Christmas lights gone wild

Закъсняла приказка

Ето и за Мила. Хвърчила :)

И благодаря за изтрещялата картичка.

Знаци?

Знаех си, че ще дойде време да го извадя от архивите. Малко изтъркан, но все пак се чете. За теб, Венетко.

Merry Christmas to all

Дръжте здраво коледния дух :)

Обичам ви.

Gotye. Heart's a mess.

Beautiful day?

Ужасните дни винаги започват прекрасно. Със SMS за добро утро... или обяд в зависимост от случая. После се случват прекрасни неща като това да разбереш най-накрая, че Вера е била тази, която ти е давала да четеш Туве и това не е било в никакви болници, а по време на не знам си кой курс, след като Вася й е подарила книжката за рождения ден. Същата тази Вера в същия този прекрасен ден те снабдява с Роко, който е вълшебник и връща към живот издъхналия ти лаптоп. И в сърцевината на неговите чипове, жички, и Бог знае още какво отново потича ТОЙ - Интернет. Все в този прекрасен ден и все така тази прекрасна Вера си купува още две прекрасни книжки - пак Туве Янсон. И заявява, че е време за чай и приказки. Или беше само за приказки... Няма значение. Прекрасно е. Аз влизам в цели две книжарници и излизам оттам без поражения за джоба си. Горда, че съм устискала този път. Междувременно и Спасът вади отнякъде телефона на дълго издирвания Дончо. И фалафелите и лещата и цялата вселена, всичко е прекрасно. И ето така започва един ужасно-прекрасен ден. За да завърши с whatever!

Giving it up

Моят вече не толкова малък, но все толкова разкош си търси нов дом. Иънчо си е страхотно коте-гризли. Както знаем ходи на фитнес, не е придирчив към храната (хапва всичко от котешки храни до варена тиква, картофи, салата с моркови и царевица, чипс... абе пада си по разнообразието... а да, обожава шоколад... :) ) И хигиенни навици си има. Заедно ги учихме номерата с тоалетната и дивана. Обожава да рахожда найлонови торбички наоколо... Ами... повече не мога да ви кажа... Не за друго, ами съм заета със сърцекъсане в момента. Моля ви, ако някой проявява интерес или познава някого който би имал такъв, нека се обади. Дотогава с Иънчо ще пием биричка тихичко и напоително и ще чакаме.

things we lost in fire

So trivial. Yet says it all. Don't you think?

stay a while

Нека вляза за мъничко в главата ти. Обещавам да не преча. Ще седна кротко в някое ъгълче и ще помълча. Ще събуя и обувките си, за да не те издраскам с острота, забила се като камъчета в подметките. Ще оставя тишината да се лее в празните ти коридори. И ще чакам. Ще чакам да се превърне в мелодия. После ще се разтворя в нея. А ти... ти няма дори да разбереш, че съм там. Както не разбра, когато бях в сърцето ти.

You'll be blessed.

Във всичко имало добро и зло. Черно и бяло. Светлина и тъмнина. Ин и Ян. Принципът Дао - не за борбата между тях, а за взаимното им допълване. За светлината в тъмнината. За бялото в черното. Не можеш да погубиш едното без да погубиш и другото.
Сивото не съществува. То е бяло и черно, които се въртят много бързо. Много, много бързо.
Безразличието обаче е сиво. Като дъждовен облак. И не е нито добро, нито зло, нито светло, нито тъмно. Безразличие. Дори не е крайност. А как се побеждава нещо, което си няма притивоположност?
Малки пръски черна боя, падащи вурху сивия лист. Почти всичко попива и не оставя следа. Без едно малко по-голямо черно петно. Капнало без да искаш. Или със... откъде да те знам. Но сивото сега е все по-бяло, черното се отдръпва при черното. Заформя си малка своеобразна черна дупка. Това вече е конраст. Благодаря.
А бялото непременно извиква още бяло. И огромен светлинен лъч се изстрелва точно в момента, в който мисълта го е сътворила, за да удари право в целта и да впръска милиони енергийни частици, заряди, вълни в полето вакуум. После кристални капчици се стичат по стените несъществуващи и оглеждат изумени черно-белите си голоохлювени тела.
Нова сива локвичка на черно-белия лист. Отвратена. Бялото се смее. До побеляване на сивото. Отново. Черното си трае и намига.

"А след това при мен дойде Диоген. Той държеше в ръцете си кърпа и повтаряше:
- Търся човека! Търся човека!
И тогава го попитах:
- А защо фенерът ти не свети?
- Защото няма повече Светлина. Всичката се изчерпа" - отвърна ми Диоген.
- Как може да се е изчерпала? - учудих се аз.
- Тя просто си е отишла - каза Диоген и ме остави насаме с моите въпроси.
- Но аз съм човек! - крещях аз след него.
- Но аз не те намерих! - звучеше някъде над мен."

Midnight pissed-ness

Обожавам способността си всичко да омаловажавам in the twinkling of an eye. Хоп... и нищичко нищо не значи.

Иде, иде

Време за чай, приказки и сгушване под одеалото...

Spray art

Натъкнахме се на това последната вечер в Рим. Исках да изровя клипче точно от там, но youtube предлага твърде много такива. Доста разпространена практика явно, но на мен ми опадаха очичките, докато зяпах момичето да фучи по листа... Отмерени и резки движения, без секундичка за размисъл. Всичко е в главата й, а и тя самата явно беше доста там. Не посмях да снимам. Няколко минути, после картината беше в ръцете на новия си притежател. Избърсва ръчички и вади кубче Рубик :)

When in Rome...

Мъжът, който се мислел за мъртъв

Имало някога един мъж, който треперел за здравето си, но най-много се боял от смъртта.
Един ден, мислейки си разни глупости, му хрумнало, че може би вече е мъртъв. И попитал жена си:
- Кажи, жено, да не би да съм умрял?
Жената се засмяла и му рекла да докосне ръцете и краката си.
- Виждаш ли? Топли са. А това значи, че си жив. Ако беше умрял ръцете и краката ти щяха да са ледени.
Този отговор му се сторил доста разумен и той се успокоил.
След няколко седмици завалял сняг. Един ден мъжът отишъл в гората за дърва. Като стигнал там, си свалил ръкавиците, взел брадвата и се заел за работа.
Несъзнателно прокарал ръка по челото си и усетил, че тя е студена. Спомнил си думите на жена си, свалил си обувките и чорапите и с ужас установил, че и краката му са ледени.
От този миг за него вече нямало съмнение: "разбрал", че е мъртъв.
- Не е хубаво един мъртвец да броди из гората и да сече дърва - рекъл си. Оставил брадвата до мулето, излегнал се спокойно на заледената земя, кръстосал ръце на гърдите си и затворил очи.
Малко след като се излегнал, глутница ловджийски кучета наобиколили дисагите му. Като видели, че никой не ги гони, те разкъсали и излапали всичката храна в тях. Мъжът си помислил: "Имат късмет, че съм мъртъв. Иначе щях да ги изритам оттук".
Глутницата продължила да души наоколо и се натъкнала на мулето, вързано за едно дърво - лесна плячка за острите кучешки зъби. То заревало и започнало да хвърля къчове, но мъжът си мислел само колко хубаво би било да го защити, ако не беше мъртъв.
За няколко минути видели сметката на животното и останало само някое и друго куче да глозга кокалите му.
Ненаситната глутница продължила да души наоколо.
Не след дълго едно от кучетата усетило миризмата на мъжа. Огледало се и видяло дърваря, изтегнат неподвижно на земята. Приближило се бавно, съвсем бавно, защото за него хората били много опасни и коварни.
За секунди всички кучета наобиколили мъжа с олигавени муцуни.
"Сега ще ме изядат - помислил си той. - Щяха да видят те, ако не бях мъртъв".
Кучетата се приближили още повече...
... и като видели, че той не помръдва, го изяли.

"Нека ти разкажа"

Захар?

"No messenger week"-a ми продължи ден и половина. После се промъкнах в Skype, за да прошепна на Сънчо колко много ми липсва (говори ми се с тебе, да знаеш). Нямаше я. My dear Къри "is in a very intensive study mode". Вече дори не смея да я заговоря. Как си? Как е в училище? Кога си идваш? Тая (нова) година ще се видим ли? (Липсваш ми, липсваш ми, липсваш ми!!! А щяхме да живеем заедно като завършим, remember?). Искам да й крещя, а просто стоя и зяпам статуса. Глазгоу, по дяволите, Глазгоу!
Да, бе, Спасе, познаваме се. Аз ти звънях вчера около шест часа. Да те поканя на макарони на фурна. Станаха яки. Май. И бебето, ама не дойде. И други не дойдоха. Ама ние си ги изядохме.
Пловдив е... тук. Ама аз не съм. Само зелена книга. И зелен сироп за кашлица. Тоя път случайно. И ще ме бодат утре. А как мразя. Не свикнах даже, когато беше по 6 пъти на денонощие.
Няма ми ги чиниите. Сините. С цветята. Ей за това казвам нищо да не пипат, за да знам кое къде е. И как мразя някой да нарушава вселенския ми ред и после да ми казва, че не помни!
Арт хостела пак не го видях. Щото не може всичко наведнъж. Тръгваме. Накъде? Докторска? Иан и чай? Да. Обратно. Можеше да повървим още малко с тях тогава... Друс друс с трактор в Беларус. Или супа в Хриси... Аз май исках да отида. Но не си казах.
Изгубих се. Разпилях се. Забравих се. В теб. И в теб. И в това. И в онова. И в какво ли и кого ли още не. И ме няма. Вече дори не си се спомням. Трябва да изчезна за малко. Да се издиря. А дали избщо още ме има... (не, не се вземам твърде насериозно)
Здравей, Петя, как си? Неловко мълчание. Поглед... Как си, Върдж? Искам да те видя, нарочно, някой път. Довиждане, ГОСПОДИне. Не, че ти пука.
И това не беше никакъв Бродуей! Никакъв Бродуей, по дяволите! Може ли някой да познае кой участва за пръв път? Мога, разбира се. Нали нямам друга работа освен да скърбя по отминали времена. Как е като напуснеш? Пусто... Много пусто. И опустява все повече с ограбването на спомените и театралната лоботомия... И Jesus са разкарали... покрай всичко друго... А в Аулата нямаше климатик. И пак играехме. И толкоз прожектори нямаше. И пак ръкопляскаха. И Ваня пееше Midnight по-красиво (не съм предубедена). А Маноло... Маноло... (още искам да го открадна...) И по онзи паркет босите крака тупкаха по-хубаво!
И не стига цялото неслучване, ми и Дени се пръква някъде от публиката: "Не очаквах да те видя тук". Да, вярвам ти, нали аз те доведох и запознах с всичко това... И: "Радвам се, че се видяхме"... Мхм... личи си по погледа ти в тавана, колко радост има в него! Едно истински радостно нещо обаче - нищо не ми трепва. Нищо. Ето че мога! Само ме ядосайте достатъчно! И, ЗА БОГА, НЕ МИ ГОВОРЕТЕ ГЛУПОСТИ! ЗНАМ!
Цвете... Цвете... от какво те е страх? О, Боже! И питаш. На Хелоуийн... с всичките вещици, духове и... тикви... Нали съм заек... Ангелче... Whatever. И без това не вярвам в тия работи.
Оставам си в пластмасовото. Почти. Но не ми харесва вече тук да вися. Пък и светът уж е голям и спасение дебнело отвсякъде... Да я играем тая игра. Cap ou pas cap?

импровизации

В главните роли:

- Литър Мляко

- Шест Яйца

- Чаена Чаша Захар

Участват още:

- Шест Стъклени Купички

- Една Метална Купичка

- Малка Тава

- Две Метални Чинии

- Тенджера

Беше най-добрият крем карамел и ти го знаеш.

(чупливо ми е...)

неврози

Най-накрая сгащих Зак да гледаме Vier Minuten. Той - разтреперен, гушкащ, хипохондричен, аз - с пламтящо лице (температура този път, не коняк), болящо гърло и премрежен поглед. И двмата с чай. (Чаят стана ритуал. Ежедневие. Само вчера три нови чая. Tea drinkers annonymous.) И филмът почти ме впечатли. Почти. Call me senseless if you wish (от боледуването ще да е, нищо не усещам).

А преди това и Cashback почти си оправда плаката. Почти. Ама нали нищо в света не се губи... Аз спирам да се сополявя на филми, друг започва.

И Зак, знам, че обичаш котака, не го крий. Спокойно, на никого няма да кажа :) А утре всичко ще е наред. Ще видиш. Спокойствие и силна храна!

И моите неврози ще оправя, ей сега като се разшетам. Няма да остане и увяхналата роза в хола...

(...)

тази сутрин ще спя тъжно и тихичко ще се мразя

A sorta fairytale... Не си го пожелах. Дори се старах да не. Обещах (си) да не. Но!

Дай Боже. Дава. Ама не пита колко можеш да вземеш.

А преди години, когато се гаврех с това се смяхме. Сега, когато то се гаври с мен не ми е смешно.

В полунощ вървя сама в чужд град. Чужд ми е и винаги ще бъде. И се прибирам, а не се чувствам прибрана.

Пъклените планове пореден път провалени. Не можеш да гледаш филм със Зак, ако Зак спи. А сама не искам. Достатъчно сама.

Втори ден без алкохол. Виното не се брои. То е за имунната система.

Главоболие - конфликт с близък човек. Или нещо такова...

Трябва да... Но не мога. Не мога, разбираш ли?

Искам да... Но няма смисъл. Няма да разбереш.

01:01 (и с всичко останало става). Не че вярвам. Но от години все едно и също. И продължавам. (Като) идиот.

А какви зъболекари, какви университети, мамо?! Имам къща, котка, компютри, изложби, хора. Заета съм, моля.

И кракът ме приболява. Ще се оправиш. Няма да се оправиш. Изтегли си клечка.

Обещах. Но плаках.

А sorta...

Себастиан. Иан накратко. Още не мога да определя дали му отива. Може би ще го сменя, ако ми хрумне по-добро. Мърка. Мачка с лапички. Спи свит на кравайче. В скута ми. И аз не смея да шавна. После става, скача, дращи, хапе, яде, изпикава се на дивана и пак заспива. Аз кърша пръсти, гледам притеснено и се разхождам нервно като пред операционна. Ще се справя ли? Той.. не е сив. Не е необикновен. Но е мой. For the better or for the worse. Сега аз ще се шашкам, той ще се учи. Или и двамата ще се шашкаме. И ще се учим. Къпя го с шампоан "Бау". Той не се кефи, но си трае. И някак като че ли знае, че е за негово добро. После се суши и сгушва в мен. Щастлив. Прощавам му задето се изпишка на суичъра ми. Нали е бебе. Вре муцунка в моята. Катери се по панталоните ми и после се качва на гърба. Като папагалче. Аз се чувствам като в училище за мами. А той ме обича. Доколкото една котка може да.

Покрай бебето успявам да вкарам и куест до женския пазар. Със Спас, по женски :) Нови чаршафи. Пазарлък с циганка и спален комплект за 10 лв. Филм и бебешко пюре (ябълки и моркови... ееееххх...) у Теч. Ама наистина у Теч! Не у Цвети, Захари и Гери Атанасови. И разговори в нета до ранни зори. Естествено Иан спящ на корема ми. И много от това:

Накрая се чудя... кой... какво... защо вечно не разбирам!

ден-о-нощ-и-я

Пловдив - Пазарджик - Пловдив - София - Пловдив - Лилково - Пловдив - София - Троян - Априлци - Ловеч - Брестница - София

Уиски с чай. Коняк с чай. Мента с мляко. Още коняк с чай. И още коняк с чай. Водка с доматен сок. Водка с портокалов сок. Водка ванилия. Бира. Коняк. С чай. Без чай. Бира. Водка с портокалов сок. Уиски с портокалов сок. Индийски чай. С портокалов сок. Бадемов аперитив. Вишновка. Вино. Червено. Бяло. Ракия. И чай. Вино. Бяло. Коняк. Без чай.

Странна си. Не си странна.

Какво е станало с гласа ти?

Ангелче.

I feel like a total loser.

Давам те...

Къде си?

Не знам.

Много ти благодаря за отровата!

Тотално си ме отебала като приятелка.

Едни силни мъже, като вашите приятели...

Планове за бъдещето?

Живот.

Деца.

Е, как можа!

Обхват има на третия етаж, ако не духа вятър...

... тя моята сватба...

Знам.

...

Добре, че порастнах.

Какво?

Нали няма да плачеш?
Не.

Супа? С котка?

someday I will never see you again

Цвети. Цветке. Гопе. Цвети. Цвете. Гопе. Цвети.

Майната ти.

На тебе само лоши неща ти се случват.

Jesus, Gabby!

Купих си обувки. Изхвърлих пържолите. Госпожице Зари. Автобусът се сцупи. Ферма за щрауси. Защо пътувате на стоп? У вас сме и хапваме кекс. Кога пак? Морска храна. Може ли да вземем котката? Яйца. Вълна. 10 сарми. Крем карамел. Донеси купички. Не ме приемай буквално. Relax girl. Майната ти. Няма ли те в мръсния, измъчен град? Today, tomorrow, total catastrophe.

until I've done all that I can

Уа-па-ди-ду-уа

Втори ден абсолютно безцелно и лежерно скитане из Пловдив. In a state of total bliss. Чак започвам да се чудя дали ми няма нещо... Кръстосвам улиците и събирам последните слънчеви лъчи, трупам си за дългата зима. Използвам русата си коса, раницата и увисналия на шията фотоапарат като извинение да не се чувствам част от пейзажа. Разхождам се все едно съм турист в собствения си град. И така очарованието му е още по-голямо. Шляя се с благоговеещ поглед като човек, който за първи път стъпва тук и има толкова много да види и попие. Така се и чувствам. Мотая се по градинките, главната, околните улички, радвам се на уличните музиканти, на които попадам, стоя дълго посред потока от щъкащи хора и ги снимам. После си говоря с тях, а те ми се учудват, че съм си от тук. Ям дюнер в палачинка, срещам Ивчо, намирам wireless в градската, зяпам фонтаните (които тези дни работят), спирам се пред музикалната академия в стария град и слушам някаква репетиция, блуждая из стария град, кисна на спирката на Тримонциум (който вече има сума ти други глупави имена) без да чакам автобус и като се скрива слънцето се прибирам. А днешния ден прекарах изключително в стария град. Като един истински турист. Щраках разни неща. Всъщност щраках толкова много, че някой дори би си помислил, че знам какво правя. А аз понятие си нямам. Снимах котета най-вече. Защо? Не знам. Просто така. Лутах се толкова дълго и толкова без цел и посока, че по някое време се озовах на място, което не подозирах, че съществува. Църква "Св. Петка стара". От нея пък излязох на Понеделник пазара, който едно време беше доста оживено място... сега изглеждаше като на животоподдържаща система. Присетих се, че цял ден не съм яла и от 3 часа обикалям павирани улички. И тъкмо, когато алтернативата кило ябълки започваше да изглежда доста примамлива, се натъкнах на едно от изчезващите малки магазинчета, в които има всичко от вафли до буркани люти чушки. Оттам излязох по стар варварски обичай с парче наденица, което ръфах най-безцеремонно по пътя си обратно в стария град. Естествено котешките носове не ме подминаха и си намерих верен приятел (или по-скоро изкусен подмазвач) в лицето на Тигърчо, който ми помогна да унищожим вредното месо. После ме изпраща известно време, преплитайки се в краката ми без да обръща внимание на моето "Няма повече!". Отървавам се от него по някое време, за да се озова пред грозната муцуна на недоволно псе, което ми зяе все едно съм му изяла вечерята. Едно детенце пристига отнякъде и започва да му лае насреща, кучето се пали още повече, а мен ме напушва смях. После въртя пак през незнайни улички и убивам време до седем и половина. Приседнала на рибарско столче пред портите една баба на развален английски ми предлага нощувка в къщата си. Усмихвам се и отговарям "Благодаря, нямам нужда. Хубава вечер." Към седем вече достатъчно си бях взела здравето и със сетни сили се завлачих към Етнографския. И тъй като отблъснах тълпата от желаещи да дойдат с мен (дори на Цвета се обадих, за да се уверя, че е на безопасно разстояние, в София) в седем и нещо си се озовах в двора на Етнографски блажено сама. Все така нахилена и предполагам създаваща повод за притеснение у околните. Събитието се оказа open air. Пейчици в двора, чемшир, приглушена светлина и небе. Подозрително малко хора на моя възраст. Вчера като казах на татко, че искам да ходя на джаз вечер той ме пита дали съм добре. Ми не знам. Добре ли съм? Сгуших се на пейка до чемширения плет, сърбах си португалското вино (ммммм...) и зачаках. Мирославчето се оказа дребна женица, която като се появи на сцената ме накара да разтъркам очи и да се вгледам по-усърдно. В първия момент си казах "Какво по дяволите прави Петя тук и откога пее джаз...?". Същото присъствие на сцената, същото излъчване, усмивката, погледа, общуването с публиката, интонацията, дори произнасянето на С. Петя, бе! Добре че имам достатъчно наблюдения върху нея, за да знам, че няма как да е. Но пък съм убедена вече, че някъде съществува работилница за ексцентрични малки момиченца, които ги изливат от калъп и ги наричат - ето тази ще прави театър, тази музика... Инак джазчето беше приятно, послушах, поклатих глава, допих си виното и когато разговорите зад гърба ми станаха твърде мелодраматични, а и не се чуваха достатъчно добре, реших, че е време да си ходя. Както си му е редът - напускай, докато е още весело. Запътих се към къщи, доволна, но и даваща си сметка, че вечерта все пак беше малко студена, въпреки старателно навлечените ризи, пуловери и суичъри. Липсваше нещо. Може би следващия път ще си взема поне мечката с мен.

Пловдив Jazz nights

Оказва се, че първи октомври бил ден на музиката. Пък и да не е, в Пловдив се заформя джаз вечер в Етнографския музей. Мирослава Кацарова (аз си признавам, че за пръв път се натъквам на нея и не знам за какво точно иде реч) и сие ще стартират в 19:30. Плакатът, който не можах да открия в нета, нито пък мога да кача снимката му, споменава нещо и за бийтбокс, пиано, "джази и бразилски привкус и чаша португалско вино". Слабо се надявам някой да откликне от днес за утре, но все пак надеждата... си стои на дъното на кутията и чака някой да я заведе на джаз вечер (инак рискува да отиде сама, пък с това вино...)
А те, джаз вечерите, ще просъществуват и от 8 до 11 октомври в Концертна зала, пак в Пловдив. Повече инфо има ей на тоз адрес:

http://www.eventim.bg/portal/bg/muzika/jazz/8_1110/40450/

Така че в случай че не сме нанякъде и някой се вдъхнови от идеята, ама плийз лет ми ноу. Стрейнджърс (ин дъ найт) са добре дошли също (in case there are any).

An endless invisible thread like I said

Не се е скъсала, не се е скъсала! Невидимата нишка на онова случващото се. I guess it just takes some believing. And people. And love... in general. И се забърква прекрасен уикенд в Пловдив, за който се чудя дали не е някой от поредните ми летни daydream escapism-и. С толкова много усмивки, че получавам мускулна треска на лицето. И въпреки това не мога да спра да се усмихвам. Освен в моментите, когато съм резервирана осемнадесетгодишна шведка и се занимавам с изкуство. Но дори тогава е хубаво, радващо, приповдигнато. Не е било такова от... отдавна. Ах, благодаря, благодаря, благодаря!
И се присетих за една снимка, която съм забутала някъде из Паната и която ще кача някога от някой неседемгодишен компютър.

The long way home

се оказа всъщност много кратък по-кратък отколкото предполагах не го усетих дори честно ще карам хаотично не ми се подрежда омръзна ми да подреждам вече щото хаотичното е хубаво хаотичното е енергия пък и силните владеят хаоса нали не знам дали ми се разказва не знам дали искам да разказвам всъщност защото ми е достатъчно хубаво да си го чувствам обикновено когато толкова силно искаш нещо и накрая го получиш то се оказва някакво менте мейд ин чайна а не това истинското и хубавото което всъщност си си пожелал но не и този път сега като че ли не мога дори да обхвана всичко това и като че ли нямам достатъчно сетива с които да го усетя и затова го оставям просто да ме залива и е хубаво не глупости не е хубаво прекрасно е не по дяволите и това не е хиляди малки експлозии да да експлозии! на летището естествено първа грейва мама после спас и вени (просто не знаете колко много ви обичам!) изскачат от задните редици а леля простира ръка във въздуха и посреща моята и аз не знам на кого първо да се радвам и как да ги култивирам тия чувства за да не се тръшна по средата на летището и да се въргалям като разгонен котарак от кеф и някой ще си каже е кво толкова голямата работа като си се прибрала в българия е да да ама не голяма е огромна даже а сутринта преди заминаване беше по-вълшебна и от коледно утро когато си на 5 и още вярваш в чудеса и всичко беше картинки с малка магия багаж автобус георги който си реже ноктите вътре после огромната гара ескалатора и аз падаща надолу are you OK miss да да добре съм разбира се че съм добре отивам си вкъщи не ме занимавайте не ме спирайте скъсала ми се презрамката на раницата голяма работа все едно не мога на едно рамо да я премъкна не ме спирайте не ме спирайте раница втора раница камъче капачка куфар георги зад мен извинявай че паднах върху теб ама нямаше как ама аз дори не разбрах бе човек давай давай да вървим по-бързо ти хващаш shuttle оттам аз хващам оттам айде ще се видим в българия мятам раници и куфари в багажното подавам пари на шофьора и се качвам в автобусчето а той ме догонва с рестото бе за кво ми е карай към летището стоварвам се 5 часа преди полета на вече заформила се опашка за check-in и симпатична германка (което разбрах по-късно) ми се усмихва и ми казва And you are travelling with 3 other people? е не е като да нямам багаж ама провидението е с мен ебаси всичко е с мен тоя път не плащам свръхтегло и не усещам как минава времето до полета въреки че пак тръгваме с час закъснение язък им на британците за фалшивата слава няма такова нещо като точност от 4 полета ни един на време ама на кой му пука само да мине тва дванайсечасово летене и като казах че провидението е с мен не се наложи даже да сменям терминали в хийтроу най-големия ми кошмар и полетът не беше 8 часа а секунда тъкмо с георги си бяхме говорили що не може с някаква междуконтинентална тръба просто и да ни изстрелят и хоп да сме си вкъщи и то така и стана изобщо нямах време да се наскучая да се правя че чета книга и да се разхождам отегчено до тоалетната и обратно изгледах филм ядох безвкусна самолетна храна и тъкмо се готвех да подремна когато пилотът съобщи че дами и господа остават 40 минути до кацане не е истина в хийтроу се намираме и с другите бригадири и ася дръзва да ми се разреве че видиш ли щяло да и бъде мъчно за щатите къде беееее момиче я се освести малко на излитане се вижда нощен ню йорк светлини сгради коли движение абе хора как дишате в тоя град и ето кацаме в софия и тук там има някоя купчинка къщички и всичко останало е зелено зелено и нали знаем моята малка пристрастеност към зеленото ми не ебаси как да ми липсва онова там а тук всичко ми е по-мило и дупките по улиците са ми мили и навъсените пенсионери и обичам всичко всичко всичко и леля ми се заканва да ме прибере за отглеждане известно време на захранваща диета вени и спас ми се хилят а аз още не мога да осъзная че това са те и техните кости потрошавам в прегръдките си и не искам да пускам за да не се събудя а е толкова хубаво най-после да ги гушна и не не не мога повече спирам останалото го искам за себе си ей така да ми топли и да грее Обичам

Да, да, и един мармот...

В забързан и хаотичен Ню Йорк, местенце с приглушена светлина, хубава музика и много... шоколад... Напомни ми за тиха вечер на по чаша чай с любими хора. Исках с вас да го споделя. После ви се ядосах. Детинско е, но какво от това. Казвам си, за да не си легна с усещането.

По-добре късно, отколкото никога, нали

Малко снимки от Филаделфия. Като хубаво отлежа всичко дойде ред и до тях

Уау, Филаделфия!

Мостовете на Филаделфия.

Улиците на Филаделфия.

Щипките на Филаделфия!!!

Парковете на Филаделфия.

Арт музей...

... или център за отдих и туризъм?

Няма значение. Важното е мир да има.

Е, и любов де :)

Хайде, инаф... За повече, знаете кога, знаете и къде. Поне се надявам. Защото аз не знам :)

А пък най-обичам когато вали, вали, вали

И се прибирам рано вкъщи. Хвърлям работните дрехи и изхвърчам да снимам. Георги ме завежда на разходка. Из непознати, случайни улици. Където ни заведат краката и скиталческия порив. За първи път снимам с него и съм притихнало щастлива, защото осъзнавам, че ще се разбираме добре, моят нов малък приятел. Попивам крехките лъчи на залязващото слънце и се чувствам лека, пърхаща и свободна. След буря всичко е толкова... преродено... Шляпам в локвите и блуждая с поглед по посока на игрището, където деца тренират американски футбол. Като на филм.

В супермаркета Георги се лута в търсене на перфектната вечеря, а мен ме приковава отдавна забравен аромат. Спирам се пред щанда и почти благоговейно я поднасям към лицето си. Лъхва ме на лято на село, на слънце, на почва, попила любовта от ръцете на баба. Бързо напъхвам няколко в найлонова торбичка, като че крада ябълки от дръвчето на съседите. И излизам от магазина, притиснала до гърдите си 5 златистожълти круши. Защо 5, не знам. После вървя. Щастлива.

Прибираме се и Георги пържи гъби в масло и ориз със зеленчуци за нас двамата. С уговорката, че той готви, аз мия. Сервира и ме подканва "Хайде, порчо". Странно, звучи мило. После духва нанякъде, а аз запалвам свещи, за да дам своя принос към нашата семейна идилия. И решавам да заснема скришом тайната вечеря :)

Хей, без хихикане! Това е лукс.

Известно време по-рано пък пристигна туристическата ми раница. Потропа на вратата, каза Hello, после се настани кротко до шкафчето в очакване на. Дайте ми го сега този свят! Готова съм да превземам.

А това успяхме да сътворим аз и приятелчето, което Силвия, не разбирам защо, така и не одобрява. В някои от по-добрите части на Wildwood.