Имах гениално заглавие, но заспах пред компютъра и го забравих

Исках да напиша... за @lma @lter... И още искам. Но не мога. Изгубих го. И няма смисъл да го търся, защото вече го няма. Не и какъвто беше "едно време" и какъвто го харесвахме, какъвто аз го харесвах. А как чакахме с нетърпение великото преместване в новата собствена зала! Е, най-накрая е факт. И сега виждам как тази зала ми отнема и последните останали искрици на чувството, че нещо все още има, че нещо все още е там, за да си го вземеш. Лъскав паркет, светли прожектори, удобни столчета... Всичко е ново... и празно. И да, това е моят прочит. Но не, това не е моят @lma @later. За мен @lma @lter са босите ни крака по паркета в Аулата, този стария, от който се отчупваха парчета понякога на репетиция, и по който телата ни бяха аромат, движение, усещане, а после синини, разтегнати сухожилия и рани. @lma @lter е зала с 3 огромни полилея, с Евлоги и Христо Георгиеви, с пиано, с мраморни стени, с малка стаичка ("съблекалнята на момичетата"), с катедра, с таван , който е почти в небето. @lma @lter е и преддверието на тази зала със своята цветна мозайка на пода, колоните, прозорците от рисувано стъкло. @lma @lter е часовете, безбройните часове, прекарани сред тях. @lma @lter е удобно старо кресло (на което някой велик учен е поставял задните си части преди теб). Не можеш да побереш @lma @lter в нов паркет, столчета, армия от прожектори, свещник, комар, скъсан лък и счупени очила. Не можеш. Какво? Говоря като ex-@@ ли? Така мога. И не мога... не мога да не ме гложди, да не ми липсва понякога. Затова го търся. Но това, което намирам, вече не го чувствам. И като не го чувствам, не мога да го напиша.

Happy and proud!

130 лева по-късно и вече си имам коронка! Само едно нещо ще ви кажа - не яжте Тоблерон и варени гевреци от бабите около университета!

into the vibe

(не-по-темата: Йохохо... и кофичка кисело мляко! И къси гащи. То вече не се трае!)

Почувствах го! Алилуя! Най-накрая усетих, че заминавам! Някъде измежду търчането за лекции от Хриси, кисненето в копирния център и цвърченето (10 fat sausages sizzling in the pan...) на доста безпощадното днес слънце ме осени идеята, че аз всъщност, де факто, в интерес на истината, погледнато реално, съвсем откровено... заминавам... Сама или не, I'm going. И пак ще има влажен океански въздух, магистрали, слънце, пясък, океан, дъжд, буря, колела, подгизнали кецове, работа, трещене, Infected Mushroom в 3 през нощта, всякакви хора, всякакви преживявания, всякакви сладоледи :), Boardwalk, fockin' teenagers, Mountain Dew, странни автобусни шофьори, Sweaty, Betty, Katie и какви ли не други модификации на Цвети, които само един американец може да сътвори... и Бог знае още какво... I can smell adventure, finally :)

Докато си купувам поредния junk food, по радиото пускат "Отдавна хората говорят"... Еееееееххх... Наму... спасяваш ли...

Щрак. Изключихме филма с Щатите. Има друг сериал преди него. Икономическа. Сега! Междувременно обаче, ако някой все още вярва в тия глупости, че водата нямала собствен цвят, вкус и мирис, да ми заповяда на гости. Най-щедро ще го нагостя с уникално H2O. Обещавам скоро даже и собствена форма да има!

7 дни!

Ебаси! Не остана! Още седмица в БГ земи и после четири месеца самозаточение отвъд океана. А искам толкова неща още да направя.

Да си отида до Пловдив.
Да карам колело.
Да се наспя.
Да ям ягоди.
Да се видя с мама, тате, Анчока, баба, дядо и сие.
Да бъда в Лилково...
Да излизам още много, много с приятели.
Да отида на театър.
Да чета неща, различни от лекции.
Да говоря с хора.
Да играя джаги.
Да посетя турското кафене още няколко пъти.
Да изтрещя на някой концерт.
Да потроша бутилки (за това все още имам надежда, нали?).
Да видя новия салон на @@ (е, какво пък, искам).
Да се видя с Бебето!
Да можех да бъда тук за рождените дни на Зак и Спас. (това вече си е чисто wishful thinking, знам).

Да наготвя пак едни пържоли с вино, гъби и топено сирене.

Да дам на Вени рецептата за крем карамел.

Да се порадвам за последно на стаята си в студентски и на съжителството си със Съни (о, Боже на квартирите и съквартирантите, закриляй ме като се прибера).

Да си прибера от Дара книжката, пръстена и CD-тата.

Да гледам някой хубав филм.

И... и... и...

168 часа... Пфу!

Coconut Skins

Напоследък се побърквам по тази песничка. Предупреждавам, заразна е. Няколко човека вече я прихванаха.



You can hold her hand
And show her how you cry
Explain to her your weakness
So she understands
And then roll over and die

You can brave decisions
Before you crumble up inside
Spend your time asking everyone else's permission
Then run away and hide

Or you can sit on chimneys
Put some fire up your ass
No need to know what you're doing or waiting for
But if anyone should ask
Tell them I've been licking coconut skins
And we've been hanging out
Tell them God just dropped by to forgive our sins
And relieve us our doubt
La la la la la la la...

Oh you can hold her eggs
But your basket has a hole
You can lie between her legs and go looking for
Tell her you're searching for her soul
You can wait for ages
Watch your compost turn to coal
Time is contagious
Everybody's getting old

So you can sit on chimneys
Put some fire up your ass
No need to know what you're doing or looking for
But if anyone should ask
Tell them I've been cooking coconut skins
And we've been hanging out
Tell them God just dropped by to forgive our sins
And relieve us our doubt
La la la la la la la...

На светло

Продължавам да се приспивам минимум по два часа. Тръшкам се в леглото като ранено животно. Свивам се на кълбо, лежа по гръб, навирам се под възглавницата, отвивам се, гушкам мечо, после го изхвърлям, завивам се, изкарвам глава изпод възглавницата, защото не мога да дишам. По някое време заспивам... временно... Денят стартира с доста трудно 40 минутно ставане. После маршрутка, че иначе пак закъснявам за лекция. А е последната. Времето като по поръчка се развали. Може би, за да ми създаде подходящи условия за четене. Ама то не става толкова лесно. В маршрутката чувам шофьорът да си говори със свой колега.

- Тръгваш ли?
- Ами ще тръгвам, кво да правя.
- Аре чао.
- Чао... Долу видя ли кво стана? Има сгазена жена от маршрутка. На Лесото. Ае, че закъснявам.

Невероятно начало на деня. Виждам линейката като минаваме покрай "Лесото". Черен чадър се търкаля по улицата. Стомахът ми се обръща, косъмчетата по ръцете ми настръхват. Моите съпътници обръщат глави с интерес, докато отминаваме. На мен ми се гади, в гръдният ми кош се е загнездил рояк пчели, а сърцето ми не спира да бие учестено. Спомням си и за сцената с БМВ-то от онази нощ. Не ми излиза от главата. Някой нещо се опитва да ми каже ли?
...
Майките са страхотно нещо. Точно, когато се чудя къде да се дяна с всичкото това, което съм насъбрала тези дни, тя звъни.

-Затъжих се. Добре ли си?
-Добре съм, мамо.
-Всичко наред ли е?

-Мхм.

-Със здравето как си?

(значи да видим... кракът ми все още има странни малки твърдини, боли ме понякога, сърцето ми бие учестено вече трети месец, гръдният кош ме стяга, спя рядко, ям още по-рядко...)

-Ами, добре съм.

-Сигурна ли си?

-Да.

Никога не си казвам. Стига ми само да я чуя, да знам, че я има и че каквото и да става тя е до мен. Винаги. Не знам дали сме си близки. Но я обичам. Не обичам обаче да й разказвам за себе си. Много неща й спестявам, не искам да я тревожа. Понякога имам чувството, че аз се грижа за нея... Каза ми, че ме сънувала като най-прекрасното същество на света. Странно. Не съм. Много неща не съм...
Приключих разговора с мама и продължих да се чувствам някак. Ядосана може би. Не на нея, разбира се. И сега няма да си кажа защо. Не искам. Ще кажа само, че обичам хората. Безусловно почти. Освен, ако много не прегрешат с нещо. Оставям ги да правят каквото си искат с мен. Понякога дори да ми се качат на главата. Обичам да ги опознавам, ако имат желание и ми позволят. Ако не - не нарушавам личното пространство. Поне така мисля. Привърженик съм на фейс-ту-фейс-а напоследък. Със Спас много сме говорили по тая тема. Ако искаш да ме познаваш - говори с мен. Ако имаш нещо да казваш - изплюй го. Докато си седи в тебе, дето се вика, файда няма. Затова обичам, когато хората идват и си казват. Ако някой смята, че трябва да ми зашлеви желязната ръкавица, да заповяда. Ще обърна и другата буза. Стига да знам защо. Заобикалките обаче не са моята игра. Вери сори.

А пък някой ден просто ще си умра. От сърце. Обещавам. Вени беше права. Всичко е много простичко. Храна и сън. И ако може някой да ми обясни как да оправя това в гърдите си - стягащо-болящо-туптящото. Бих била благодарна.

P.S.

боля те - болиш ме...

Измислих го

Значи, планът е следния: цяло лято всички дружно бачкаме упорито, събираме парички, наесен аз се връщам от Щатско, продължаваме да бачкаме, да взимаме държавни, да пишем дипломни и кой там каквото има да си прави. И напролет... туй ще рече лето две хилeди и девето... вдигаме гълъбите и отскачаме до Ю Кей :) Където Април и Май месец ще се подвизават Lord of the dance. Ще идем, ще послушаме малко British accent, ще пообиколим туй-онуй, задълже гледаме шоуто, а пък ако не щете, ще си го гледам сама, после обратно в български земи... Те това е офертата! Ако се обадите веднага, получавате абсолютно безплатно и комплект усмивки (включващи и preview на последния продукт на пазара, чисто новата ми коронка). Затова не се чудете, позвънете СЕГА! :)

Ааааааааааа, не!

Много удобно бях забравила на какво се натъкнах днес, докато висяхме на спирката на НДК. А именно: Lord of the dance, 3ти Юни, София... Е, на виж Чак ми загорча в гърлото, нещо задращи отвътре... Нечовешко е. За втори път ще идват в България, а аз няма да ги видя! Реве ми се. Не мога да ги пропусна отново. Предният път го преживявах поне година. АДСКИ МНОГО ИСКАМ ДА ГИ ГЛЕДАМ! То е като... по дяволите, не знам, по-добро от сън след 168 безсънни часа, по-добро от шоколад (даже и от Lindor Excellence!), по-добро от ментов сладолед, по-добро от първите ягоди на село с аромат на планинско утро, слънце и дъжд, по-добро е от кецове дори (а всички знаем какво означават за мен кецовете)!!! То е друг свят, друга вселена, друго измерение, друг начин да усещаш, то е екстазито за моя Тигър, а аз не мога да си взема дозата... По дяволите!!! Някой бързо да изобрети машина за телепортация, моля ви се! Или да измисли как паралелно да съществувам на две места едновременно. Или да ми обясни защо... Защо? Защо бе? Два дни по-рано... само два... А тъкмо се бях кротнала относно цялата драма със заминаването и даже се радвах как се подреждат нещата. Бях запланувала да сънувам кошмари тази нощ покрай сайта от блога на Жи. Ама сега мисля просто да спя тъжно и да превъртам сцени в главата си от това, което ще пропусна. Мамка му... а бях започнала много да се кефя на Съдбата, Провидението, Вселената и прочее. Излагате се, да му се не види!

Подсмрък...

Търкулнало се гърнето...

Събота... ден за размисъл, за филмче в Джемини и почти за театрален маратон в Натфиз. Почти, защото гузната ми нечела за изпита съвест някак си реши, че е най-удачно да ме прибере вкъщи. Поради същата причина Съботата се оказа НЕден и за нощта на музеите и галериите, Балканджи и P.I.F. Въобще ден за изпускане на какво ли не. Резултира в подсмърчане над учебника, предъвкване на няколко изречения в продължение на няколко часа и отчаяни опити да разкарам мислите за всички НЕслучващи ми се в момента неща. Някъде в часовете между 3 и 5 сутринта безкрайно НЕслучилата се Събота свършва, като аз безславно се предавам в лапите на съня... които обаче не стискаха достатъчно здраво...

Неделя... ден за предсмъртна агония иииии... транзакционен анализ; консултиране при криза; консултативни умения; ти си бурятаааа в сърцето мииииии; гещалт подход на консултиране; точно тииии във горещи нощи, точно тииии ще ми трябваш ощееее; клиент-центриран подход на консултиране; води ме в някоя квартална кръчмааааа; групово консултиране; бяла роза ще закича, бяла роза със бодлитееее... И сега един специален поздрав за булката, хайде всичкиииии... Горчиво! Горчиво! Горчиво!

Неделя вечер...

- Четеш ли бе?
- Опитвам се. Его-позицията Родител ме бие по главата...

- Пък с Роксана си взехме ягоди

...

- Аре на интерперсоналните затруднения

- Аре на "кой няма да научи за утре"

- Аре бе, Захари отиде за отрова за хлебарки

Вдъхновението на Спас от транзакционния анализ:

...

-Направих си малиново вино. Накиснах едни малини от компот...

...

"Но най-вече се опитваме да изнервим клиента, за да каже нещо глупаво и да паднем от смях", "Разправяме му, че е супермен, черпим го", "Учителят: да се съобразява най-малкото, баси"

Учебник, страници, изречения, думи, букви... Пффф... какво беше това дето го четох допреди малко...? Не мога, не възприемам повече... още само 20 страници... Хайде. Кафе. Отпивано на малки предпазливи глътки, с телефон под ръка и готовност за позвъняване на БП (бавна помощ, you know). Преживях го. Само малко ми се разтрепериха ръцете. Сърцето - same old shit. Пак заспивам... Освежаващ душ между 3 и 4... Лекциите от компа. Лекциите... Компа... Леглото... В 6 не издържам повече. Предавам се, ще спя. До 8. Заспивам стискайки Shay (мечето бе) толкова силно, че ако беше живо същество щях да съм го убила на секундата. Кошмарно спане, още по-кошмарно събуждане, сякаш някой е излял кофа вода върху мен, никога не съм се изпотявала така жестоко. А ми беше студено дори.

Понеделник... Среща с Хриси в 9 на спирката. Захари и Гери евентуално. Корни банан и сокче от моркови и ягодки. Повръща ми се. Хриси идва, не дочакваме Зак и Гери, мятаме се на 280 и отпрашваме да дебнем за ключови позиции в аудиторията. В автобуса разказвам на Хриси как чаках Зак за поредния изпит преди година-две, при което той закъсня с десетина минути, аз, побесняла, му звъня, а той: "Ами аз сега ставам"... В този момент (9:20) телефонът ми звъни. Зак: "Тръгнахте ли?" Аз: "Да, не ви дочакахме, сори". Той: "Аааа... то аз сега ставам". Пристигаме... Университетът, колегите, аудиторията, преподавателката, синчето й (много сладурско и възпитано момченце), час и половина синьо мастило по хартия за принтер (нямах други листи). Край! После - Тигър :) О!Шипка с любими същества, Борисова, обиколка за кецове и като за десерт - биричка и джаги (беше хубаво и още как). Обичам времето от деня след изпит. Можеш да правиш всичко с идеята, че си го заслужил. Дори да ядеш Boss, шоколадов с бяла глазура... Ммммм....

Вторник... мързелив ден. Отспиване до късно. Медени сърца за закускообяд. Лекция по никое време - от 6 до 8. Пфффф... как да се замъкна, по дяволите... Хайде, от мен да мине. Мотивирана съм поне за бирата след това. Вдигам се и пристигам дори на време този път. Unbelievable! Даже си намирам нещо интересно:

Изтрайвам поредните ала-бала-ници по повод датата на изпита, за която колегите все не могат да се разберат, трайкам си, щото мен не ме интересува, пиша лекцията като добро дете, после откопчвам от Спас телефон с батерия (моят винаги намира кога да умре) и звъня. След това се запътвам към Попа... по най-нелогичния маршрут, който можаха да хванат краката ми, за да се натъкна на сватба в Радисън, да се сблъскам с тъпанарите (тия дето бият тъпаните де, не нещо друго), после да попадна на чифт овехтели ботуши, зарязани пред лъскава сграда и накрая да се размина с група хлапета, играещи карти в движение... по улицата... Най-накрая, биричка... познати и непознати хора... Напоследък с учудване откривам, че не съм чак такъв социопат за какъвто се мислех... Даже съм толкова НЕсоциопат, че отново изтървах автобуса за студентски. Намериха се добри хора и ме приютиха. Може би някога ще се науча да спя на чужди места все пак. Но като за сега, естествено не мигнах.

Сряда... Ранно "събуждане", за тези, които са спали изобщо. Спирката на Дондуков. Най-после Златна Есен. Снимах я! Ще я покажа на Съни :) 8 без 10... Три НЕдоСПАЛИ същества. Две особено вкиснати физиономии. Трамвай 22... "Не е рано"... :) Безпаметно замъкване до НДК, баничка с пиле и маслини (да бях си държала на медальона с гъби...) и айрянче. Случайна изложба на фотографии... или не толкова случайна... Ограда за прескачане... Странна жена в дънкова пола и коралово червена блуза. "Дайте да ви помогна, ще паднете". "А, не, не добре сме си"... От снимките учудващо ми допадат две доста gloomy при това на индустриални зони... Кремиковци и 325-метров комин... Weird... А си падам по зеленотии принципно... Претъпкано 94 и половинчасова дрямка върху Мечо Пух. Нещо пищи известно време, после осъзнавам, че е будилникът и че трябва да се вдигна и да ида на зъболекар... Уффффф... Така се мразя в тоя момент, че не спах... Не че не ми беше хубаво и да бодърствам... :) Дрямка и в 280... да живеят задръстванията... Бръмчене на зъболекарска машинка... о, ами то май е много хубаво, че не спах... толкова ми е отвеяно, че не мога да усетя колко е гадно всъщност да ти жужат с тия неща в мозъка... 280 отново, студентски... шоколадово мляко и почивка... Няма нищо по-хубаво от това да се наспиш... Или може би има... Всичко онова, заради което си казвам, че сънят може и да почака... Мдааааааа...

...

Ама това с P.I.F. е просто ей така... Нищо специално и нищо конкретно. Не ме боли за никого... и за нищо. Не бе, сериозно, оперирах се от това, бих си ваксина, изградих имунитет, вдигнах стена, пуснах бариера, дръпнах пердетата... Отебах... "Fuck 'em" сектата... you know... И сега... копнеж и страх... без да знам защо боли... Левитирам в пространството, губя енергия, която ненасочена и непредназначена goes all to waste. Строя кули и когато сложа знамето на върха, кулата започва да рухва... някак си нещо из основите й е куцало, а може би изобщо не е имала основи. Може би я градя от горе надолу. И затова все не ми се получава. Трудно е да задържиш нещо в пространството без опорна точка. И с опорна точка пак е трудно. А още по-трудно е да намериш на какво да опреш точката. Нали кулите обикновено са от пясък. А пясък - навсякъде. На брега, по улиците, в планината, по прашните ми кецове, на терасата, вкъщи... навсякъде, бе... И какво се иска от мен? Да градя без да знам как да разрушавам? Или да разрушавам без да са ме научили как да градя? Какво, по дяволите? Не разбирам, не знам, не осмислям, не приемам, не схващам... Най-вече не схващам какво толкова има да схващам и защо голямата картина понякога се размазва и започваме да виждаме безброй малки картинки, коя от коя по-психаделични и навиращи в лицето ни своята измислена реалност и престорена сериозност, и натруфена важност... И за какъв дявол тези картинки имат някакво значение, като те са само безвкусна репродукция на добра картина, съществувала някога отдавна? Who needs that anyway? На кого му е изтрябвала черна дупка, при положение, че може да съществува на слънце и от време на време да си завира главата в някоя пясъчна кула, ако чак толкова му се прииска. Да кажем не на миналото, не на мислите, не на лабиринтите, не на депресиите, появяващи се на цикли с непоколебима точност. Да кажем не и на циклите! И на точността! И на непоколебимостта да кажем не! И на не-тата. Абе въобще да отебем... ей така, изначално, а...? Wouldn't it be nice... Imagine all the people, living for today... Или imagine как се излъгах и си повярвах и този път.

Защо боли, нали мечти...

Малки сладки безСЪНици

Last night I dreamt
That somebody loved me
No hope, no harm
Just another false alarm

Какво му трябва на човек

Ами... нищо не мога да кажа... освен Благодаря ви Хора, че бяхте с мен на този мой НЕрожден ден и че заедно се смяхме, заедно тичахме, заедно се боричкахме, заедно се страхувахме от кучетата, заедно се въргаляхме в тревата (е, някои повече от други), заедно се опивахме... И ей, ти, дето пресуши малиновото вино, хич не си мисли, че ще ти се размине!

А, де!

Тъкмо си мислех да спра с глупостите за днес и като добро дете да се захвана да правя нещо полезно, като например да се преструвам, че чета за някой изпит. Но се натъкнах на това и не се сдържах... То е по-силно от мен просто :)

Е, на, блогнах го, хехехехехе :)

Райчооооооо, Раааайчоооооооо, РААААААААЙЧОООООО

Чак днес се сетих да преслушам диска, който Зак беше записал за хижата и който впоследствие аз получих като един добър вехтошар и събирач на всичко. Както каза той, иманяри сме, кво да се прави :) Та в този диск се натъкнах на много любима моя песен. Пуснах си я и отново отворих сайта на btv, за не знам кой път днес, да проверя прогнозата за времето. Голям автогол си вкарва човек като реши да прави open-air събиране посред май месец, когато още не е ясно да си носиш дъждобран ли или слънцезащитен крем като излизаш. Много ми се ще Райчо да е на моя страна утре, но пък не мога да не взема под внимание дъжда, който ме пра днес по никое време и да не се притесня за безподслонните нас. (Винаги съм се чудела защо пък "подслон"... може би едно време хората са се приютявали под слон в случай на нужда, а? Ама аз и слон нямам за утре.) И така за пореден път слушам "With or without you" от диска на Зак и се чудя ще го бъде ли или не. Райчо, нали беше наш човек уж... какви са тия работи сега... Със или без теб? Райчо? Раааайчоооо? РАААААААЙЧОООООООООООООООООООО???
Хм, не отговаря. Някакви идеи какво да правя в случай, че не се появи в уречения час на уреченото място?

P.S. Отчаян опит все пак да призова духа на Райчо

И един още по-отчаян

Intermission

По време на среднощния водопой, докато Съни деликатно отпиваше минералната си вода от чашка, а аз дебилно разливах моята по пода в опита си всъщност да уцеля гърлото на малкото пластмасово шишенце, след укорителната забележка на Съни, че мога понякога да се държа цивилизовано и да пия вода от чаша, например, се присетих за чашката си от Спас, онази от Ирландския сувенирен магазин, която ми подари в Щатите. После се присетих за Ирландия. После и за Прекъсване, или Intermission. Откачен ирландски филм, с откачен ирландски акцент, откачена ирландска музика и откачени ирландски герои. Аз лично много му се кефя. Мразя да разказвам за какво иде реч във филмите, защото развалям изненадата. Ама само като за hint - чай със сос за пържоли... Ето и началната сцена. Пък дано някой се зариби и го гледа. Засега аз и Спас сме верни фенове :)

"Габровска луканка"

Поредната вечер вкъщи. Аз и Съние пред лаптопчетата. Блеем някъде си и вечеряме... така едно по семейному... Останки от хляб, останки от луканка, останки от лютеничка, "развалените" картофи на Съние с чеснов прах... :) Идилия. И по някое време Съние изважда от ръкава следната историйка за Зори.

Връща се Зори от Северна България и тържествено оповестява, че е донесла армаган от странстването - бяло сладко и габровска луканка. Къщните с боен вик и ятагани се отправят към плячката и жадно претърсват хладилника... За обща почуда вътре не откриват никаква луканка. На масата обаче се мъдри пакетче с някаква субстанция подобна на шарена сол и надпис "Габровска луканка"... :)

Е, аз лично много бих се окахърила при тия излъгани надежди. Ама жената все пак си е донесла габровска луканка. Която, за непросветените като мен, се оказа подправка за месни произведения. Google каза, че може да се намери в местността "Етъра", в някакво малко китно магазинче за билки и подправки. Съставките (както се казва, in order of apperance) са следните:

- Чимен (основна съставка, придаваща вкуса)

- Чесън на прах (не чесново брашно)

- Черен пипер

- Бял пипер

- Червен пипер

- Сол

Google още казва: "Тази смес придава невероятен вкус на месни колбаси, с нея обработват луканки, суджуци, кайзери, пастърма. Ако някога сте забелязвали покритието на овалян колбас и по-точно особените му вкусови качества - вероятно е "Габровска луканка".

Аз обаче мисля, че предпочитам суджуците и пастърмата все пак... със или без Габровска луканка :)

Да се не надяваш :)

Зак зариби отново по поредния assessment test. И докато му се съпротивлявах упорито... взех, че го направих. И ето какво излезе:

Как се оцених аз:



или:

http://personaldna.com/report.php?k=UUQqnPEsiWLZNWa-GG-CDAAA-2f03&u=a20ad1c68499

Как ме оцени той:

http://personaldna.com/psychme-report.php?u=e5f101d39f76

Та ако някой не е знаел... туйто!
Watch out, the considerate inventor is coming!
Абе... забавна работа... за който си няма да пише курсови... :)

Today I am

Зеленото

Помръщих се на блога си известно време, защото все съм неудовлетворена от начина, по който е оформен... а и не само... Замислих се какво да сменя... заглавието... снимката... фона... Но се сетих с каква глупавичка идея тръгна всичко. Ами най-хубавите неща в живота ми са все зелени... Пролет. Ментов чай. Ябълки. Любимият ми суичър. Тениската "Dear Santa...". Пуловер и още поне две други тениски. Чифт джинси. Скинът, който ползвам в QIP, прекрасния Celtic Oak. Четката ми за зъби. Пастата ми за зъби. Душ-гелът. Сапунът. Шампоанът и балсамът. Чантата Case Logic, в която се влюбих в Щатите и за която си мислих цял месец, докато не се поддадох на изкушението да си я купя. Шалтето, с което се сдобих наскоро :) Четирилистната детелина от рисувано стъкло. Ароматизирана свещ "Glade" с названиетo "Relaxing Green". Зелени рибешки кости, изрисувани върху друго стъкло. Малко шишенце с панделка и послание в него. Ръчно рисувана картичка с цвете...

Мне... май нищо няма да променям... поне засега.

Знаеш ли...

Аз съм просто човек... Може би дори човече... И като такова...
Понякога се плаша.
Понякога се предавам.
Понякога ме боли.
Понякога съм слаба.
Понякога се губя.
Понякога падам.
Понякога се разболявам.
Понякога си разтривам крачетата със спирт.
Понякога вървя с наведена глава.
Понякога спирам да вървя.
Понякога не знам къде отивам.
Понякога се оставям да ме водят.
Понякога съм нещастна.
Понякога се страхувам.
Понякога плача.
Понякога съжалявам.
Понякога гледам учудено.
Понякога имам нужда да ме погалят по главичката.
Понякога си купувам шоколадови яйца.
Понякога спя с плюшено мече.
Понякога се крия.
Понякога треперя.
Понякога ми е студено.
Понякога ми е празно.
Понякога се порязвам и кървя.
Понякога сърцето ми бие учестено.
Понякога имам налудни мисли.
Понякога ми се крещи.
Понякога ми се мълчи.
Понякога ми се пие чай.
Понякога просто имам нужда.
Понякога съм лоша компания.
Понякога чувствам.
Понякога обичам.
Понякога мразя.
Понякога просто мисля.
Понякога усещам липса.
Понякога искам някой да ми разкаже приказка.
Понякога не искам да е тъмно.
Понякога искам да избягам.
Понякога въздишам.
Понякога не издържам.
Понякога не знам.
Понякога не разбирам.
Понякога не мога.
Понякога не искам.
Понякога не съм там.
Понякога не съм.
Понякога не.
Понякога...
Не съм свръхчовек. Не съм част от армия. Понякога съжалявам. Понякога не.

Аз съм море

Огромно, преливащо, необятно, безкрайно море... От любов :) Нееее... не като предаването, или като някоя сапунка, латиносериал или каквато друга глупост ви дойде наум... А чисто и просто море... което обича всяка песъчинка по брега си...

И пак най-хубавите неща са най-простичките... Биричка, приятели, блъскащи се колички и диско осветление, пролетна вечер, зелена трева... И усещането, че наистина преливам от всичко това. От чувството, че съм щастлива точно в този момент... и че ви обичам :) Всичките... с бирата, с виното, с палатките, с хижите, с парковете, с босите крака по тревата, с дълги раирани чорапи с малко жито в тях, със Зайо Байо с лук, с ментов сладолед с парчета шоколад... без тях... просто ви обичам... И искам да го знаете... докато все още мога да го кажа :)

But unfortunately I do!

Believe

I don't believe in trouble
I don't believe in pain
I don't believe there's nothing left
but running here again

I don't believe in promise
I don't believe in chance
I don't believe you can resist
the things that make no sense

I don't believe in silence
cos silence seems so slow
I don't believe in energy
the tension is too low

I don't believe in panic
I don't believe in fear
I don't believe in prophecies
so don't waste any tears

I don't believe reality would be
the way it should
But I believe in fantasy
the future's understood

I don't believe in history
I don't believe in truth
I don't believe that's destiny
or someone to accuse

...

I want you to try, try
to needing to know why, why
No kidding, no sin, sin
No running, no win, win
I believe!!!

No angels, no girls, girls
No memories, no Gods, Gods
No rockets, no heat, heat
No chocolate, no sweet, sweet
I believe!!!

I want you to try, try
to needing to know why, why
No kidding, no sin, sin
No running, no win, win
No angels, no girls, girls
No memories, no Gods, Gods
No rockets, no heat, heat
No chocolate, no sweet, sweet

No feeling, no secrets...
The silence you feel...
which hides you from the real...
I want you to try, try
needing to know why, why

~by Franka Potente~

И сърцебиене за десерт

След една седмица планини, скитане, адреналин, емоции до ръба, Хора, срещи, разговори, чудения, усмивки, много усмивки, още повече усмивки... се събуждам днес ето така...

"Какво да правя с третата република, с тефтерчето на Левски, с пирамидите? Не мога да ги пазя като сфинкс..."

Съжалявам за цитата, би трябвало да имам бан върху тези думи, но просто не се сдържах...