy of hours spent in complete detachment from the external world, with only the total bliss from the energy soaked in from the stage. Or the melody of her favorite tune melting in her ears while she wandered aimlessly and smiled at strangers. Another humanly presence would ruin all this. And she wanted it. She needed it. Like a breath of air after almost drowning. She enjoyed it. It was moments like these that kept her alive. She loved being a wallflower. It had its perks.

Рапсодия в синьо за дюля и статив

Мелник и снимки, о, йе! Казваш си и мяташ дисагите на рамо. Тяло, три обектива, две батерии, статив, две раници, шапките, шаловете, ръкавиците, скиорското яке, кило чорапи, зимната пижама, дъждобран, сандвич, вода, музика, книга (блажени са вярващите, казват). 

Летящ старт в събота, 8:30. Хубаво, по желание е, за добра кауза е, ще го преживеем. По чудо тръгваме навреме. По чудо стигаме. Малко дъжд, неработещи чистачки, мазаница на предното стъкло на автобуса и късоглед шофьор. Кво са за наш'та фирма.

Настаняване. О, винаги най-любимо ми е било да ходя някъде с напълно непознати, да споделям стая с някого от тях, па за разкош и легло. Ти и ти. Щото най-си приличате. Карти, ключове и толкова по този въпрос. 

Обядът е дълъг и съдържателен. Основни заключения - дюлева за перорално приложение, домашната на шефа - изключително за външна употреба.

После дъжд, чукари, снимки, снимки, снимки. Вечеря, гроздова, бисери, вицове, закачки и по леглата със Сънчо. Пардон, по леглото.

Неделя, 9 сутринта. От банята: "O, да! О, да! О, да!" Нищо не е в състояние да предизвика у мен такава реакция така както горещ душ след 4 часа на минус безкрайност, кал и чукари. През Януари. Поезия. И нищо не ме ужасява толкова, колкото мисълта за липсата на (възможност за) топлина. В ретроспекция: 4:30, аларма. Шок. В смисъл, ступор. В смисъл ужас. В смисъл, хорър муви, братле. 4:30. В неделя. През Януари. Абеазданесъмлудашеимставампосреднощдамръзнапобаирите. После се освестяш. И като лепенка. Дърпаш завивките изведнъж и скачаш на пружина. А тъкмо ти е било топло, уютно, сънувал си дълбок зимен сън, заровен под одеалата до непознатия човек на педя от теб, и си мечтаел как се събуждаш през май, който не е септември, нито август, миро не губи контрол, в борисова вместо две педи сняг пред погледа се шири тлъста зелена трева и слънцето приятно напича, докато си се проснал на одеялото и жадно попиваш всеки слънчев лъч. Е, толкова с тази илюзия. Въоръжен до зъби с три суичъра, яке, шапка, шал и безбожно тежка раница, въздъхваш тежко, отваряш входната врата и смело прекрачваш. Закуската е забравена в магазина вчера вечерта. Само мандарини. За 3 лева. Пет броя. Катерим и мълчим. А предният ден небето беше оранжево, детството беше мое, високото беше високо и чака-рака-търррр-так. А сега до горе на един дъх. И без дъх. Вадят се стативи, нагласят се апарати, снимат се звезди. Нощни снимки. В 5 сутринта. В неделя. През Януари. Поели сме дъх. Апаратите снимат. Чакаме. По минута на снимка. Минута трета откак сме на хълма. Баирната загрявка е само спомен, прокрадват се наченки на сибирски студ. Треперим, подскачаме от крак на крак, духаме в шепи и клечим пред стативите. Чакаме северното сияние. Ебала съм го, станала съм в четири и половина в неделя, през Януари. Не мърдам преди да изгрее шибаното слънце. Половин час по-късно хвърлям отчаян поглед в шубраците наоколо с надеждата да мерна огряна от луната пътека с искрящи камъчета, трошички или неонови надписи "спасение". И мормон ше стана, ако в този момент се появи някой с чаша горещ шоколад, кожух от три бели мечки и ме отведе до най-близкия кибуц с ламтящ вечен огън. Обаче нема. Тъмно е като в слонски гъз. В Индия. Градът спи. Изгубя ли се, превръщам се в зимнина за стадо лешояди, преселили се в Мелник откак ни върнаха Колорадо. Ебало си е майката. Пешо, аз такова, искам да си ходя, умирам от студ. А, как ше си ходиш бе! Чакай ся ше измислим нещо. Е, направи тука едно, две кръгчета, докато чакаме снимката. 5 минути по-късно 15 човека правят физзарядка над заспал Мелник в 6 сутринта, в неделя, през Януари. Следва кратък поход, все така в името на разгрявката. В индианска нишка по един. Броим се. Едно, две, трети, четири, пет, шест, шест, чакай, ти ли си шест или аз, айде пак отначало. Обратно на хълма. Качили сме телесната температура до плюс, зареждаме пак стативи и апарати. 7. Слънце - йок. 

Аре бе, Райчо, аре бе пич, ставай, събрали сме се тука сума народ и те чакаме. Никой ли не ти е казал за сесията? Абе, и без грим може, айде, айде, по-живо, че ми измръзна... Ей, де*а и звездите (не небесните тела, този път)! Винаги си правят квото си поискат. Ама и на него му е голяма работата. Друго си е цяла система да си имаш и сите планети да ги връткаш на малкия си лъч. 

В 7:15 проронвам сълза. Активните ми до този момент безименен пръст и кутре правят пореден неуспешен опит да отвъртят там няква си врътка дето има нужда да се навърти на иначе. От редиците на все още живите се дочува предпазлив шепот, някой пита за ракията, недоизпита от предната вечер. Е, да, ама няма. 

Развиделява се. Бегла надежда се прокрадва в душите, настъпва оживление, нова вълна нагласяне на стативи и притърчане напред-назад, в търсене на най-удобна позиция. Розови облаци. Гърмят спусъци. Щрак, щрак, щрак, щрак. Пепиииии, тука на каква настройка? А исото колко да е? Ама на мен нещо не ми става! Къде е тоя лендскейп? А балансът защо на луминисцентна? Ааааааа, я виж тая! Преден план. Стоп линии. Рембрандов триъгълник. Тва с кой обектив? А тука как да го фокусирам...?

В общата еуфория мълчаливо чупя пръсти по статива, сменям обективи със зъби и щракам. Клонка за преден план, минус за драматичност, фокусът в безкрайност. 8:20. И като всяко чудо славата на Райчо трае 30 минути. От розовите облаци по-топло не става. С последни сили натъпквам всичко в раницата. Изумени погледи. Свърши батерията ли? Свърши. Не само свърши, ами е към на минус двайсе по Целзий.  Must. Go. Recharge. Вие сте чао. Аз съм надолу по пътеката. Да му *** майката и изгрева. Останалото го знаете.

“Here’s What Our Parents Never Taught Us”

You will stay up on your rooftop until sunlight peels away the husk of the moon,
chainsmoking cigarettes and reading Baudelaire, and
you will learn that you only ever want to fall in love with someone
who will stay up to watch the sun rise with you.


You will fall in love with train rides, and sooner or later you will
realize that nowhere seems like home anymore.


A woman will kiss you and you’ll think her lips are two petals
rubbing against your mouth.
You will not tell anyone that you liked it.
It’s okay.


It is beautiful to love humans in a world where love is a metaphor for lust.
You can leave if you want, with only your skin as a carry-on.


All you need is a twenty in your pocket and a bus ticket.
All you need is someone on the other end of the map, thinking about the supple
curves of your body, to guide you to a home that stretches out for miles
and miles on end.


You will lie to everyone you love.
They will love you anyways.


One day you’ll wake up and realize that you are too big for your own skin.
Molt.


Don’t be afraid.


Your body is a house where the shutters blow in and out against the windowpane.
You are a hurricane-prone area.
The glass breaks often.


It’s okay. I promise that the breeze here is wonderful.


Shinji Moon