"Колко често избираш да си в това?" ме попита веднъж човек, който не познавах и който след първите 15 минути знаеше повече за мен, отколкото аз бях могла да осъзная за себе си за скромните си 22 години. Седяхме в кафене "Коктейли и мечти" (не пиехме коктейли, а до мечтите така и не стигнахме, защото бяхме заети с реалността), аз се бях навряла в обичайната си тениска с грижовното мече Сърдитко, чийто девиз е "Grumpy for life". Седях и недоволно си сърбах горещия шоколад, защото беше далеч от вкуса на горещ шоколад, на който се надявах. Подмотавах се полунервно на стола си, чудейки се дали всъщност искам да съм там. И дали някой друг искаше аз да съм там... "Ти жива ли си?" Въпросът не беше отправен към мен, а към едно от другите момичета от дружинката... И започна едно мислене... Аз междувременно успях най-накрая да се почувствам привлечена от това което се случва и ми се прииска да заподскачам като учениче, което единствено знае отговора на въпрос, зададен от учителката и е изключително гордо от факта... Не заподскачах естествено. Ситуацията някак не предразполагаше... Той започна да задава помощни въпроси на девойката... но тя все не можеше да реши дали е жива. В крайна сметка май се стигна до компромисното "понякога". Въпросът обиколи още няколко човека на масата. Повечето от които с не особено ясна позиция по темата. Започвах да се изнервям. Идваше време вече да заподскачам и да завикам "Аз, аз, искам аз!". Но той просто ме погледна и като най-естественото нещо на света каза: "Теб не те питам. Знам, че имаш много ясна позиция по въпроса". Е, това направо ме закова. ЗНАЕЛ, моля ви се... ТОЙ знаел! А аз до този момент дори не бях се и замисляла... но беше прав, наистина знаех. Жива съм, разбира се! Какви са тия чудения и компромисни варианти? Жива съм. Ето ме тук, съм, мисля, възприемам, вие ме възприемате, той ЗНАЕ... как да не съм жива? Просто никога не ми беше хрумвало. А е приятно да го знаеш. Понякога се чувствам просто като нещо, съществуващо по default. Част от пейзажа, малкото петно в ъгъла на снимката с онзи графит на някакъв град... Но това петно понякога мисли... по-често чувства, още по-често диша... После да дойде тази девойка да ми обясни как понякога била жива. Ами каква е непонякога? Какво е това състояние, в което не сме живи и го осъзнаваме? Ама само без философски дивотии от рода на това "Не съм жив, а просто съществувам" или "Не съм жив, защото не творя, защото нямам смисъл, защото..." Има разлика между това да си жив и това да си удовлетворен от живота си. И мисля, че той не питаше кой колко е постигнал и колко е удовлетворен... Въпросът беше много по-прост - "Жива ли си?"
Колкото до "Колко често избираш да си в това?"... много добре разбрах какво има предвид, но не успях да разбера как е толкова наясно с нещото в което съм... Какво ме издаде? Тениската? Надали, аз съм в нея, дори и когато не съм в това... Погледът? Изразът на лицето ми? Вибрациите (моля, какви вибрации?)? Стойката? Нервното мачкане на хартиени топченца? Нищо от изброеното? Той просто си знаеше... И след като нямаше как да кажа "Ама аз в нищо не съм", тъй като достатъчно наясно бяхме и двамата, достатъчно остри бяха възприятията ни за хората наоколо и за себе си, нямаше начин да си играем на шикалки и трябваше да изфабрикувам някакъв отговор, по възможност реален. Та се наложи да се замисля по въпроса... нещо, което избягвам да правя... И мамка му... оказа се, че аз честичко избирам да съм в това. Още по-странно, оказа се, че аз наистина ИЗБИРАМ... Защото едно е да паднеш от колелото и да си охлузиш всяка незащитена част по тялото, тогава няма как, боли си каквото и да правиш. Но съвсем друго е, видиш ли, да решиш, че светът е ужасно място, че нищо хубаво не се случва, че си сам в безкрайната си болка и че по сизифовски ще си понасяш мъките и ще стискаш зъби. Това вече си е избор. И аз се видях как правя този избор, усетих какво ми носи той, но въпреки всичко ми беше все тая и ИЗБРАХ да си остана в него. Щото все пак светът е много гадно място и каквото и да избера, той ще си остане такъв. Ама момент! Щом всичко е толкова гадно и скапано в момента, а аз мога да избирам как то да бъде, защо продължавам да избирам гадното? Какво някакъв скапан олигофрен-мазохист ли съм? Или не мога иначе? Какво ще ми стане, ако опитам? Не става въпрос да прокопая Суецкия канал, а просто да обърна монетата... Когато свалиш тъмните слънчеви очила, може много изненадващо да откриеш, че всъщност наистина има слънце... Е, какво пък... реших, че мога да пробвам... понякога :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар