4 години по-късно

Същото място..., но различна Аз, различни хора, различно усещане... Къде си ти, която придаваше смисъл на всичко това? Само в главата ми ли те има все още? А мен има ли ме все още в твоята? Знаеш ли... липсваш ми... но ме е страх да го кажа, страх ме е дори да си го помисля, защото имам усещането, че за теб не е така... отдавна вече не е така... Ти нямаш идея дори, нали? Спомняш ли си вечерите в No Sense? Същия този No Sense, в който бях тази вечер с непознати хора, с непознато усещане... А Пианото? А Петното? А шотовете "Свинаки"? Найлона? Shadows? Спомняш ли си нашия Shadows? С безброй вечери на чай или бира... Аз помня. Всичко е тук. Виното, което разляхме по улиците онази вечер в смешния си опит да отворим бутилката като счупим гърлото... Инициалите ни, издълбани в някоя от масите в "Пожараната". А поемата за Чернокрилия мамут...? Спомняш ли си я? Денят с железопътния мост? Филмите и чипс у вас? Пържени картофи и физика у нас? Бира по тепетата... Безкрайните разговори по улиците, градинките, кръчмите, в училище... Солетите в часа по литература. Малките ни "бунтове срещу обществото"... Емблемата от онзи Мерцедес? Бягствата ни от лудницата по време на купони на класа. Онази Нова година с виното и мандарините. Лилково... хамака... ние и метеоритния дъжд... Нашия "To do list"... който така и не изпълнихме докрай. Staind и For You на поредния купон... Недодяланото стихотворение, което написах и ти подарих за рождения ден... Улиците, които кръстосвахме заедно... И още милиони, милиарди, безброй неща, които имахме в безгрижните си тийн години. Трябваха ми 4 години, за да осъзная, че всичко това имаше смисъл само с теб. И че сега всичко е тук и уж си е същото... но не съвсем... Всяко прибиране тук поне веднъж ми навира твоето име под носа. Поне един бледничък спомен като мършав призрак се прокрадва в съзнанието ми, където и да се озова. Аз си повтарям, че това е неизбежно... че времето и пространството разделя хората, че не може да се очаква всичко да е както преди. И въпреки това не мога да излъжа... липсваш ми... мамка му, ужасно много ми липсваш!

Back in town :)))

Прекрасен зелен свеж жив истински... По-истински от всеки преден път. И мой! Пловдив :) И хората, и улиците, и тепетата... И те са мои. Как е възможно да ме обхваща такова опиянение просто докато си седя в автобуса и минавам покрай всичко това... А всъщност как е възможно да не ме обхване :) Надувам някаква музичка на iPod-а и предвкусвам сладостта на момента, в който ще тупна крачета на Пловдивските улици и ще вдишам Пловдивски въздух... и всичко е като за първи път. Дояждам нервно солетите, които си купих сутринта, докато чаках Ани и подскачам на седалката... Вероятно изглеждам лунатично на хората наоколо... Но какво пък. Аз два часа слушах скучните им бизнес разговори или още по-зле, любовни излияния... сега е техен ред да потърпят моето присъствие. Най-накрая пристигаме :) Слизам на гарата и се мятам на първото такси. Искам да се прибера възможно най-бързо, за да изненадам мама. Киселата физиономия на шофьора, когато чува адреса не ми харесва особено, но се качвам anyway. След минутки съм пред блока, подавам му 5 лв. като си мисля дори да оставя бакшиш... Той обаче ги взима и без да обели нито дума залепва банкнотата ми до апаратчето, което с огромни цифри сочи сумата 7.40... По дяволите... не знаех че живея толкова далеч от гарата??? Успявам да измрънкам само "А... това е интересно...", при което подавам още 5 лв. тотално объркана, взимам си рестото, което той има наглостта да ми пададе с огромна неохота, изпускам си 50-те стотинки, но с настървеност си ги прибирам обратно, грабвам си сака, тръшвам вратата на таксито и се чудя... кога аджеба ще ми прикипи и ще хвърля някой здрав бой на някой решил, че може да си позволява какви ли не своеволия... После по съветите на едно може би по-разумно същество вкарвам една доза Fukitol и отебавам случката с таксито. Нали съм богата! (just for the record, някой да не реши да ме ограбва... богата съм, ама духовно, хехехе) А и имам яйца да боядисвам, няма да оставя някакъв олигофрен да ми скапе деня :) Пъхвам ключа в ключалката и се чудя защо не мога да го превъртя... А, този е от София, бе идиот! Винаги правя така. Ровя в раницата известно време, защото там вече се навъртат какви ли не неща, откривам ключовете и най-накрая влизам. Мама я няма. Но пък тенджерата с яйцата е тук. И бележка. Всъщност цяло писмо. Такава е мама... :) Включвам котлона и слагам яйцата да се варят. Мамка му и таксиджия...

Пред болницата

Скинарите, влюбените двойки, кибиците, мрънкащите бабички, недоволните лелички, гълъбите, автобусите, колите... АЗ

Омръзна ми!

Имам над 250 телефонни номера в указателя. Ползвам максимум 10!

Just a normal day

Вече виждам всички като лунатици - майки, разхождащи колички без бебета (специално погледнах в количката, за да се убедя, че има бебе, е имаше, което обаче е по-притеснително... за мен...), хора, изпадащи безпричинно в истеричен смях в автобуса (този беше истински обаче) и такива, които просто са зле... като мен...

Към

Пълзя... изпълзявам от себе си... по корем, държа се здраво за звуците, те са спасителните ми въжета, още малко и ще изляза... само не трябва да ги изпускам... изпусна ли ги - край... обратно на дъното, а пътят до горе е... Затова стискам, до болка, до кръв, до пищене в ушите, до дращене в ириса... и пълзя...

Company

Took my loneliness and watched a movie with Her, talked to Her for a while, then listened to some music with Her... But then even She had to leave, so I was alone and quiet again...

Dark blue, dark blue...

Have you ever been alone

in a crowded room

And today was a day just like any other

Седя и си мисля... (а както казва Пух "Мисля, следователно съм объркан") Абе не разбирам, бе, майка му стара, не СЕ разбирам... НЕ... If it's not dirty, I'm gonna wear it... Бахти и шибания stream of song-o-nsciousness... Тъпо ми е, тъпо ми е и затова, че ми е тъпо... Тъпо ми е заради хилядите неща, които са, и заради милионите, които не са. Заради това, че не могат да бъдат. За това, че аз не мога да ги накарам. I'm slipping through the airwaves... Докато беше зима ревях за слънце, тръшках се на всеки навъсен ден. Дойде пролет. Ето ми и слънце. Дръпнах завесите. Не го искам вече. Не го пускам. Не искам нищо. И нищо не искам да пускам. И не искам да виждам... нищо и никого. А не исках да бъда сама. И не исках... Сега защо? Защо ме подразни присъствието на хора, които по принцип обичам? Може ли човек да има нужда от почивка от най-близките си? И какво прави, когато си почива от тях? Изобщо почивка ли е това? И какво става? Какво, по дяволите става! И не е истина, че не искам да виждам никого... Защото аз не мога така... и знам, че не искам така... Но... те не са истински сега, не и сега, друг път може би... когато не съм... толкова в главата си, толкова в себе си, толкова във филмите си. Защо тук трябва да съм сама, когато имам нужда от тях? И защо те не искат... Все тая всъщност, на кого му пука... нали всичко ще се замаже... Ако пък не, пак е все тая. Шибана социализация. Прекарваме целия си скапан живот в опити да се сближим, а накрая пак сме сами. Раждаме се сами и умираме сами. А през останалото време се опитваме да се убедим, че не е така. Не чети, Съни, нямаш нужда точно от това. А на мен ще ми мине. И пак ще си вярвам. До следващия път. Или докато някой ми докаже противното. Поправка. АКО... Аре стига глупости... Whatever. La La Lie!

Добро утро...

Първата ми сутрин от толкава време насам... Доколкото 10 часа все още може да се нарече сутрин. И все пак, първата ми истинска СУТРИН, не обед, не следобед... сутрин... И как се събуждам? От звука на някаква адска машина, която ми пронизва мозъка като свредло... Имам чувството, че някой е взел някоя от ония проклети дрелки (много обичам думичката на английски - pneumatic drill) и сега кърти на воля, опитвайки се да си пробие път до... знам ли... другия край на земното кълбо??? И както се тръшкам нервно в леглото и се опитвам да заглуша звука с тапи за уши, възглавници и какво ли още не, се усещам как полусънувам, полумечтая за това как си купувам пушка, излизам на балкона и с изключително точни и отмерени движения, като професионален снайперист раздавам правосъдие. Дърпам спусъка само веднъж... и после цялата тишина на света е моя... Мисълта временно ме успокоява, до следващата вълна на облъчване на още не съвсем будното ми съзнание с тези нечовешки звуци... Разсънвам се и вече съвсем съзнателно мисля за отмъщение. В това време и Съни се надига... колко странно, очевидно не само на мен ми е пречел звука... Излизаме на терасата и търсим с поглед виновника. Естествено шумът спира в моментът, в който джапанките ни шляпнаха на мокрия под на терасата. Ние обаче продължаваме да се оглеждаме, аз съм сигурна, че няма как да пропусна някое огромно стоманено чудовище от погледа си. Ха, ето, шумът започва отново... ориентираме погледите си в негова посока ииииииии... МОЛЯ??? Спряхме очи на градинката на заведението под блока... Осем етажа под нас някой просто подрязваше храстите с електрическа косачка голяма колкото ръката ми от пръстите до лакътя... КОСАЧКА... Ами... прибрахме се от терасата все още бясни, но междувременно се скъсахме от смях...

Днес...

...срещнах няколко приятели. Попитаха ме: "Оцеля ли?". Нахилих се и казах: "ДА!" :)

The call

Прибрах се вкъщи с едничкото желание да попиша малко... Трескаво захвърлих омърляните дънки, които настъпвах в калта навън, преоблякох се, забърках малко корнфлейкс и мляко с вкус на капучино (защото нямаше друго) и седнах пред компютъра. И тъкмо прехвърлях наум малките си идейчици, когато получих едно обаждане, от което цялото ми желание се изпари... Един от онези разговори, които искаш да пропуснеш, но просто няма как, защото то си е за теб. Разговор, който знаеш много добре, че трябва да е съществен и решаващ, но вместо това оставяш нещата да се плъзгат по повърхността. Толкова ти е безразлично всъщност, че нямаш нерви дори да следиш безсмислеността на нещата... усещаш само как устата ти процежда "да, добре, чудесно". Изтърпяваш шума от отсрещната страна, който замърсява слуховото ти пространство и заради, който не можеш да се отдадеш на Damien Rice и чакаш сладкия момент на раздялата. И той идва, учудващо бързо този път. Затварям. И знам, че благодарение на всичко това, ще трябва да вдигна и следващия път.

По-позитивно, моля...

"Колко често избираш да си в това?" ме попита веднъж човек, който не познавах и който след първите 15 минути знаеше повече за мен, отколкото аз бях могла да осъзная за себе си за скромните си 22 години. Седяхме в кафене "Коктейли и мечти" (не пиехме коктейли, а до мечтите така и не стигнахме, защото бяхме заети с реалността), аз се бях навряла в обичайната си тениска с грижовното мече Сърдитко, чийто девиз е "Grumpy for life". Седях и недоволно си сърбах горещия шоколад, защото беше далеч от вкуса на горещ шоколад, на който се надявах. Подмотавах се полунервно на стола си, чудейки се дали всъщност искам да съм там. И дали някой друг искаше аз да съм там... "Ти жива ли си?" Въпросът не беше отправен към мен, а към едно от другите момичета от дружинката... И започна едно мислене... Аз междувременно успях най-накрая да се почувствам привлечена от това което се случва и ми се прииска да заподскачам като учениче, което единствено знае отговора на въпрос, зададен от учителката и е изключително гордо от факта... Не заподскачах естествено. Ситуацията някак не предразполагаше... Той започна да задава помощни въпроси на девойката... но тя все не можеше да реши дали е жива. В крайна сметка май се стигна до компромисното "понякога". Въпросът обиколи още няколко човека на масата. Повечето от които с не особено ясна позиция по темата. Започвах да се изнервям. Идваше време вече да заподскачам и да завикам "Аз, аз, искам аз!". Но той просто ме погледна и като най-естественото нещо на света каза: "Теб не те питам. Знам, че имаш много ясна позиция по въпроса". Е, това направо ме закова. ЗНАЕЛ, моля ви се... ТОЙ знаел! А аз до този момент дори не бях се и замисляла... но беше прав, наистина знаех. Жива съм, разбира се! Какви са тия чудения и компромисни варианти? Жива съм. Ето ме тук, съм, мисля, възприемам, вие ме възприемате, той ЗНАЕ... как да не съм жива? Просто никога не ми беше хрумвало. А е приятно да го знаеш. Понякога се чувствам просто като нещо, съществуващо по default. Част от пейзажа, малкото петно в ъгъла на снимката с онзи графит на някакъв град... Но това петно понякога мисли... по-често чувства, още по-често диша... После да дойде тази девойка да ми обясни как понякога била жива. Ами каква е непонякога? Какво е това състояние, в което не сме живи и го осъзнаваме? Ама само без философски дивотии от рода на това "Не съм жив, а просто съществувам" или "Не съм жив, защото не творя, защото нямам смисъл, защото..." Има разлика между това да си жив и това да си удовлетворен от живота си. И мисля, че той не питаше кой колко е постигнал и колко е удовлетворен... Въпросът беше много по-прост - "Жива ли си?"

Колкото до "Колко често избираш да си в това?"... много добре разбрах какво има предвид, но не успях да разбера как е толкова наясно с нещото в което съм... Какво ме издаде? Тениската? Надали, аз съм в нея, дори и когато не съм в това... Погледът? Изразът на лицето ми? Вибрациите (моля, какви вибрации?)? Стойката? Нервното мачкане на хартиени топченца? Нищо от изброеното? Той просто си знаеше... И след като нямаше как да кажа "Ама аз в нищо не съм", тъй като достатъчно наясно бяхме и двамата, достатъчно остри бяха възприятията ни за хората наоколо и за себе си, нямаше начин да си играем на шикалки и трябваше да изфабрикувам някакъв отговор, по възможност реален. Та се наложи да се замисля по въпроса... нещо, което избягвам да правя... И мамка му... оказа се, че аз честичко избирам да съм в това. Още по-странно, оказа се, че аз наистина ИЗБИРАМ... Защото едно е да паднеш от колелото и да си охлузиш всяка незащитена част по тялото, тогава няма как, боли си каквото и да правиш. Но съвсем друго е, видиш ли, да решиш, че светът е ужасно място, че нищо хубаво не се случва, че си сам в безкрайната си болка и че по сизифовски ще си понасяш мъките и ще стискаш зъби. Това вече си е избор. И аз се видях как правя този избор, усетих какво ми носи той, но въпреки всичко ми беше все тая и ИЗБРАХ да си остана в него. Щото все пак светът е много гадно място и каквото и да избера, той ще си остане такъв. Ама момент! Щом всичко е толкова гадно и скапано в момента, а аз мога да избирам как то да бъде, защо продължавам да избирам гадното? Какво някакъв скапан олигофрен-мазохист ли съм? Или не мога иначе? Какво ще ми стане, ако опитам? Не става въпрос да прокопая Суецкия канал, а просто да обърна монетата... Когато свалиш тъмните слънчеви очила, може много изненадващо да откриеш, че всъщност наистина има слънце... Е, какво пък... реших, че мога да пробвам... понякога :)