Dead or alive?

Как го правят това хората? Да седнат и да пишат? И да излезе нещо смислено накрая? Защото на мен нещо не ми се получава. Да оставим смисъла настрана, не ми се получава още в самото начало. Закъсвам на етап „сядам и пиша”. И ако го докарам до „сядам”, то почти никога не го докарвам до „пиша”. Днес например се върнах от работа номер 1 с твърдата убеденост, че ще напиша нещо, просто защото имам нужда и искам. И хубаво, седнах, по-скоро легнах и се заопитвах да пиша. Аааааааууууу... ужасно е... Няма мисли, няма изречения, няма текст в тая глава изобщо... Само каша. Голяма. Едновременно изтласкване на всичко непрактично и незасягащото билогогичното оцеляване в момента, но и крещяща нужда от издърпване обратно в света именно на всичко, нямащо нищо общо с това биологично оцеляване... Вие сте умни, ще ме разберете, макар че съм убедена, че бръщолевя несвързани глупости. But I can’t do any better.
Много странно се получава това лято засега. Бутам го и го ръчкам и го мъча да стане по-приятно, ама засега неуспешно. Така че май ще го оставя да се търкаля както си ще, пък да видим какво ще излезе. За повечето неща си бях наясно – нечовешкото бачкане, зверската умора, вакханалиите, купищата мръсни съдове, абсолютната кочина като цяло... За това бях подготвена. Но не очаквах такава липса на spirit... Всичко е толкова мършаво, умряло, летаргично... 3 седмици без да правя каквото и било за забавление. Без да проведа един смислен разговор с някого. Без дори да почувствам, че мога. Заобиколена съм от кифли най-вече. И момчета. Мотая се по малко и в двата лагера. Обикновено около 10 секунди преди да се отрека от тях и да се завърна към компютъра или съня. На новата ми работа номер 2 пак кифли. И една Lauren, засега е в папка Unclassified, но понеже е достатъчно откачена и понякога забавна, има шанс да мине в раздел ОК (което, ако някой не знае идвало от “All correct”)
Единственият ни Американец от апартамента си тръгна. Напусна работа (беше мениджър в парка дето аз бачках миналата година), направи прощален купон с американските си приятелчета (за последиците от който няма да говоря), пофуча и потрещя известно време, взе си китарата, събра си парцалките и изчезна. Жалко! Сега няма да има странни субекти, които да ми кръжат в кухнята в 7 сутринта или пък да ми потропват на банята и да ми казват “I’m so fucked, man”. Бих казала, че Nick ще ми липсва, защото имаше някаква възможност да се говори с него. Но всъщност не ми пука.
От известно време се опитвам да разбера дали чувствам нещо. Дали мисля. Но все не стигам до прозрение... може би защото отговорът най-вероятно е не. Не мога да повярвам колко плитко е всичко в момента. Сън, храна, баня. Храна, баня, сън. Баня. Сън. Храна. Сън. And so on, and so on... Човек би помислил, че е хубаво това състояние, някак си безтегловно, безмисловно, бездуховно... Но не е. Даже е затормозяващо. Като да ти е направена лоботомия, само че много нескопосано, така че да го усещаш, да осъзнаваш липсата на парче от теб. Man, this really sucks! (нали всички знаем, че само се ебавам с техните паразитни изрази? ).
Днес исках да се прибера. В България! Ревах. И същевременно се зарадвах на това. Че най-после изпитах нещо истинско. Че изобщо изпитах нещо. I’m not irreversibly lost yet.
Сещам се за онези 5 stages of loss. Аз си имам собствени... само че идея си нямам на какво точно. Може би на мазохистичната ми лудост. Преминавам през необясним ентусиазъм, безгрижна развеселеност, тих непукизъм, отегчение, умора, депресиране, изтощение, освирепяване, желание за трошене, желание за масово клане, отчаяние, рев, вбесено енергизиране... и тук ще спра, защото останалото предстои. Като цяло май ми писна. А още е рано. Твърде рано! The fuckin’ problem is… няма никакви емоции, които да тушират цялото физическо напрежение. И се задръстваш. И преливаш. И отиваш да спиш, за да дадеш време на канализацията да се пооттече, за да я напълниш с нови ***** утре.
Възглавница. Чаршаф. Пулсациите на сърцето ми. Все така силни и учестени.

П.С. Обичам ви, о прекрасни същества!