Прибрах се вкъщи с едничкото желание да попиша малко... Трескаво захвърлих омърляните дънки, които настъпвах в калта навън, преоблякох се, забърках малко корнфлейкс и мляко с вкус на капучино (защото нямаше друго) и седнах пред компютъра. И тъкмо прехвърлях наум малките си идейчици, когато получих едно обаждане, от което цялото ми желание се изпари... Един от онези разговори, които искаш да пропуснеш, но просто няма как, защото то си е за теб. Разговор, който знаеш много добре, че трябва да е съществен и решаващ, но вместо това оставяш нещата да се плъзгат по повърхността. Толкова ти е безразлично всъщност, че нямаш нерви дори да следиш безсмислеността на нещата... усещаш само как устата ти процежда "да, добре, чудесно". Изтърпяваш шума от отсрещната страна, който замърсява слуховото ти пространство и заради, който не можеш да се отдадеш на Damien Rice и чакаш сладкия момент на раздялата. И той идва, учудващо бързо този път. Затварям. И знам, че благодарение на всичко това, ще трябва да вдигна и следващия път.
Няма коментари:
Публикуване на коментар