вторник, юни 03, 2008

Прясно изцедени мозъчни клетки

Имам най-добрите приятели евър! Сериозно, нямаше друг човек, който да е изпращан от цяла тълпа хора на летището. Happy :)
British Airlines - абе, закъснение от 50 минути, после проблем с тоалетните, поради което за целия самолет има само две (и чакаш на опашчица половината полет), после закъснение и на тръгване от Хийтроу, технически проблем, поради който не можели да ни съобщават данни за времето и т.н., чакане, чакане, чакане... и все пак ме кефят! Дори самолетната храна беше някак вкусна.
Хийтроу... ама като казват, че това нещо е огромно, всъщност не можем и бегло да си представим какво се има предвид. ОГРОМНО Е!!! Извозват те с автобусче от терминал 5, на който пристигаш до терминал 4, от който летиш. И си викаш "к'во толкоз, скачаме на автобусчето, то прави едно кръгче и ни мята където трябва". Само че "кръгчето" се оказва по-скоро обхождане на Благоевград (примерно, такова сравнение направихме с колегата пътуващ) от край до край и отне скромните 20 минути. Вземайки предвид и закъснението, с което тръгнахме от София, вече някак си се виждах как нощувам в Лондон (хич нямаше да ми е лошо всъщност). Но пък същевременно имах и твърдото убеждение, че няма да се наложи. Стигнахме съвсем навреме, за да се прикачим на полета за Newark.
А Лондон... не знам защо имах наглостта да очаквам слънце при положение, че всички сме чували колко е gloomy там. Но някак си все не можех да повярвам. А той действително се оказа една доста свъсена стара английска мома. Покапа малко недоволно върху нас, когато слязохме от самолета, а мъглата и небето даваха усещането, че целият град е покрит с безкрайно сиво одеало от памук. И въпреки всичко аз някак странно успях да се почувствам у дома си. В Лондон!?!?!?
В Щатско... всичко си е същото... Летището, магистралите (по които с Whitey успяхме да се изгубим), въздуха, пищящите гларуси, аmerican bitches, които за мой огромен кеф тази година живеят в съседната къща и пищят (защото просто не могат да си говорят нормално) и се хилят гръмогласно. Whitey се е стопил, изчезнал е почти... Не е истина какво прави работата с хората тук. А американците били fat, stupid and lasy. Ама той пък не е съвсем американец.
Събудих Lenny в 3 посред нощ. Той естествено веднага довтаса и ме прибра в стаята. Момичетата ме гледаха с огромни, невярващи очи. Очаквали ме на 6-ти. Surprise :) Тръшнах се и спах почти 5 часа в сини чаршафи с Гарфийлд на долния етаж на двуетажно легло. На петия час гларусите и american bitches се активираха отново и крехкото ми и без това спане приключи.
На Хийтроу пък бидох щателно претърсена от захилена британска служителка на реда. Колкото и да си мислех, че съм смъкнала всички железарии от себе си преди да мина през пищящото устройство, то все пак пропищя. Започнах да й мрънкам, че може би е от някакви неща по дънките и т.н., но тя само ми се усмихна, каза "There's no point in guessing" и си ме претърси. 2 пъти! Еми, хубаво!
В къщата ни нет-а е доста дразнещ, постоянно се разпада връзката, затова предупреждавам, че може и да нямам QIP, нещо не се свързва гадта! Сега спирам да словоблудствам, че още не знам къде се намирам и е време да повилнея наоколо.

2 коментара:

Minerva каза...

ЕЕ, не звучи като да е зле при гларусите и кучките:) И Гарфилд си имаш. Представих си сценката на Хийтроу и много се смях. И по английски да вметна - тук в момента небето направо се изсипва. С тази вода, може да се снабди половин Етиопия, ама кой се сеща...
Прегръдки и спокойни сънища:))))

Greeny каза...

Благодаря за прегръдките, Жи, имам нужда. А за спокойните ми сънища се грижат тапите за уши :)