Work thoughts on a paper bag

Бас държа, че всички велики писатели са станали такива благодарение на всевишната скука. Най-вероятно са висяли с часове в абсолютно бездействие зад тезгяха на магазинче за играчки и са се чудели с какво да запълнят безкрайните часове. Накрая им е писнало и са решили просто да пишат... първоначално на парче кухненско руло, но като видели, че не върви добре го заменили за кафяво хартиено пликче, като онези, в които алкохолиците си скатават пиячката... Добре де, това не са великите писатели. Това бях аз.

Само трети ден в mall-а (бе уж имам нещо като втора работа), а вече се побърквам. Кисна си тук и чакам някой олигофрен да се вдъхнови да си купи някоя от безумните глупости, които продаваме. По дяволите, пластмасов сладолед?!?! Дори не свети и не издава звуци (тук страшно държат на подобни ефекти... ако не свети и не дай си боже doesn't make noise, не става).

Откривам, че някак си т.нар. "лесна" работа не е за мен, ама въобще. Имам някакво необяснимо предпочитание към всичко, което изисква много бъхтене и е някаква своеобразна лудница. Къде-къде повече се забавлявах, когато тълпа неизвестни по произход същества, наподобяващи homo sapiens, с общо IQ около 70 крещеше, питаше, дърпаше, буташе, хилеше се истерично и искаше някакви неща, а Спаската и аз като достолпени воини удържахме фронта всяка вечер. It was crazy. And I loved it! Трябва да си сбъдна мечтата и да стана bar tender. Всички казват, че е непоносимо. Значи, чудесно! Тъкмо като за мен. На 30 ще съм totally stressed and burned out, при което ще се пенсионирам и ще заживея на село. Ще си отглеждам крави, кокошки, свине и всякакви други добитъци дето ми се разхождат пред очите цяла вечер... Странно... сигурно цял Wildwood се извървява в mall-а, цялата тая шарения, всичките тия хора от къде ли не. Миналата година им се радвах, всичко ми правеше впечатление, особено семействата, в които всеки член е от различна раса или националност. А сега ми е... so what?! Няма ги ирландците (или поне от мен се крият), съответно няма ги и ирландските партита в Michael's (който, за да е завършена цялата немотия, също го няма). Въобщеее... нищо не е останало в тая Америка, бе (то и никога нищо не е имало май) освен retarded little brats и техните още по-retarded big parents... Е, от време на време някой не толкова fockin' teenager ми пожелава a nice day и аз се възнасям до небесата от щастие... Абе, малко ми трябва. Но още не съм го открила това малко.

Btw - много е приятно да се чисти басейн, докато океанският бриз развява антените ти, небето е кристално синьо, Райчо докарва 90-100 по Fahrenheit, босите ти крака шляпат в приятно хладната вода на детското басейнче и от някъде звучи Walkin' in Memphis (знам, totally irrelevant, но пък много я обичам тази песен, дава ми странното усещане, че всичко е и ще бъде прекрасно). Колкото и приятно обаче да е басейнопочистването, то идва в комплект с малко неприятен страничен (д)ефект - изгаряш (защото слънцезащитният крем ти стои в раницата, нямало е време да се наплескаш с него понеже всичко се прави в последния момент и винаги се поспива "още 5 минути"), а като изгориш сърби, но естествено не може да се почешеш, защото междувременно и боли като... изгоряло...

Утре е първият ми (макар и половин) ден off! So freakin' happy! Ще се наспя, наизкъпя, наизпера, нахраня, наразходя, напазаря и напочивам! А може и само първото...