На светло

Продължавам да се приспивам минимум по два часа. Тръшкам се в леглото като ранено животно. Свивам се на кълбо, лежа по гръб, навирам се под възглавницата, отвивам се, гушкам мечо, после го изхвърлям, завивам се, изкарвам глава изпод възглавницата, защото не мога да дишам. По някое време заспивам... временно... Денят стартира с доста трудно 40 минутно ставане. После маршрутка, че иначе пак закъснявам за лекция. А е последната. Времето като по поръчка се развали. Може би, за да ми създаде подходящи условия за четене. Ама то не става толкова лесно. В маршрутката чувам шофьорът да си говори със свой колега.

- Тръгваш ли?
- Ами ще тръгвам, кво да правя.
- Аре чао.
- Чао... Долу видя ли кво стана? Има сгазена жена от маршрутка. На Лесото. Ае, че закъснявам.

Невероятно начало на деня. Виждам линейката като минаваме покрай "Лесото". Черен чадър се търкаля по улицата. Стомахът ми се обръща, косъмчетата по ръцете ми настръхват. Моите съпътници обръщат глави с интерес, докато отминаваме. На мен ми се гади, в гръдният ми кош се е загнездил рояк пчели, а сърцето ми не спира да бие учестено. Спомням си и за сцената с БМВ-то от онази нощ. Не ми излиза от главата. Някой нещо се опитва да ми каже ли?
...
Майките са страхотно нещо. Точно, когато се чудя къде да се дяна с всичкото това, което съм насъбрала тези дни, тя звъни.

-Затъжих се. Добре ли си?
-Добре съм, мамо.
-Всичко наред ли е?

-Мхм.

-Със здравето как си?

(значи да видим... кракът ми все още има странни малки твърдини, боли ме понякога, сърцето ми бие учестено вече трети месец, гръдният кош ме стяга, спя рядко, ям още по-рядко...)

-Ами, добре съм.

-Сигурна ли си?

-Да.

Никога не си казвам. Стига ми само да я чуя, да знам, че я има и че каквото и да става тя е до мен. Винаги. Не знам дали сме си близки. Но я обичам. Не обичам обаче да й разказвам за себе си. Много неща й спестявам, не искам да я тревожа. Понякога имам чувството, че аз се грижа за нея... Каза ми, че ме сънувала като най-прекрасното същество на света. Странно. Не съм. Много неща не съм...
Приключих разговора с мама и продължих да се чувствам някак. Ядосана може би. Не на нея, разбира се. И сега няма да си кажа защо. Не искам. Ще кажа само, че обичам хората. Безусловно почти. Освен, ако много не прегрешат с нещо. Оставям ги да правят каквото си искат с мен. Понякога дори да ми се качат на главата. Обичам да ги опознавам, ако имат желание и ми позволят. Ако не - не нарушавам личното пространство. Поне така мисля. Привърженик съм на фейс-ту-фейс-а напоследък. Със Спас много сме говорили по тая тема. Ако искаш да ме познаваш - говори с мен. Ако имаш нещо да казваш - изплюй го. Докато си седи в тебе, дето се вика, файда няма. Затова обичам, когато хората идват и си казват. Ако някой смята, че трябва да ми зашлеви желязната ръкавица, да заповяда. Ще обърна и другата буза. Стига да знам защо. Заобикалките обаче не са моята игра. Вери сори.

А пък някой ден просто ще си умра. От сърце. Обещавам. Вени беше права. Всичко е много простичко. Храна и сън. И ако може някой да ми обясни как да оправя това в гърдите си - стягащо-болящо-туптящото. Бих била благодарна.

P.S.

боля те - болиш ме...